— Ами да, разбира се, че е заради Роуз! — заговори Мариса. — Не виждам друго обяснение.

— Интересно ми е какво би казал Лиам за това? — замисли се той. — Той смята, че в момента сме свидетели на някакво морско чудо по нашите брегове.

— Съгласна съм с него — отвърна тя. — Любовта винаги е чудо.

— Любовта ли? — глупаво попита и сърцето му заблъска като барабан в гърдите.

— Да, защо не! Китовете са бозайници. Имат чувства и също като нас търсят връзка с любимия човек.

Патрик не отговори. Слушаше звънливия й глас и се наслаждаваше на всяка негова извивка.

— Аз съм медицинска сестра — продължи тя. — Учила съм, че между нас има удивителна физическа прилика, защо да не си приличаме и емоционално?

Той се намръщи. Като ченге беше виждал такива грозни взаимоотношения между човешки същества, че неведнъж му се бе искало да не е от един и същи вид с някои от тях. Съпрузи убиваха съпругите си и обратно, родители убиваха децата си, малтретираха ги. Беше запознат с всяка форма на насилие и зло, която човечеството можеше да измисли. Дори и разводът му беше проява на човешкото зло, той го срина, унищожи вярата му в любовта, макар че докато говореше с Мариса, старото забравено чувство започваше да се възражда и да напомня за себе си.

— Ти май не ми вярваш — усети смущението му тя.

— Искам да ти вярвам! — отвърна Патрик.

— Още ли е там?

— Китът ли? Да — отвърна той и впери поглед в черните морски води. Белият кит се люлееше на повърхността. Приливните вълни го бяха доближили към брега и той кръжеше наоколо, без да отмества очи от Патрик. Луната плетеше сребърни мрежи около него, но той не се плашеше, беше неуловим и свободен, беше господар на морето.

— Патрик? — повика го Мариса.

— Тук съм — обади се той. Няколко облака се събраха около лунния диск, забулиха го и той се уплаши, че китът ще се скрие от погледа му, но скоро въздъхна облекчено — светлината намаля само за миг, после вятърът подгони облаците и бялото петно отново придоби ясни очертания.

— Благодаря ти за днес, за това, че отиде при Сам.

— За теб винаги!

— Бих искала… — понижи глас тя.

— Какво?

— Бих искала и двамата да дойдете на фестивала — намери смелост да изрече тя. — Ти и Сам.

После, сякаш не желаеше да разговаря повече, промърмори „дочуване“ и прекъсна връзката.

Патрик седна на каменните стъпала и се опита да се успокои. Тя беше казала ясно — иска той да отиде при нея. И Сам, разбира се, но и той. Телефонният апарат беше още до ухото му. Не му се искаше да приключва разговора точно сега, искаше да й каже още нещо…

Хрумна му да направи снимка на Нани и да й я изпрати. Надяваше се образът на белугата да й припомни, че в живота стават и чудеса. Могат да ти се случат невероятни, красиви неща, ей така, без да си ги очаквал.

Стана и се приближи до плетения стол на Мийви. Белият кит плуваше по лунната пътека, в ушите му все още звучеше гласът на Мариса и краката му лекичко трепереха. Сети се за Лиам и веднага изпрати и на него снимка на Нани, придружена от кратко съобщение. Внезапно чу силен плясък на вода и се обърна към морето. Огромен сребърен фонтан изригна над лунния път, китът изви блестящия си гръб и изчезна под водата.

Патрик се отпусна в стола и зачака, любопитен да види какво ще се случи.

Тринайсета глава

С настъпването на вечерта Лиам се зарови в различни статии и доклади на учени океанографи, за да съпостави данните за явлението, което наблюдаваха през последните дни. Роуз беше отпред, на верандата, и четеше „Лъвът, вещицата и дрешникът“. Това бе любимата й книга, напомняше й за Джесика и тя с удоволствие я препрочиташе. Той погледна към нея, видя, че е завладяна от книгата, и се зарадва. Като малка тя караше майка си да й я чете безброй пъти и явно все още усещаше магията на тази история.

Той се върна към работата си. Лаптопът му беше включен и какво беше учудването му, когато изведнъж на екрана се появи образът на Нани. Снимката представляваше сребристо петно с едно ясно открояващо се черно око. Беше изпратена от Патрик Мърфи, придружена от съобщение, което гласеше:

„Виж какво намина насам, за да види дали момичетата Малоун са добре. За съжаление само едната от тях е тук. Защо не доведеш и Роуз вкъщи? Голяма грешка е да стоиш далече от хората, които обичаш. Повярвай ми, аз ги разбирам тия работи! Лили има нужда от теб.“

Лиам прочете няколко пъти писмото. Въпреки че посвети целия ден на Призрачните планини, сърцето му беше с Лили.

Предложението на Патрик беше всичко, което искаше да направи в този момент. Напоследък не можеше дори да спи, защото Лили изпълваше мислите му и денем, и нощем. Възглавницата му още ухаеше на нейния парфюм и щом легнеше, започваха да го обливат горещи вълни. Но с времето силата на аромата намаляваше и това го караше да се страхува, сякаш със загубата му си отиваше и нещо от нея.

Сигурно Патрик беше прав. Двамата с Роуз би трябвало да се върнат в Хабърд Пойнт. Лили имаше нужда от него. Той също искаше да е близо до нея, но не биваше да подценяват Едуард. Патрик не знаеше всички подробности, не познаваше толкова добре този вид хищници. И нея не познаваше така, както я познаваше Лиам.

Той беше до Лили от мига, в който се роди Роуз. Появи се на прага на малката горска къщичка, отдалечена на километри от пътя и от цивилизацията. Тя се страхуваше толкова много от съпруга си, че се беше скрила в това затънтено място, готова да роди направо на пода, но да не отиде в болница, където можеха да я открият.

Лиам сложи вода на печката, приготви хавлии и направи всичко, както беше виждал по филмите. Тя лежеше на дъсчения под в кухнята обляна в пот и сълзи и се взираше в него с ужас и няма молба. За нея Лиам беше почти непознат, но единственият, на когото можеше да разчита. Той си припомни как Лили стискаше ръката му при всяка контракция, как виеше и стенеше. И как постепенно в него се загнезди убеждението, че болката й не идва само от родилните мъки. В стоновете й имаше някаква безнадеждност и той разбра, че тази жена е преживяла нещо ужасно, беше уплашена до смърт и самотна, много самотна, без съпруг, без близки — сама на края на света. Точно в този момент я обикна. Нямаше никакво значение, че все още е омъжена и има дете от друг. Това, което чувстваше към нея, бе по-силно от всякакви брачни обещания.

Обичаше я с всяка клетка от тялото си, сърцето му й принадлежеше изцяло и безрезервно и единствената, която можеше да й съперничи, беше Роуз. Те двете бяха смисълът на живота му и той с радост би се жертвал заради тях.

Времето и пространството нямаха голямо значение за него. Жаждата му за Лили беше безгранична, би продал душата си, за да я усети до себе си, макар и за десетина минути. Така беше днес, така щеше да бъде и утре, и след двайсет години. Кожата му настръхваше само като помислеше за нея, и нямаше друг, който така силно би искал да послуша съвета на Патрик, но всичко трябваше да се обмисли. Човекът, който заплашваше Лили, все още беше неин съпруг и баща на детето й. Беше обявил Лили за мъртва, за да вземе застраховката, да прехвърли банковите й сметки и всички нейни авоари на свое име. В хода на разследването Патрик беше разбрал за финансовите му трикове и им разказа всички подробности.

Всъщност действията му не учудиха никого. За Едуард Лили е била просто източник на средства. Лиам познаваше добре механизма на действие на такива типове. Въпреки че беше специалист по големите морски видове, поведението на хищниците, независимо дали бяха животни или хора, си приличаше.

Акулите си бяха акули — и в морето, и в живота.

Брат му беше убит от огромна бяла акула, която отнесе и неговата ръка, и в това нямаше нищо лично, Лиам отдавна беше разбрал, че акулите убиват, за да живеят. Сноват из моретата и преследват плячката си, лишени от всякакво чувство на омраза към конкретната жертва. Те просто се нуждаят от храна и ако имаш нещастието да им се изпречиш на пътя — толкова по-зле за теб.

Едуард Хънтър беше точно като онази акула. Той бе избрал Лили само защото му се е сторила добра мишена. Най-вероятно си е мислел, че чрез нея ще си осигури прехраната до края на живота си. Но за разлика от акулите хората хищници изпитват ярост към жертвата, която дръзне да осуети плановете им. Когато Лили е избягала от него, Едуард е побеснял, решил е да си отмъсти и хората около нея все още плащат за това.

Лиам се поразрови из справочниците и установи, че този човек е специална порода, описана в психиатричната литература. Той изглеждаше като останалите хора и на пръв поглед постъпваше като тях. Знаеше точно какво да каже, за да спечели доверието на хората. Изучаваше ги дълго, преди да предприеме съответните действия — слушаше внимателно всяка тяхна дума, мъчеше се да разбере желанията им, стремежите им и след това им поднася това, от което се нуждаеха най-много. После те сами се озоваваха между зъбите му.

В книгата си „Без съвест“ доктор Робърт Хеър пишеше:

„Всеки от нас е срещал такива хора, бил е мамен от тях или манипулиран, а после е трябвало да преодолява пораженията, които са му нанесли. За тези, най-често очарователни индивиди, но със смъртоносна захапка, си има медицински термин. Наричат ги психопати. Техен отличителен знак е пълната липса на съвест. Единствената им цел е удовлетворяване на собствените потребности за сметка на друг човек. Много от тях попадат в затвора, но други успяват да отнемат от материалните и духовните сили на жертвите си цял живот.“

И ако Лиам нямаше възможност да бъде с жената, която обича, заради един такъв психопат, той можеше да й помогне с това, което умееше най-добре — да изучи неговата природа. Може би щеше да открие нещо, което би й послужило като оръжие срещу Едуард. И той залегна над книгите, изгарящ от нетърпение да отърве своите любими момичета от този маниак, защото акулата, която пресече неговия път, осакати тялото му, но тази, която преследваше Лили, искаше да заграби целия й живот. Това беше причината Лиам да мрази с цялата си душа Едуард и сърцето му да се свива при всеки шум от кола на пътя.

Потънал в мисли за Едуард, Лиам почувства остра нужда да чуе гласа на Лили и набра номера й. Телефонът едва звънна и тя вдигна слушалката.

— Искам да доведа Роуз в Хабърд Пойнт — бяха първите му думи. — Няма да оставяме този идиот да диктува живота ни!

Лили не отговори и той се почувства слаб и несигурен. Струваше му се, че тя се отдалечава от него с всяка секунда, потъва в своето минало, където нямаше място за него. Трябваше да я върне обратно, да й напомни какво означават един за друг и колко силни можеше да ги направи любовта им, толкова силни, че да се изправят срещу чудовището и да го победят.

Грохотът от грамадните вълни нахлу през отворения прозорец и разклати основите на дървената къща. Тази нощ Призрачните планини бяха в своя апогей. Те атакуваха бясно брега и Лиам усещаше техния ритъм в себе си.

— Лили? — повика я той.

— И аз го искам — промълви тя толкова тихо, че думите й се удавиха в рева на морето, — но се страхувам за Роуз. Трябва да помисля, Лиам!

— Искам да те видя! — настоя той.

Но тя затвори и тревожното му съзнание се изпълни с ударите на собственото му сърце, което биеше в синхрон с трясъка от разбиващите се в скалите вълни. Лиам изключи компютъра и отвори вратата към верандата.

Небето беше изпълнено със звезди и той си пожела Лили да може също да ги види. Съзвездията блестяха над водата, сякаш бяха морски същества, излезли от дълбините на океана, за да завладеят небесната шир с луминесцентната си светлина. Плуваха над земята и разказваха на хората приказки за любовта. Долу тъмносините води на океана бяха обвити в бяла пелена от пяната на бушуващите вълни и струпалите се от всички посоки на света морски създания го превръщаха в огромен котел с жива вода. Съзнаваше ли Лили какво става около тях? Съзнаваше ли какво става със самите тях?

Лиам затвори очи и се замоли Нани да е в Хабърд Пойнт, за да се грижи за нея, докато стане възможно отново да се съберат.



Откакто живееше в Кейп Хоук, Мариса за пръв път виждаше града така оживен. Обикновено заспалите му улички сега бяха пълни с народ. Хората носеха всевъзможни музикални инструменти, други търпеливо чакаха реда си за сцената. Зрителите си правеха пикник на поляната пред хотела и надолу, към кея. Момичетата от кръжока по бродерия бяха тук и Мариса се присъедини към тях, решена да се позабавлява.