— Моля ви, Сам!

Тя почти затвори вратата и застана така, че той да не може да види лицето й, но нямаше как да заглуши острото и забързано дишане и Патрик разбра — тя се бореше със себе си.

— Вие… интимен приятел ли сте й?

— Не, само приятел — отговори той, изненадан от директния въпрос.

Тя продължаваше да се колебае. Той вече беше изгубил надежда, когато Сам отвори вратата и го покани вътре.

Стаичката, в която го въведе, беше миниатюрна. Той се насочи към малък диван и маса с два стола. Сам му посочи единия от тях и седна срещу него. „Седна“ не беше точната дума, просто се подпря на ръба на стола, сякаш все още се колебаеше дали постъпва правилно. Патрик огледа помещението. Стените бяха украсени с най-различни знамена, ярки килими и одеяла — сувенири от местата, където беше пътувала. Цигулката беше поставена на най-горния рафт на библиотечния шкаф, явно не я използваше често.

На една от стените имаше снимки и на някои от тях той разпозна Мариса. Въздъхна дълбоко и се обърна към Сам:

— Сигурно двете сте живели тук, преди Мариса да се омъжи? — попита и си припомни какво му беше разказал Джак.

— Да. Тя първа се нанесе тук. — Сам посочи към една елегантна масичка от махагоново дърво, отрупана с красиви вещи. — Това сребърно ковчеже ни е от баба. Свещникът и кристалният бухал са на Пати. Купи ги веднага щом го нае, за да внесе малко уют в обстановката. Бухалът трябваше да показва, че тук живее вече пораснал и улегнал човек. На другата година дойдох и аз, за да бъда близо до сестра си. И медицинска сестра станах заради нея.

— Значи Мариса е била вашият пример за подражание?

— Да.

— Тя много тъгува за вас, Сам.

Саманта наведе глава. Патрик я погледна и едва сега осъзна колко много си приличат двете сестри. Същият овал на лицето, същите високи скули и нежна, осеяна с лунички кожа. Но Мариса имаше тъмна червеникавокафява коса, а тази на Сам беше светла, с медни отблясъци.

— Оценявам усилията ви — каза тя, — но вие не разбирате…

— Обяснете ми!

Жената наклони глава, разтвори устни и Патрик си помисли, че ще го среже, ще му каже да не си пъха носа в чужди работи, но тя не го направи:

— Как мога да обясня на някого, който не знае каква беше сестра ми преди години? Тя беше… жена и половина. Трябваше да я видите тогава — по цял ден не подгъваше крак, непрекъснато беше между болните, но това не й пречеше вечерта да изправи публиката на крака с виртуозните си изпълнения. Беше много талантлива. Знам, че това е трудно за разбиране от човек, който не е запознат, но тя можеше да направи интравенозна инжекция, без да усети пациентът. Успяваше да разсмее децата, докато лекарят зашива раните им. Обичаше пациентите и те й отвръщаха със същото.

Патрик си спомни сърдечната усмивка на Мариса и повярва на всяка дума.

— Тя беше една от основателките на „Хоризонт“, клиника за социално слаби майки с деца, в която работим на доброволни начала. Грижим се за хора, които нямат средства за лечение. Намира се на ъгъла до болницата.

Сам се втренчи в обувките си и взе да ги оглежда, сякаш ги виждаше за пръв път. Когато вдигна глава, очите й блестяха от сълзи.

— Толкова много се гордеех с нея — прошепна тя.

— И вие продължихте нейната работа?

— Някой трябваше… — започна.

— Понеже Мариса спря работа?

От устата й излезе нещо средно между ръмжене и смях:

— Мариса! Това име ни караше да се смеем. Напомняше ни за една пиянска вечер в Париж. Боно измисли това име…

— Не вярвам, че го е избрала заради онази нощ.

— Не, разбира се! — тръсна глава Сам. — Каква ирония! Да знаеш всичко за механизма, по който насилниците оплитат жертвите си, и самата ти да паднеш така наивно в мрежите на такъв тип. На практика в „Хоризонт“ с нея правехме точно това, помагахме на жени, които са наранявани от съпрузите си — физически и душевно.

— Това ли не можете да й простите? Че е допуснала да се превърне в жертва? — попита той. Въпросът прозвуча грубо дори и за него и Сам го възприе като плесница.

— Вие… нямате право — едва сдържа яда си тя. — Не познавате сестра ми така, както аз я познавам, не знаете, какво бяхме една за друга…

Тя се задъха и замълча, за да не избухне в сълзи.

— Разкажете ми — мило каза Патрик, — моля ви!

— Бяхме всичко една за друга — продължи тя, все още силно развълнувана. — Споделяхме си всичко. Ако имах нужда, трябваше само да й се обадя, и тя пристигаше със следващия влак. Когато Пол, първият й съпруг, почина, аз си взех отпуск, за да бъда до Пати и Грейси. Нищо друго нямаше значение, щом те се нуждаеха от мен. Обичах Пол като брат.

Не успя да сдържи сълзите и захлипа. Стана и се приближи към стената със снимките. Свали една и му я подаде. На нея беше Мариса като булка, а Сам — шаферка. Мъжът трябва да беше Пол — висок рус младеж, кипящ от енергия и радост. После свали друга — двете сестри и едно бебе между тях.

— Племенницата ми — каза тя и изтри сълзите си. — Обичах я като мое дете. Аз съм й кръстница и можете да бъдете сигурен, че никой не е поемал тази отговорност по-сериозно от мен.

— Вярвам ви! — отвърна тихо Патрик.

— След смъртта на Пол сестра ми не беше на себе си. Мъката я бе сломила — знам, защото бях до нея. Не можеше да се справя с елементарни житейски задължения, затова останах при тях един месец. И после се появи онзи борсов консултант…

— Едуард Хънтър — почти изсъска той.

Сам го погледна шокирана:

— Ние го наричахме Тед. Познавате ли го?

— Да. Преди години бях детектив и той беше заподозрян по един от моите случаи.

— Тогава знаете за какъв човек става дума. Няма нужда да ви обяснявам.

Патрик кимна мрачно.

— Той я използваше, но аз не смеех да й го кажа. Изглеждаше толкова щастлива… Тед улучи точното място и точното време и успя да влезе под кожата й. Тя ми сподели, че той бил човекът, който й помогнал да събере отново парчетата от разбития си живот. Но всъщност той разпиля и това, което беше останало.

— Значи Мариса не ви послуша?

— Дори не искаше да говори с мен!

Патрик видя как пожарът отново лумва в нея. Тя се взря в снимката, на която двете държаха Джесика като бебе, и той можеше да се закълне, че от зелените й очи изскачат пламъци.

— Той ми я отне! — бореше се със сълзите тя. — Първо престана да ме търси, после започна да намира причини, за да не разговаря с мен, когато й звънях по телефона. Веднъж ми се обади Грейс и каза, че майка й е в леглото и плаче, а аз не можех да й помогна. Най-накрая успях да се свържа с нея и знаете ли какво ми каза? Че се чувствала много добре, просто супер! Тед бил невероятен и те били изключително щастливи. Щях да повърна!

— Сигурно много сте се тревожели за нея.

— Тревожех се и се ядосвах. Направо бях бясна. Дори мислех да отида и да взема Грейси от там. Аз съм й кръстница все пак.

— Може би за нея е щяло да бъде по-добре.

— Скоро Пати се скри напълно. Отблъсна ме, за да предпази Тед от моите обвинения. Бдеше над него като орлица. Беше истински кошмар!

— Сигурен съм, че и за нея е било непоносимо — каза Пат.

Сам го изгледа и твърдо изрече:

— Тя направи своя избор!

— Вие също — отвърна той.

— Какво имате предвид?

— Вие сте медицинска сестра. Тревожите се за всички страдащи жени по света. Готова сте да се притечете на помощ на всеки, който има нужда, независимо къде се намира. Но какво направихте за сестра си?

— Сестрата, която познавах и обичах, изчезна! — извика Сам. — Вече не съществува!

— От къде знаете? — ядоса се Патрик. — Не сте я виждали от години!

— Не искам да я виждам! Няма да понеса да видя как някой е подменил сестра ми с жена, която се бои от собствената си сянка. И учи и дъщеря си да живее в страх.

— Животът понякога ни наранява така жестоко, че ни е трудно да се изправим и да продължим. Тогава се нуждаем от подкрепата на най-близките си хора. И от музика, разбира се, особено когато става дума за вас двете.

Сам завъртя глава. Патрик познаваше добре ината на червенокосите, но въпреки това продължи:

— Били ли сте някога на фестивала в Кейп Хоук? Състезанието между изпълнителите ще бъде много оспорвано. Сестра ви мечтае да се включи в битката заедно с вас. Смятате ли, че това е жена, която се страхува от сянката си?

— Няма да отида! — заяви тя.

Патрик въздъхна. Сам се заинати и той разбра, че е безсмислено да спори. Стана, хвърли още един поглед към снимката на Мариса и реши да опита още веднъж:

— Имате ли касетофон?

— Защо? — сепна се тя.

Той не отговори. Жената сви рамене и посочи към барчето, Патрик й подаде касетата, тя го погледна неразбиращо, но я сложи в гнездото, натисна копчето и внезапно стаята се изпълни с музика и паднали ангели:

„Зове те широкият свят,

излизаш от родния дом

и тръгваш по стръмния път

далече от морския бряг.

И виждаш незнайни места,

красиви земи и цветя,

но твойто сърце ще е тук,

при скалния бряг на Дунийн.“

От очите й рукнаха сълзи. Патрик също избърса очите си, но Сам не му обърна внимание, сякаш беше забравили за него. Заслушана в песента, тя плъзна поглед към снимката на Мариса и после към цигулката.

Патрик се прокашля и й подаде визитката си:

— Обадете ми се, ако промените решението си. Заминавам за Кейп Хоук след няколко дни.

— Благодаря. — Тя пое картичката и я остави на масата, без да я погледне.

Патрик искаше да си вземе касетата, но се поколеба. Сам не му я предложи, явно се нуждаеше от нея. Той сви рамене, измърмори едно „довиждане“ и слезе по стълбите под втренчения поглед на зелените очи. „Падналите ангели“ пееха и свиреха и тяхната музика продължаваше да звучи в ушите му дори и след като потегли с колата си.

Дванайсета глава

Лили се прибра от болницата и реши да поплува, за да даде възможност на нервите си да се отпуснат. Солената вода освежи тялото и ума й. Отпусна се във водата и си представи, че вълните идват от изток, от Атлантическия океан, следователно са минали през Роуд Айланд. Харесваше й да си мисли, че по някакъв начин водата я свързва с Лиам и Роуз.

Около нея плуваха огромни рибни пасажи, перките им докосваха ръцете, краката и цялото й тяло, но тя не се опита да ги избегне. Може би те бяха част от феномена на Призрачните планини. А може би й даваха знак, че Нани е наблизо. Тя затвори очи и си намисли, че ако види любимката на Роуз, ако я зърне само за миг, всичко ще се нареди. Трябваше й някакво чудо, например бял кит в тези южни морета, за да повярва, че всичко ще завърши добре.

Излезе от водата, изкачи каменистия склон и седна на стълбите на верандата. От улицата се чуха гласове и сърцето й отново подскочи. Дали не беше Едуард? Нямаше никакво съмнение, че той ще се върне, въпросът беше кога. Взря се напрегнато в здрача и позна Тара и Бей, които се зададоха по пътя, влязоха в двора и тръгнаха по алеята между розовите храсти. И двете бяха с шорти и маратонки, в ръцете си държаха ракети за тенис.

— Време е да изпробваме бекхенда ти — извика Тара. — Пазиш ли си ракетата?

— Вече се стъмва, момичета — огледа се Лили.

— Една от големите промени в Хабърд Пойнт, след като ни напусна — обади се Бей, — е електрифицирането на корта.

— Хайде, не си търси извинения! — настоя другата и приятелка. — Тръгвай с нас!

Лили нямаше желание да играе тенис. Бдението около леглото на Мийви беше отнело силите й, освен това Роуз и Лиам й липсваха толкова много, че усещаше физическа болка в гърдите.

— Не мога — поклати глава тя.

— Лили, ако има някаква промяна в състоянието на Мийви, ще те намерят на клетъчния телефон — каза Тара.