Мара израсна с убеждението, че никой не може да предвиди съдбата си, не може да предотврати смъртта.

Човек трябва да живее в настоящето и да не мисли какво може да му се случи утре. Да се страхуваш, че самолетът може да падне, беше губене на време.

Когато наближиха летището, тя се огледа и осъзна, че е единствената, която не се страхува. Бързо се обърна и втренчи поглед в илюминатора. Самотата кънтеше в нея, сякаш беше камбана. Пилотът се бореше с насрещния вятър и вибрациите на корпуса разтърсиха костите и нервите й. Човекът на седалката до нея се молеше.

Самолетът се заклатушка така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на парчета. Някой извика пронизително. Мара продължаваше да се взира през илюминатора с плувнали в сълзи очи. Тя също се молеше. Молеше се да изпита поне мъничко страх от смъртта, но не усещаше нищо. Беше празно от деня, в който родителите й загинаха. Може би щеше да е по-добре, ако в онзи злощастен ден беше с тях вместо при баба си в Кънектикът.

Мара беше на трийсет и една и още не знаеше какво е любов. В живота й съществуваха само работата, гоблените и баба й. За какво ти е любов, когато всичко може да свърши за миг в един летен ден на борда на ферибот в Ирландско море?

Когато най-сетне се приземиха тежко на пистата, пътниците започнаха да се поздравяват, смееха се, плачеха, а някои дори се прегръщаха като приятели. Мара си събра нещата и се приготви за слизане.

Първо дадоха път на пасажерите от бизнес класата. Тя се нареди на опашката и хвърли поглед към пътниците от втора класа, които търпеливо изчакваха реда си. Един мъж в спортно сако от туид стоеше пред кабината на екипажа и я наблюдаваше. Тя се обърна, за да се увери, че не е забравила нещо, и мимоходом се усмихна на непознатия, докато се придвижваше към изхода.

Капитанът и останалите членове на екипажа стояха до вратата на самолета, все още зашеметени от трудния полет. Изпратиха я с думите:

— Надяваме се, че ще пътувате отново с нас!

— Разбира се! — отвърна тя.

Разстроена, тя се запъти към такситата. Може би трябваше да си позволи някакви емоции, да отвори сърцето си поне мъничко, мислеше си тя, докато вървеше към стоянката. Мъжът със спортното яке също бързаше натам. Беше висок и набит, силните му рамене опъваха плата на сакото. Валеше сняг и тя се зачуди дали не му е студено без палто. Носеше старо очукано куфарче, сякаш не се беше разделял с него от училищната скамейка. Кестенявата му чуплива коса беше подстригана съвсем късо. Куфарът му беше облепен с най-различни стикери, мерна се и емблемата на Харвард. „Рекламите му са малко повече от необходимото“ — сви устни тя и извърна поглед.

В това време едно такси спря пред тях и двамата едновременно посегнаха към дръжката на вратата. Очите на непознатия станаха тъмни и агресивни, за миг й се стори, че е готов да я удари. Тя се изплаши и отстъпи назад.

— Ваше е — каза язвително и го покани с жест.

— Искате ли да си го поделим? — попита той и отвори вратата на колата.

— Не, благодаря!

— Не ми отказвайте, моля ви! За къде ще пътувате?

Изведнъж тъмният облак в очите му изчезна и лицето му се озари от най-сияйната усмивка, която някога беше виждала. Гледаше я мило, сякаш й предлагаше да се впусне с него в някакво вълнуващо приключение из столицата. Въпреки първоначалното си презрение към него тя се предаде на чаровната усмивка и закачливите нотки в гласа му. Усмихна му се и забърза към следващото такси.

— „Хей Адамс“, моля! — даде адреса на шофьора и скочи вътре, за да избяга по-бързо от непознатия, който, сложил ръка на сърцето си, продължаваше да я гледа с големите си лешникови очи.

Скоро таксито й спря пред красивата сграда на хотела до Лафайет Парк, на един хвърлей от Белия дом. Мара знаеше, че някога баба й и дядо й са отсядали тук, и докато влизаше в луксозното фоайе, имаше чувството, че Мийви я гледа отнякъде и й се усмихва. Регистрира се, влезе в кабината на асансьора и с възхищение докосна полирания махагон по стените на кабината. Стаята й беше тапицирана в жълто и гледаше към заснежения парк и Белия дом. Тъкмо започна да разопакова дрехите си, когато на вратата се почука. Надникна през шпионката и видя огромен букет червени лалета. Лицето на мъжа не се виждаше от цветята. Първата й мисъл беше, че баба й е решила да я зарадва. Грабна чантата, приготви бакшиш за момчето и отвори вратата.

— Това сте вие! — стресна се тя, когато разпозна мъжа от таксито.

— Реших, че ще им се зарадвате — каза той. — Навън снегът се сипе като в приказка, вие сте прекрасна и аз си помислих, че трябва да ви подаря червени лалета.

— Но… откъде знаете, че съм тук?

— Съдбата ме доведе — отвърна загадъчно той.

Мара повдигна вежди. За миг останаха така — тя от вътрешната страна на наполовина отворената врата, а той в коридора. Сърцето й биеше учестено. Устата й беше пресъхнала. Страхуваше се от непознатия и в същото време беше развълнувана. Мъжете обикновено не правеха такива неща. Може би в Рим или в Париж, или на друго романтично място по света, но не и когато пътуваха от Провидънс до Вашингтон в такова отвратително време.

— Съдбата надали знае къде ще отседна — възрази тя.

— Един самолет в снежната буря, малко червени лалета, вие и аз — театрално изрече той и се засмя.

— Хм! — присви очи Мара и огледа коридора. Беше празен. Ако мъжът имаше лоши намерения, досега щеше да е нахълтал в стаята. Сякаш прочел мислите й, Едуард отстъпи крачка назад.

— Като се има предвид, че съдбата ни събра — продължи, — аз реших, че непременно трябва да ви подаря червени лалета. — И пак тази обезоръжаваща усмивка. — А сега ми позволете да се оттегля в стаята си и да мечтая за вас.

— Вашата стая? Вие сте отседнали в хотела?

Той кимна и отново се усмихна:

— Е, сега знаете всичко. Пристигнах, влязох в хотела и ви видях да се качвате в асансьора. Помислих си, че наистина трябваше да си поделим таксито. Станаха твърде много съвпадения — един самолет, едно такси, до тук добре. Но като прибавим и един и същ хотел — ето ти я съдбата.

— И вие скочихте в асансьора и съдбата ви прошепна етажа и номера на стаята ми?

— Не! Подкупих пиколото. Признавам, че е недостойно, но не можах да устоя. После хукнах към цветарския магазин, избрах най-красивите цветя и ето ме тук. За малко не си счупих краката от бързане, защото не исках да бъда и минута далеч от вас.

Тя се засмя. Мъжът беше забавен и… красив. Имаше изсечени скули и силна долна челюст, които й напомниха за младия Кари Грант, блестящи очи и чаровна закачлива усмивка, която я накара да се почувства волна и безгрижна само след пет минути в неговата компания. Хората винаги я укоряваха, че е прекалено сериозна и тя наистина беше, но тези лалета я трогнаха.

— Позволете ми да ви поканя на вечеря! — каза той.

— Но ние дори не се познаваме.

— Веднага ще ви се представя — Едуард Хънтър.

— Мара Джеймсън.

— Ето, че се познаваме — непринудено изрече той.

Мара отново се засмя. Пое лалетата от протегнатата му ръка, доближи ги до лицето си и вдъхна свежия им аромат. „Лалета през декември — колко щедро“ — помисли си тя.

— Моля те, Мара! — настоя той. — Не ме отпращай, преди да ми обещаеш, че ще излезеш с мен. Не съм изминал целия този път, за да ми откажеш!

— Целият този път?!

Усмивката отново цъфна на лицето му като по поръчка. За съжаление това го осъзна много по-късно. Тогава стоеше като вцепенена до вратата и трескаво обмисляше как да постъпи. Беше дошла във Вашингтон по работа, опитваше се да разшири бизнеса си, което беше от изключителна важност за нея, защото работата беше нейният живот. Но той се доближи толкова много до нея, че тя усети топлия му дъх по челото си и коленете й се подкосиха. Трудно й беше да устои на близостта му, на чаровната усмивка…

— Не разбивай сърцето ми, Мара! — каза той и хвана с ръце лицето й.

— Как мога да ви разбия сърцето? Та вие дори нямате представа коя съм аз — изрече дрезгаво тя, неспособна да откъсне поглед от зелените му очи.

— Знам много добре коя си! Ти си момичето, което ме накара да изкупя всичките червени лалета в магазина. Не съм правил това за никоя друга.

И я целуна.

Мара отвърна на целувката. Не се замисли, че познава този мъж едва от пет минути. Довери се на думите, на усмивката, на топлите му очи. И на цветята, разбира се. Колко струваше такъв огромен букет по Коледа? Десет долара? Петнайсет? Докато си припомняше тази първа среща, Лили се зачуди дали тогава не продаде целия си живот за букет от цветя извън сезона.

Наистина ли беше отседнал в хотела, или просто я беше проследил? Не разбра и сигурно никога нямаше да разбере. Но си спомни как изглеждаше тя онази вечер — облечена в елегантно черно палто от кашмир, с тежката златна верижка на врата, която някога беше висяла на часовника на дядо й, а на ушите — смарагдови обици. Искаше да впечатли клиентите от Джорджтаун и да им покаже, че е момиче със стил и пари. Едуард надуши парите. И най-вероятно беше чул името на хотела, докато го е съобщавала на шофьора на таксито.

Лили се уви още по-плътно в одеялото. Погледна лунната пътека, която приличаше на златна река между два черни бряга. Колко яростно беше бранила сърцето си от любовта и колко лесно падна в клопката на Едуард! Той опустоши душата й. След него вече нямаше любов от пръв поглед, нямаше дива страст, която помита всичко пред себе си.

С Лиам всичко беше съвсем различно. Чувствата й узряваха бавно, като семе, което с всяка година от живота на Роуз пускаше все по-дълбоки корени, за да се превърне в голямо стабилно дърво с прекрасни плодове. В началото се страхуваше от него, но постепенно любовта му смекчи сърцето й. Ако беше малко по-нетърпелив, ако беше направил само един прибързан ход, Лили щеше отново да се свие в черупката си. Но той видя наранената й душа и остави всичко в нейни ръце, даде й време да го опознае и да реши сама.

Споменът за Лиам я върна в настоящето. Три дни далече от него и Роуз бяха твърде много. Усети липсата им толкова болезнено, че към полунощ не издържа — захвърли одеялото, облече се, извади от чантата ключовете от колата на баба си и забърза по каменните стълби.

Улицата беше тиха и пуста. Вечерта Тара и Бей наминаха, за да са сигурни, че с нея всичко е наред, но от Едуард нямаше никакъв знак и те се прибраха по домовете си. Кварталът заспиваше. Лили провери из джобовете си за картата, която й бе нарисувал Лиам, и подкара по крайречната улица към шосе Л-95. Свали стъклата на прозорците и включи радиото. От апарата се разнесе гласът на Бони Райт и тя запя заедно с нея. Увеличи скоростта и се наслади на топлия вятър, който изпълни колата с мирис на море. На излизане от Хабърд Пойнт в огледалото за обратно виждане се мерна кола. Тя я забеляза и стомахът й се сви. Колата се движеше плътно зад нея. Ами ако правеше грешка? Ако водеше някой репортер или дори самия Едуард при Роуз?

Лили продължи да кара, готова всеки момент да смени посоката, но малко преди Ню Ингланд колата зад нея се изгуби. Продължи да се взира в огледалото, но освен обичайния за това време на денонощието поток от камиони на пътя не се виждаше друг автомобил. Пулсът й възвърна нормалния си ритъм и тя отново усети радостта от предстоящата среща. Потърси телефона си, за да предупреди Лиам, но погледна часовника и се отказа. Беше късно, минаваше полунощ. По-добре да му даде малко време за почивка, преди да се видят.

Продължи да си тананика заедно с радиото. Обхваната от нетърпение да прегърне любимите си хора, забрави да поглежда назад и не видя колата, която продължаваше да я следва половин километър по-назад.



Лиам не можеше да заспи. От часове се въртеше в леглото и събираше чаршафите на топка, когато дочу шум от стъпки по дървената веранда. Надигна се и погледна през прозореца. Лампата пред външната врата не светеше, но сиянието на лунния диск беше достатъчно, за да види човека, който притича през верандата. И преди да го разпознае, усети със сърцето си кой може да бъде отвън.

С един скок се намери до вратата и я отвори. Пред него стоеше Лили с разпилени от морския вятър коси, а очите й светеха като въглени в нощния мрак. Те се хвърлиха един към друг в дълга безмълвна прегръдка. Нямаше нужда от думи. Достатъчно беше, че тя е тук, притисната до гърдите му, за да се почувства спокоен, умиротворен, като у дома. Нямаше значение, че се намираха в тази чужда и за двамата къща, на хиляди километри от Кейп Хоук — за него домът беше там, където беше Лили. Единственото важно нещо беше, че тя беше тук.