Уличният продавач внезапно се превърна в облак от червен дъжд, сякаш бе презрял плод. Тя остана като вцепенена от тази изумителна гледка. Една жена до него литна във въздуха като сухо листо и от дупките в тялото й зашуртя яркочервена кръв. Един мъж вдигна ръце във въздуха и закрещя.

Едва тогава тя забеляза изтребителя „Зиро“. Сребристосив и издължен като акула, той се бе устремил към нея. Късите му криле сякаш докосваха покривите. Картечниците му бълваха огън. Тя нададе ужасен вик, но ревът на двигателите заглуши гласа й. Затича се стремглаво по хлъзгавия паваж, като размахваше ръце. Шумът на двигателя на преминаващия над нея самолет беше като взрив. Крилете на изтребителя потрепваха, докато обсипваше улицата с куршуми. След това самолетът се устреми нагоре, към слънцето. Франсин спря на ъгъла на улицата и си пое въздух. Не откъсваше поглед от самолета. За миг той увисна във въздуха и се превърна в неподвижен черен кръст. Ревът на двигателя се прехвърли от една част на небето в друга. Самолетът изчезна от погледа й и тя реши, че си е отишъл. След това обаче звукът на двигателя му отново започна да се засилва.

Тя се обърна и се затича по друга улица, също изпълнена с мъже, жени и деца. Колкото и невероятно да изглеждаше, независимо от зачестилите въздушни нападения сергиите за плодове си бяха на мястото, във витрините на магазините блестяха лакирани патици, вятърът развяваше окачените дрехи, а един мъж продължаваше да шие на шевната си машина.

Картечниците отново започнаха да стрелят, пукотът им наподобяваше звука, издаван от бамбука при силен вятър. Франсин се препъна и падна по лице. Изтъркаля се до канавката, сви се сред боклуците и закри главата си с ръце.

Изтребителят отново прелетя над нея. Тя чу как куршумите се забиват в сградите около нея. Сърцето й се изпълни с ужасяващ страх. Боеше се не толкова за себе си, колкото за Рут. „Кой ще се погрижи за нея, ако ме убият?“

След това нещо я вдигна във въздуха и я захвърли срещу една стена с огромна, страшна сила. Главата й се удари в цимента така силно, че тя насмалко не изгуби съзнание. Реши, че е улучена. Ушите й пищяха. Отвори очи и видя как над покривите се издига огнена топка. Самолетът пуснал бомба право върху препълнените с хора жилища. За миг видя как леките дървени покриви се разпадат, как стените на сградите се срутват, а от малките стаи се изсипват десетки човешки фигури. След това всичко се забули от плътен черен дим.

Вонеше на взривни вещества и прах. Улицата бе боядисана в червено, сякаш за Нова година. Кръвта бе опръскала, обляла и обагрила всичко наоколо. Сред разпилените пъпеши и зелки се търкаляха човешки фигури. Човешки същества бяха превърнати само за няколко секунди в купчинки окървавени парцали. Шивачът лежеше до падналата си шевна машина. До него бе паднало дете — майката, коленичила до трупчето, го галеше.

Ушите й спряха да пищят и тя чу популярна китайска песен — грамофонът пред входа на един магазин продължаваше да се върти. Пискливият глас на певеца се смесваше със стоновете на ранените.

— Ела! Ела! — Шофьорът на таксито я дърпаше за ръкава. По някакъв вълшебен начин се бе появил от облаците дим и прах. — Ела бързо!

Чу се воят на сирената за отбой. Японците бяха изчезнали така внезапно, както се бяха появили. Все още объркана, тя позволи на шофьора да я отведе до съседната улица. Малкият жълт форд бе там, където беше спрял. С отворените си врати приличаше на пеперуда, готова да излети. Шофьорът я натика в колата, сякаш бе непослушна крава. След това се намести зад кормилото, запали двигателя и каза:

— Отиваме на улица „Попая“.

— Какво? — тъпо попита тя.

— На улица „Попая“ — каза той и посочи с кафявия си показалец брояча. — Не е престанал да работи. Нали ще огледаме апартамента?

Тя се сети, че й бе обещал да й покаже свободен апартамент, и изведнъж избухна в плач и цялото й тяло започна да трепери.

— Да, да, отиваме на улица „Попая“.

— Добре. — Той потегли и умело заобиколи развалините на някакъв разрушен магазин. — Ранена ли си?

— Не. — Тя се сви на задната седалка и захлипа, обхваната от безсилие.

— Когато се появят изтребители, не трябва да търчиш насам-натам като обезглавена кокошка — поясни назидателно шофьорът, без да обръща внимание на истерията й. — Трябва да се скриеш на безопасно място и да не мърдаш.

Японският самолет я бе превърнал от изпълнено с достойнство човешко същество в уплашено животно, криещо се в калта. Спомни си за мъртвото дете. Ами ако това бе Рут? Ами ако тя бе на мястото на майка му?

След няколко минути шофьорът спря до една сграда.

— Ей тук е, на втори етаж. Потърси госпожа Оливейра. Ще те почакам.

Франсин се огледа. Улица „Попая“ бе успоредна, на улица „Хонконг“, в близост до реката. Районът се намираше в самия край на китайския квартал и бе еднакво отдалечен от бордеите до пристанището и от внушителния бял комплекс от правителствени сгради. Постройката, претенциозно наречена „Резиденция «Юниън»“, бе красива. Улицата бе чиста.

Франсин се огледа в малкото си огледалце, избърса сълзите си, среса се и сложи пудра върху тъмните сенки под очите си. Искаше да направи добро впечатление. Току-що преживеният обстрел вече се бе слял в съзнанието й с други нереални неща, които й се бяха случили в този ден. Когато слезе от таксито, я обхвана странно спокойствие. По косата й имаше кръв, а малко под темето й имаше подутина. Тя огледа роклята си. Бе изцапана. Почисти я, доколкото успя, и тръгна по стълбите.

От един апартамент се разнасяха приглушените звуци на „Муун Индиго“, изпълнявана от оркестъра на Дюк Елингтън. Въздухът бе изпълнен с вонята на разрушената канализационна система. Инак сградата бе чиста и добре поддържана. На стълбищните площадки имаше саксии с лъскави палми. Настроението на Франсин се повдигна.

Госпожа Оливейра, подобна на птица жена с маслинена кожа, потри ръце в отчаяние, след като видя Франсин.

— Ах! Очаквах европейка! Тук живеят само европейци!

— Омъжена съм за англичанин — каза Франсин, тъй като нищо друго не й дойде наум. — Директор е на мина. Скоро ще дойде от Перак. Имаме четиригодишна дъщеричка.

— Приемаме и евразийци, разбира се — каза жената, като се вгледа по-внимателно във Франсин. — Свекърът ми беше португалец. Разбира се, че се радваме на евразийци.

— Съжалявам за вида си. Обстрелът ме завари на улицата — обясни Франсин състоянието на роклята си.

— Клето създание! Може да се почистите в тоалетната. Покани Франсин в апартамента. Както и останалата част от сградата, той бе чист и спретнат. Състоеше се от три спални и малка кухня. Бе напълно обзаведен. Оставяше странното впечатление, че обитателите му току-що са излезнали да пазаруват. В хола имаше няколко шезлонга, лъскав грамофон с плочи и шкаф, пълен с любимите на европейците бронзови и сребърни „източни сувенири“. На первазите имаше саксии с цветя.

— Тук живееше капитан Едмъндсън — каза жената и потри ръце, при което се чу звук, сякаш издаван от суха хартия. — Прекрасен човек. Ерген. Загина при една бомбардировка. Толкова много ни липсва! — Жената избърса сълза от бузата си. — Можете да ползувате неговите вещи. Нямаше роднини. Десет долара седмично. Плаща се за две седмици предварително. Напуска се с двуседмично предизвестие.

Франсин отиде до прозореца и дръпна тежката затъмняваща завеса. В двора имаше красива малка градинка с чудесна смокиня. Прекрасно място, където можеше да си играе Рут. Цялото място бе прекрасно. Веднага обаче разбра защо това на пръв поглед привлекателно жилище е останало без наематели цели две седмици. Само на три преки от него се намираше китайският квартал, откъдето сега се издигаха гъсти облаци дим. Малко по-нататък друг облак дим издаваше мястото, където горяха складовете на кея. На по-малко от километър надолу по реката, все още препълнена със сампани, се намираше Форт Канинг, също силно разрушен. Бомбите падаха в тревожна близост до улица „Попая“. Разположена между зеления хълм, където се извисяваше Форт Канинг, и пренаселените улици на китайския град, улицата не бе надеждно място.

Жената сякаш отгатна мислите й и внезапно заговори с остър глас.

— Цял Сингапур да обиколите, няма да откриете по-хубав апартамент. При това обзаведен. Обикновено не приемаме неевропейци.

— Къде се намира най-близкото бомбоубежище? — попита Франсин.

— Имаме много надеждно бомбоубежище, госпожо Лорънс! Построено е от господин Кармоди. Намира се в края на улицата. Има място за всички. Можете да го огледате.

Жената бе права. Наистина можеше да обиколи цял Сингапур и да не открие нещо по-добро. Взе решение.

— Пет долара — чу Франсин собствения си глас. — Десет са много.

— Осем.

— Мога да дам най-много седем.

— Добре — каза жената. — Добре. Седем.

— Добре. Утре се нанасяме. — Франсин откъсна поглед от горящите постройки в китайския квартал и се обърна към сияещата госпожа Оливейра. Извади портмонето си и отброи четиринадесет долара. — Ние сме трима. С мен е и една девойка, която изгуби баща си. Петнадесетгодишна е.

— Европейка ли е? — попита жената, докато прибираше парите.

— Да.

— Добре дошла е — каза госпожа Оливейра, докато прибираше парите в джоба си. Подскочи, досущ като птица, и стисна ръцете на Франсин в малките си лапи. — Добре дошла на улица „Попая“, мила.

Погребаха бащата на Едуина на другия ден по пладне в протестантското гробище на Мънк Хил. Имаше още няколко погребения. Тяхната погребална процесия обаче бе най-немноголюдната. Покойникът бе изпратен единствено от Франсин, Едуина и Клайв Нейпиър. Бе в униформа. Главата му все още бе бинтована.

— Трябваше да ме уведомиш за постъпката на онези свини от „Рафълс“ — каза Клайв на Франсин, докато наблюдаваше как се трудят гробарите тамили. — Щях да разубедя управителя. Ако ще и с помощта на пистолет.

Това вече свърши. Как е генерал Нейпиър?

— Не много добре. Искаше да дойде на погребението, обаче е твърде слаб.

— Моля ви да му предадете моите поздрави.

— Ще го направя. Новото ви жилище наред ли е? Искам да кажа, чисто и подредено ли е?

На Франсин й бе трудно да преодолее спомена за трескавото им боричкане в навечерието на Нова година, обаче се опита да го направи.

— Да, благодаря ви. Това трябваше да го направя преди седмици. Не биваше да чакам да ме изгонят като куче.

— Ще бъдеш много по-близо до бомбардировките

— Знам. Наблизо обаче има добро бомбоубежище. По-добро от това на „Рафълс“. С нас всичко е наред.

— Някой ден ще се отбия — обеща той. — Ще донеса ягоди и миди.

— Не е необходимо — побърза да отговори Франсин. Той просто й смигна.


Бяха заделили цялата сутрин за пренасянето на багажа. Едуина се включи активно в него. Успяха само да оставят куфарите си в новото жилище и след това веднага потеглиха обратно за „Рафълс“. Там Клайв бе изпратил кола, която да ги откара до гробището.

Гробарите се измъкнаха от гроба, заизтупваха червената пръст от дрехите си, после започнаха да спускат ковчега с помощта на въжета. Бе красив ковчег с посребрени дръжки. Франсин благослови наум Клайв, успял да се справи с цялата процедура. Викарият, който разговаряше тихичко с Едуина, направи крачка напред, застана до самия край на гроба и разтвори молитвеника си. Гласът му бе тънък и дрезгав.

— Не на себе си, Боже, не на себе си, а на Твоето име отдаваме възхвала, заради Твоята обич и благодат и заради Твоята истина…

Франсин усети как застаналият до нея Клайв настръхна.

— Почакайте малко, отче. Молитвата май не беше тази…

Викарият го погледна раздразнено.

— За самоубийците има отделни молитви, майоре.

— Искате да кажете, че заради самоубийството няма да прочетете същинската молитва? — попита недоволно Клайв. В същото време сирените започнаха да вият и заглушиха тихия глас на свещеника.

Гробарите незабавно пуснаха краищата на въжетата и побягнаха. Франсин трепна, когато ковчегът се стовари на дъното на гроба и зае донякъде изкривено положение. Хората от съседните погребения бързо се запътиха към най-близката сграда, римокатолическия параклис.

На хоризонта се появи ясно очертана редица черни точици, обградена от ореол от изгорели газове. Точиците бързо се превърнаха в кръстове.

— Боя се, че ще трябва да оставим молитвата за после — каза свещеникът и затвори молитвеника си. — Пътят им минава точно над гробището. Има случаи, когато обстрелват погребения. Съжалявам. — Той повдигна полите на расото си и бързо тръгна.

Франсин безпомощно погледна Клайв. Той й отвърна с усмивка, която разкри белите му зъби.

— Как мислиш, ще изразходват ли бомби и куршуми само за нас тримата? — Взе молитвеника от ръцете на Франсин и започна да чете традиционната молитва: — Аз съм възкресението и животът, рече Бог. Който вярва в мен, макар и мъртъв, ще живее. Продължи да чете и след като ревът на самолетните двигатели заглуши думите му. Странно защо, Франсин не изпитваше страх, независимо от преживения вчера ужас. Вдигна поглед към самолетите. Въздушната формация, наброяваща може би петдесет самолета, бе на не повече от километър над главата й. Успя да види как в корпусите на бомбардировачите „Мицубиши“ се отварят люковете за мятане на бомби. Върху корпусите бе изобразен червеният диск на изгряващото слънце. Успя да различи дори силуетите на някои от членовете на екипажите, гледащи ги през остъклените прозорци. От рева на двигателите земята затрепери. Заболяха я ушите. Около самолетите се образуваха облачета от снарядите на зенитната артилерия. Приличаха на глухарчета и изглежда, бяха и безобидни като тях.