Телефонът иззвъня и той с радост позна гласа на Лиам.

— Едуард да се е мяркал? — попита Патрик, след като размениха поздрави.

— Не се е появявал втори път — отвърна Лиам. — Но не смея и за миг да изпусна Роуз от поглед.

— Какво да се прави!

— Според теб не е ли по-добре да се приберем при Лили в Хабърд Пойнт — попита той. — Тя мисли, че тук е по-безопасно за Роуз.

— Може и да е права — замисли се Патрик. — Едуард не може да бъде на две места едновременно, а в момента е зает с друго. Онзи ден беше в болницата при Мийви, сигурно се страхува, че може да дойде в съзнание и да разкаже какво се е случило. Между другото, състоянието й се подобрява и лекарите се надяват, че скоро ще се събуди.

— Откриха ли някакви доказателства за вината на Едуард?

— Един пръстов отпечатък върху нагревателя за топлата вода. Важното е какво ще ни разкаже Мийви, като излезе от комата.

— Сигурен ли си, че ще се оправи?

Патрик замълча за миг. Представи си яркосините, спокойни очи, които пазиха девет години тайната на нейната внучка. Трябва да си много силен, за да не се издадеш толкова време.

— Не я отписвай, човече! Тя е костелив орех — каза той.

— Надявам се да си прав. Заради Лили.

— Дано! За нея ще бъде много трудно, ако нещо се случи с баба й, знаеш колко близки са двете. И то сега, когато й предстои сериозна схватка с Едуард и се мъчи да разгадае плановете му за Роуз. Май наистина ще е по-добре да останеш в Роуд Айланд. Бъди нащрек, Лиам! Не му позволявай да се доближава до нея.

— Не се безпокой! — твърдо изрече той. — Не го съветвам да опитва. Впрочем, тук се чувстваме отлично. Прекарваме много време в морето с лодката на един приятел. Но възникна един проблем и си помислих, че можеш да ми помогнеш.

— Казвай!

— Познавам един човек от Кейп Хоук. Казва се Джерард Лафарж — рибар с лоша репутация. Лови делфини и китове. Тук става нещо интересно. Огромни вълни гонят малките риби към брега…

— Не е само в Роуд Айланд. — Пат се сети за необичайната активност в неговия иначе спокоен залив.

— В момента Лафарж не лови риба, но обикаля наоколо и се чудя какъв вятър го е довял чак до тук. Сигурно има някаква причина и тя не е любовта към южните морета, можеш да бъдеш сигурен.

— Обажда ли се в Кейп Хоук? — попита Патрик.

— Позвъних на братовчед ми, но той не знае нищо.

В този момент на хоризонта се появиха покрайнините на Балтимор и Пат даде сигнал за напускане на магистралата. Потърси листчето с адреса, който му беше дал Джим, и каза:

— Слушай, има вероятност тия дни да пътувам за Кейп Хоук. Ако стане така, ще проверя на място какво става с това приятелче.

— Ще ти бъда благодарен. Ти какво, каниш се да посетиш фестивала?

— Ако нещата се развият, както ги мисля — отвърна Пат и отби в указаната в бележката посока, — ще водя един много специален участник в конкурса.

Лиам му благодари още веднъж и двамата затвориха.

Щом слезе от магистралата, колата се изпълни с мирис на море. Това му напомни за Мариса. Беше забелязал, че каквото и да е правила, където и да е живяла, всъщност винаги е следвала линията на Атлантика. От Нюпорт към Балтимор, после отново на север — Бостън, и накрая в Кейп Хоук. Патрик също беше свързан с морето. Мирисът на водорасли го зареждаше с енергия и живот, ето защо сега се чувстваше бодър и изпълнен с увереност, че мисията му ще бъде успешна.

Той намери адреса на Сам и потърси наблизо паркинг. Кварталът беше в съседство с болницата и до слуха му достигнаха сирените на линейките. Къщите тук бяха двуфамилни, с малки спретнати дворчета към улицата и еднотипни дървени веранди отпред. По тротоарите играеха деца, грижливо наблюдавани от майки и баби, които седяха по пейките пред оградите на къщите. Патрик пресече и тръгна по тротоара на улица „Рибарска“. Изкачи стълбите на номер 61 и почука на вратата.

Докато чакаше, усети, че сърцето му бие, както винаги, когато беше в акция. В този случай залогът беше жизненоважен за него.

Опита се да надникне през спуснатите пердета. Те бяха дантелени, грижливо надиплени и създаваха усещане за домашен уют, но пред прозорците нямаше нито цветна градина, нито саксии с цветя. Патрик си каза, че е трудно да се грижиш за цветя, ако пътуваш непрекъснато.

Никой не отвори и той се върна при колата. Уговорката с Джим беше за шест в „Щипците на рака“, но до шест оставаше още много време, затова реши да се поразходи из града. Подкара към болницата. Мариса му беше разказвала, че е работила тук като сестра. Сградата беше голяма, тухлена, с широки огрени от слънцето прозорци. Може би Сам беше на работа и той се зачуди дали да не потърси из отделенията. По дяволите, какво се беше случило между двете сестри и имаше ли право да се намесва в техните взаимоотношения? Не беше ли по-добре да обърне колата и да се прибере, вместо да се меси в чужди работи? Но после си спомни сините очи на Мариса, нежния й глас, който му изпя онази прекрасна песен по телефона, и реши, че постъпва правилно. Нямаше да влезе в болницата, но щеше да изчака и да я потърси по-късно.

„Щипците на рака“ беше първото от редицата заведения, които бяха накацали около пристанището. Патрик паркира и тръгна по калдъръмената улица към грубо скования бар. Видя Джим да седи на една маса с някакъв човек. Трябваше да използва лактите, за да си пробие път през тълпата пред бара. Приближи се и позна другия мъж. Беше Джак О’Брайън, помощник-областният прокурор, който преди години му беше помогнал за един случай.

— Хей, Патрик, радвам се да те видя! — поздрави го Джак.

— Аз също — подаде ръка той. — Как си, Джак?

— Екстра — усмихна се прокурорът. — Джим ми каза, че си в града, и ми се прииска да се видим. Мина много време, чувам, че си се пенсионирал?

— Дойде ми времето, Джак — ухили се Патрик. — Реших, че е време да си поживея.

Те си припомниха за случая, по който бяха работили заедно. Патрик му каза, че техният човек все още е в затвора. Дали му петнайсет години за банков обир. Попитаха го, разбира се, и за Мара Джеймсън и той им разказа как се появила изневиделица цяла и невредима. Сервитьорът дойде и те поръчаха.

— И така, пенсионира се, но продължаваш да работиш, така ли? — попита Джим.

— Не, просто се опитвам да помогна на една приятелка.

— Да, Джим ми каза, че търсиш една от сестрите Махоун — каза Джак. — „Падналите ангели“.

— Познаваш ли ги?

— Че кой не ги познава? Дори и сега, след петнайсет години, си спомням някои от песните им. Свиреха в бара, който беше точно на ъгъла до съда. Половината от ченгетата и адвокатите бяха влюбени в тях. Сам излизаше известно време с един мой приятел, точно след като Пати се омъжи и замина.

Патрик се опита внимателно да измъкне още информация. Разбра, че след дипломирането си Сам Махоун за почнала работа в „Джон Хопкинс“, участвала в медицински екип, който пътувал из Южна Африка и Далечния Изток, навсякъде, където имало нужда и успеели да получат разрешение.

— Спомням си, че тъгуваше много за сестра си — разказваше Джак. — Двете бяха неразделни. Доколкото си спомням, Сам беше постъпила в „Джон Хопкинс“, понеже Пати вече работела там. И когато тя се омъжи, за нея настъпиха тежки времена.

— Продължи ли да свири след това?

— Само когато сестра й идваше да я види. На два пъти се събираха и изнасяха концерти. Всички ги обичаха и все още ги помнят.

— Какво стана после?

— Не знам. Съпругът на Пати почина и тя се омъжи отново. Май прекалено скоро. Казват, че попаднала на някакъв мошеник. Сам не го обичаше, ядосваше се от начина, по който се държеше с Мариса.

— Биеше ли я? — попита Джим.

Патрик отпи от колата си. Това беше един от дежурните въпроси на всички ченгета. „Биеше ли я?“ Сякаш само юмруците можеха да нараняват.

— Не! — отговори той вместо Джак.

— Вярно е — изрече О’Брайън. — Всъщност ти я познаваш.

— Да — потвърди Пат. — Заради нея съм тук. Мъчно й е за сестра й. Сега Пати живее в Нова Скотия. По това време на годината там се провежда фестивал на келтската музика и тя се опитва да открие Сам, за да участват в него.

— О, това ще бъде нещо, което бих желал да чуя — каза Джак. — Изминаха много години. Сега съм женен мъж с две деца и високо кръвно, но когато чуя тези две песни, оглупявам като двайсетгодишен хлапак.

Той извади от сакото си касета и я плъзна по масата към Патрик.

— Какво е това? — попита го той.

— Това е шпионски запис от деня на националния празник на Ирландия. Тогава двете свириха в „Бларни Стоун“. Пазя я оттогава, но жена ми се дразни, когато я слушам. Смята, че е опасно женен мъж да слуша такава предизвикателна музика. Защо не я вземеш?

— С удоволствие! — Патрик я прибра в джоба на ризата си.

Те замълчаха и вечерта се изпълни с острите писъци на чайките. Сервитьорът донесе вечерята — варени раци, пържени картофки и колсло. Тримата мъже се заеха с раците. Докато отстраняваха черупките със специален дървен чук, отново заговориха за стари познати, стари случки, деца и съпруги. За Патрик беше удоволствие да си припомни славното минало, но времето минаваше и той реши, че трябва да потърси отново Сам. Благодари на Джак и Джим за приятната среща и обеща да им се обади в най-скоро време.

Пое по обратния път към „Рибарска“ 61. Пусна касетката, която му даде Джак. Двете цигулки подеха нежна мелодия и ангелските гласове на сестрите запяха „Скалите на Дунийн“.

Боже, колко беше хубаво! Той се остави на красивата песен и на вятъра, който духаше през прозорците и рошеше косите му. Мариса пееше в пълна хармония със сестра си. Гласът й беше прекрасен, пълен с емоции, сякаш нашепваше в ухото му нежните, романтични думи и те бяха предназначени само за него. Качеството на звука беше ужасно, сигурно записът беше правен от някого сред тълпата в бара. Чуваха се разговори и смехове, звън на чаши, но чувствените гласове успяваха да се извисят над шума.

Патрик слушаше и си мислеше, че текстът идеално подхожда на природата в Кейп Хоук. Скали, планини, море. И самата Мариса, подпряна на вратата на къщата си и пъхнала ръката си в неговата. Тази картина беше нещо, заради което си заслужаваше да бъде тук. Колко щастлива щеше да бъде тя, ако Пат успее да убеди сестра й да тръгне с него. „Моля те, господи, помогни ми да го направя заради нея!“ — каза си той.

Остави колата на познатия паркинг, извади касетата от касетофона и я пъхна в джоба за късмет. Този път прозорците на къщата светеха. Изкачи външните стълби и почука. Отвътре се чуха стъпки и след секунда една жена отвори вратата. Косата й беше мека и чуплива, много по-светла от тази на Мариса, но Патрик веднага разбра, че това е Сам. Очите бяха същите — живи, любопитни и пълни със смях.

— Добър вечер? — взря се любопитно в него жената.

— Здравейте! Аз съм Патрик Мърфи.

— Чисто ирландско име — усмихна се тя.

— Саманта Махоун? — попита той за всеки случай.

— Същата. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявах се да ми изсвирите нещо нашенско.

Въпреки че думите му я разсмяха, тя го погледна изпитателно.

— Преди време можеше и да стане, но вече не свиря. Трябва ли да ви познавам?

— Не, не ме познавате — отвърна Патрик леко смутен.

— Тогава?

— Аз съм приятел на сестра ви.

— Тя добре ли е? А Грейси?

— Добре са — побърза да я успокои той, — макар че аз мисля за Грейси като за Джесика.

Тя присви очи и го огледа от глава до пети. Сетне стисна устни и хвана дръжката на вратата, готова да я затвори.

— Какво искате?

— Мариса ви очаква в Кейп Хоук — каза той. — Не сте си направили труд да й пишете, че сте се върнали от Перу, и тя седи пред компютъра, и чака да й се обадите, че сте добре и че вече сте на път към Нова Скотия.

— Това засяга само мен и сестра ми. — Гласът й затрепери от вълнение. — По-добре си вървете!