Замисли се за Патрик Мърфи. Запозна се с него преди месец. Издирвал Лили години наред и най-накрая я открил в Кейп Хоук. Стори й се толкова стабилен, толкова упорит, десет години не се отказал да я търси. Можеше да му се обади и да го помоли за съдействие. Само да провери дали Сам е добре.

Продължи да свири любимата песен и да се взира в Джесика. Лицето на дъщеря й беше мокро от сълзи. „Трябва да направя нещо — помисли си тя, — трябва да я открия и да й кажа колко страда племенницата й.“



От болницата Патрик се прибра направо на яхтата, която му служеше за дом след развода. Беше малка, непретенциозна лодка със странното име „Основателна причина“ и беше закотвена на река Темс, северно от плажа на Хабърд Пойнт. Той седна на палубата и се загледа в чайките, които търсеха вечерята си в речните води. Тази седмица дребната риба беше в невероятно количество. Не беше обичайно пасажите да навлизат толкова навътре в реката. Наистина, понякога достигаха до естуара, но лодката на Патрик беше на десетина километра по-навътре, където водата беше бедна на живот. Днес обаче реката кипеше от риба. „Същински рай за морските пернати“ — помисли си той. Сред дребните видове се стрелна една по-голяма перка и Патрик се надигна, за да види какво е това. Огромен лефер се хвърляше лакомо към всичко, което мърда около него, и тялото му проблясваше на фона на залязващото слънце. Мобилният телефон звънна и той отговори, без да провери кой го търси:

— Ало — каза, все още загледан в танца на хищника.

— Патрик? — чу се женски глас.

Патрик я позна веднага и се изпоти. Ченгетата запомниха лесно всички отличителни белези на човек и гласът на Мариса Тейлър беше отдавна в неговата база данни.

— Мариса!

Тя се засмя — лек, забързан ромон на вода, който го накара да настръхне.

— Аз съм. Как ме позна?

— Аз съм детектив, мадам — отвърна той. — Работата ми е да отгатвам разни неща.

— Ох, простете, господин Шерлок Холмс — закачливо изрече тя.

— Как е животът в Кейп Хоук?

— Добре е… Много добре.

Патрик замълча в очакване тя да продължи. Премести поглед от лефера към грациозните движения на чайките, които се виеха над гъмжащата от храна вода, но мисълта му беше другаде. Защо гласът й звучеше толкова неуверено? От него ли се притесняваше или имаше нещо друго? Тя замълча и той попита:

— Сигурно ти е домъчняло за приятелите. Лили, Роуз, Лиам…

— С Лили се чухме. Наистина ми липсва, не можеш да си представиш колко много. — Тя се запъна за момент и продължи: — Точно сега имам нужда от всички…

Сърцето му подскочи. За него ли намекваше? Беше си обещал да бъде спокоен и незаинтересован, когато я види или чуе отново. Това, което почувства при първата им среща в Кейп Хоук, не беше изпитвал към никого, освен… освен към Сандра. Мариса преобърна всичко в него. Влезе неканена в сърцето му и остана там. Беше доволен, че в момента не може да го види. Лицето му беше аленочервено, като на ученичка на първа среща.

— От всички ли? — успя да каже той.

— Да, от всички. Но в момента мисля за една конкретна личност. Сестра ми.

Добре, сестра й, каза си Патрик. Тя го търсеше по работа и това беше логично. Той прочисти гърло и гласът му си възвърна увереността:

— Искаш да кажеш, че е изчезнала?

— Надявам се, че не е — отговори тя. — Тя работи за Световната здравна организация и работата й я води в най-затънтените кътчета на земята. За последен път се обади от Перу. Проблемът е, че я поканих на фестивала на келтската музика и…

— Чакай, чакай. Къде си я поканила?

— На фестивала на келтската музика — объркана повтори тя.

— Така. Не забравяй, че говориш с Патрик Мърфи, ирландец до мозъка на костите си. Думите „келтска музика“ карат сърцето ми да бие малко по-бързо от нормалното. Та казваш, че си поканила сестра си и тя не ти е отговорила?

— В общи линии, да.

— Права си, това поведение не отива на един ангел, пък бил той и паднал.

— Ти помниш! — зарадва се Мариса.

Патрик присви очи. Птиците продължаваха да се вият над водата:

— Че кой истински ирландец ще забрави, щом става дума за музика? Надявам се скоро да имам възможността да ви чуя на живо. — Изведнъж се сети, че в СД плейъра му е зареден диск с ирландска музика. Включи го и продължи: — Давай нататък. Сестра ти не отговорила… Близки ли бяхте?

— Ами… — запъна се Мариса.

— Не съвсем — заключи той.

— Бяхме неразделни. Но после аз се омъжих за Тед и…

— Поредният удар на Едуард Хънтър — изръмжа той и се сети за Лили и баба й, разделени една от друга толкова години. И после Мариса — поредната красива жена, попаднала в лапите на този подлец. Нима и тя като Лили щеше да загуби най-близкия си човек заради него?

Патрик си наложи да бъде спокоен и попита:

— Какво стана?

— И аз непрекъснато се питам. Не беше нещо конкретно. Тя не можеше спокойно да гледа как малко по малко започнах да губя себе си. Сам е силна жена, каквато бях и аз, преди да го срещна. И двете имахме големи планове. Станахме медицински сестри, защото искахме да помагаме на най-болните и най-бедните по света… — Гласът й секна и тя отдалечи слушалката от себе си.

Патрик замълча, за да й даде време да се съвземе. Разбираше за какво говори. Докато беше в Кейп Хоук, забеляза, че от време на време тя го гледа като преследвано животно, по същия начин, по който гледаше и Лили, когато я откри.

— Живяла си с дявола и това не е могло да не сложи отпечатък върху теб — каза й нежно. — Време е да си простиш и да продължиш напред.

— Искам Сам да ми прости — изхлипа тя.

— Да не би да си я отблъснала с нещо?

— Така мисля и от това ми е най-тежко — въздъхна Мариса. — Но Джесика страда повече. И колкото повече време минава, толкова по-трудно й става.

— И ти се тревожиш за нея? — попита Патрик.

Мариса не отговори и той смени темата:

— Та значи, сестра ти е в Перу, така ли?

— Да, някъде в планините. Пише, че обикалят из бедните райони на страната.

— Знаеш ли как се казва организацията, с която пътува?

— Базата й е в Балтимор, към болница „Джон Хопкинс“. Мисля, че се казваше „Световно здраве“.

Патрик си записа и попита:

— Сигурна ли си, че е още в Перу?

— Напълно. Скоро получих писмо, адресирано до широк кръг от хора, в което пишеше, че се отправят към вътрешността на страната.

— Кажи ми имената й по паспорт.

— Саманта Джоун Махоун.

— Мога да се обадя тук-там. Имам познати в международните служби.

— Наистина ли?

— Да. Не е проблем да се свържа с тях.

Мариса се поколеба. От една страна, двете с Джесика бяха притеснени и самотни, но, от друга, дали Сам би искала да я открият? Може би щеше да й е неприятно да я издирват с полиция.

— Не знам как ще го приеме — призна тя. — А и не искам да ти създавам проблеми. Нека изчакаме още малко. Може би ще се обади.

— Ти решаваш. Тя била ли е някога в Кейп Хоук?

— Не — отвърна Мариса, — но знам, че ще й хареса. Особено сега, по време на фестивала. Утре Джесика ще отвори щанд за лимонада точно до естрадата. Сам би се радвала да види това. Имам предвид, старата Сам.

Патрик стисна телефона. Усети копнежа в гласа й и реши, че ще направи всичко по силите си, за да й помогне. Не можеше и не искаше да определя това, което чувстваше към тази жена, но знаеше, че е силно, и се надяваше да е взаимно.

Мариса наруши тишината:

— Патрик, благодаря ти, че си готов да ми помогнеш.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Ще ти изсвиря любимата ни песен. Моята и на Сам.

Мариса остави апарата, после се чу някакво пращене и миг след това до ушите му достигна най-прекрасната мелодия, която някога беше чувал. Затвори очи и се остави на музиката.

След развода животът на Патрик Мърфи беше толкова нестабилен, колкото и лодката, на която живееше. Имаше чувството, че почвата се изплъзва изпод краката му и с всеки изминал ден затъва все повече. Но точно сега, докато слушаше цигулката на Мариса, усети, че стъпва на твърда основа, въпреки че преминаващият наблизо влекач разклати лодката.

Музиката изпълни душата му и той си пожела тя да не свършва. Сърцето му следваше извивките на лъка. Пред затворените му очи се заредиха скали, величествени гори, каменисти плажове и китове — прекрасни пейзажи от Кейп Код. Дощя му се да включи мотора и да се понесе по канала „Кейп Код“ към кристалните води на Нова Скотия.

Патрик се уплаши от собствените си мисли. В крайна сметка тя просто свиреше една хубава келтска песен, не го канеше на гости. Но музиката го размекваше, изпълваше го с вдъхновение и той си позволи да помечтае. Можеше да се закълне, че чува учестеното дишане и страстта, която извираше от сърцето й. И за пръв път, откакто беше останал сам, в душата му покълна едно нежно стръкче надежда. Не за Мариса, не, просто надежда. Той случите песента, усещаше как тялото му се изпълва с желание за живот и знаеше, че ще направи всичко, за да намери сестра й.

Седма глава

Ако искаш да разбереш как изглежда раят, прекарай една нощ в Хабърд Пойнт през лятото. Вечерта беше прекрасна. Вълните се разбиваха в брега и сребристият им плащ се разстилаше по скалите. Скрити в преплетените клони на орловия нокът, щурците свиреха своите вечни мелодии, а соленият въздух ухаеше на рози, бабина душица и здравец. Звездите в небето блестяха ярко, светулките кръжаха около храстите и дърветата и превръщаха дворовете във вълшебни места.

Сгушена в одеялото, Лили седеше на задната веранда и се вслушваше в плисъка на морските вълни. Въпреки очарованието на нощта нервите й бяха опънати до скъсване, всеки необичаен звук я изкарваше от равновесие. Светлините на града гаснеха една по една. Някъде от залива се чу писък на яребица и тя подскочи. Дори и природата я стряскаше, имаше усещането, че зад всеки храст я дебне опасност. Вече не издържаше на напрежението. Прииска й се Едуард да се появи и тази игра на нерви най-сетне да приключи.

Дали Роуз вече беше заспала? Загледа се в посока към Роуд Айланд. Преди няколко часа беше разговаряла с тях. Роуз й каза, че Лиам й чете приказка за лека нощ, но на нея още не й се ляга.

Лили също не можеше да заспи. Един светещ метеор премина през небето и тя си припомни старата детска игра. Затвори очи и си намисли желание — да види Роуз и Лиам. Вече три дни бяха разделени и това я подлудяваше.

„Как се случи всичко това?“ — запита се тя. Сякаш нещата в живота й се появяваха ненадейно, преминаваха като метеор през нея и тя нямаше контрол над тях. Или събитията следваха някакъв план, който не успяваше да разгадае? Всичко започна с Едуард и за да разбере скрития смисъл на живота си, тя реши да се върне назад във времето, да разнищи спомените, които се опитваше да изтрие от съзнанието си години наред, към първия ден, в който го срещна. Към времето, когато беше Мара.

Какво щеше да стане с нея, ако вместо успяващ дизайнер беше решила да си остане гладуващ художник? Никой не си представяше, че да правиш авторски модели за гоблени може да бъде толкова доходно, но беше факт. Едуард го разбра, надуши парите, както хрътката надушва дивеча.

Две седмици преди Коледа на 1993 година Мара Джеймсън излетя от летището на Провидънс за Вашингтон. Собственикът на голям магазин в Джорджтаун, с когото работеше от години, я беше поканил на среща с клиенти на магазина и нейни почитатели. И понеже валеше сняг, и Коледа беше след няколко дни, и понеже работеше до късно всяка вечер, а баба й настояваше да помисли за себе си, тя реши да пътува в бизнес класа и да си резервира стая в „Хей Адамс“, един от най-луксозните хотели.

Полетът беше неприятен, самолетът често пропадаше във въздушни ями и се тресеше заплашително, но тя не изпитваше страх. Винаги когато й се случеше такъв полет, си спомняше за баща си. Той беше пилот — герой от Втората световна война. Беше прелетял двайсет и два пъти Ламанша, натоварен с бомби от Англия за Германия. Беше преживявал и лошо време, и снежни бури, и десетки атаки на вражески самолети. И след ужаса на войната намери смъртта си по време на една невинна, очаквана с нетърпение екскурзия и остави четиригодишната си дъщеря сираче.