Те опънаха одеялата си в редица близо до площада и направиха обща трапеза. Марлена донесе грозде, домашен хляб и сирене. Синди беше взела вино за възрастните и лимонада за хлапетата, а Алисън сипваше в чиниите салата от една огромна купа. Ан нападна кухнята на хотела и снабди компанията с ролца от раци. Мариса и Джесика изпекоха курабийки за всички.

Хапваха и разговаряха. Мариса седна по-настрани и се загледа в музикантите. Между тях имаше жени от различни места. Зачуди се дали имаше състави от сестри, които бяха пристигнали заедно специално за фестивала. Наистина, при много от тях се забелязваше семейна прилика. Тя се почувства щастлива заради тях, но чуждата радост не можа да запълни празнината в сърцето й от липсата на Сам.

Ан Нийл забеляза, че приятелката й седи сама, и отиде при нея. Беше красива жена с големи сини очи и кестенява, прибрана на френски кок коса. Носеше едро плетен пуловер в прасковен цвят и лимоненожълти панталони и Мариса забеляза колко подхождат тези ярки дрехи на слънчевия й характер. Усмивката и гостоприемството бяха в кръвта й и не беше чудно, че се справяше отлично с работата си в хотела.

— Как си? — мило я попита тя.

— Добре съм — опита се да се усмихне Мариса. — Свършила си чудесна работа, Ан. Фестивалът е върхът!

— Благодаря ти! — грейна Ан. — Това е най-веселото време в Кейп Хоук, но докато организираме всичко, капваме от умора. Толкова е хубаво да седна за малко с вас и да послушам музиката!

Мариса каза:

— Знам какво е. Била съм на толкова музикални фестивали. В Нюпорт, на източния бряг на Мериленд и в Бостън, разбира се…

— И навсякъде си свирила със сестра си?

Мариса само кимна. В очите й се появиха сълзи и тя се обърна, за да ги скрие.

— Нали знаеш, че съм ви запазила място в програмата? — усмихна се Ан.

— Не мисля, че е необходимо — отвърна Мариса, без да се обърне към нея.

Другата жена не каза нищо, но усмивката й стана по-мила, а сините очи я гледаха приятелски и със съчувствие. В този момент на сцената се качи една жена и запя „Emuse I’m Codhlad“, което на келтски означаваше „Заспала съм“ — една от най-хубавите ирландски народни песни, любимата на Сам. Мариса не издържа и сълзите потекоха от очите й.

— Къде е сестра ти сега? — тихо попита Ан.

— В Балтимор — отвърна тя. — Мислех, че е в Перу, но се оказа, че се е върнала миналата седмица.

— И не ти е казала?

Поклати глава.

— Един приятел ходи до Балтимор и я откри в дома й.

— Близки ли сте със Сам?

— Бяхме.

— Сестри! — поклати глава Ан. — Израснахме заедно, знаехме всичко една за друга, имахме едни и същи тайни, харесвахме едни и същи неща…

— Така беше и с нас — прекъсна я Мариса, изненадана, че тя също има сестра. — Бяхме точно като вас!

— Като малки с Емили бяхме неразделни, правехме всичко заедно. Вие със Сам свирите на цигулка, ние танцувахме степ.

— Ходехте ли по фестивали?

Ан кимна:

— Докато Емили не влезе в колеж. После започна работа в Торонто и накрая се премести във Ванкувър. Оттогава всичко се промени. Чувствах се обидена и изоставена. Мислех си как е възможно някой, с когото си прекарвал всеки свободен миг от живота си, който си обичал повече от всеки друг и който е бил най-близкият ти приятел от момента на раждането ти, да те напусне по този начин?

— Но тя не те е напуснала! — разпалено възрази Мариса. Спомни си как се наложи да се раздели със Сам, за да отиде в Балтимор, и после още веднъж заради женитбата си с Пол. — Просто това е животът й.

— Сега вече го разбирам — каза Ан. — Но тогава…

— Мисля, че нещата между мен и Сам са различни — наведе глава Мариса. — Тя винаги беше съгласна с мен, независимо какво правех. Липсвахме си, но намирахме начин да се видим. Така беше до момента, в който… оставих един човек да се държи лошо с мен и не позволих на сестра ми да ми помогне.

— Ти ли си по-голямата сестра?

— Да.

Ани се усмихна добродушно:

— Ах, тези малки сестри! Как само изискват по-големите да бъдат винаги умни и предвидливи. Искат каките им да бъдат идеални, очакват от тях цял живот да им показват правилния път.

— И ти ли си по-малката?

Тя кимна.

— Значи, ти и Емили…

— Сега сме по-близки от всякога. Отне ми известно време, докато преглътна обидата и я разбера. Тя беше търпелива, готова да се озове и при най-малкия знак от моя страна. Понякога е полезно, сестрите да се посдърпат, точно както го правят тийнейджърите със своите родители. Това не означава, че вече не се обичат. Просто от време на време трябва да се разделите, за да разберете какво означавате една за друга.

Мариса бавно поклати глава. Искаше й се думите на Ан да се окажат истина, но вече губеше надежда, че ще си върне някога сестрата.

— Кой е приятелят? — закачливо попита Ан, отчасти за да смени темата, отчасти защото наистина беше любопитна.

— Моля? — не я разбра тя.

— Приятелят, който е отишъл до Балтимор да потърси Сам.

— Патрик Мърфи — отвърна смутено.

— Детективът, който дойде от Лонг Айланд?

— Да — кимна Мариса. — Този, дето търсеше Лили.

— Можеше да го поканиш на фестивала.

— Споменах му, но… не вярвам да дойде. Аз дори… дори не съм сигурна, че го искам. Не съм готова. — Замисли се за Тед, за пропастта между нея и Сам, за Джесика и очите й станаха студени. — И не съм сигурна, че някога ще бъда!

— Знаеш ли — изрече меко Ан, — Лили твърдеше същото, когато дойде тук. Но после се появи Лиам… И двамата страдаха по различен начин — тя заради Едуард, той заради смъртта на брат см и разкъсаната си ръка. И двамата бяха с разбити семейства, с разбити сърца. Но след време се сближиха и успяха да си помогнат един на друг. Ти и Патрик…

— Не! — отсече Мариса. — Нашето е различно. Ние почти не се познаваме.

Ани се наведе по-близо до нея.

— Аз мисля, че хората имат нужда един от друг. И това е причината нашият фестивал да има толкова много посетители. Ние всички плаваме на нашите лодки захвърлени сред бурята на живота. Музиката ни свързва, помага ни да отмием от себе си болката, причинена от самотата, и да отворим сърцата си за любовта.

Джуд се показа на стълбите на хотела и направи знак на жена си. Тя му махна с ръка и погледна Мариса в очите.

— Не съм се отказала от вас двете със Сам — напомни й весело тя — и можеш да бъдеш сигурна, че ще ви пазя специално място в програмата до последния ден.

— Но…

Ани отказа да слуша повече, бързо прегърна приятелката си и хукна. Но преди да влезе в хотела, се обърна и извика:

— Ако реши да дойде, ние сме готови да я посрещнем — и се скри зад вратата.

Мариса се усмихна тъжно и реши да се поразходи. Обади се на приятелките си и тръгна надолу към пристанището. Водата блестеше във всички разцветки на синьото и сребристото. Скоро стигна до малкия залив и се загледа в рибарските лодки, които бяха закотвени една до друга в редици като наниз от заострени зъби на акула. Погледът й се насочи на юг, към Кънектикът, където беше закотвена яхтата на Патрик. Там беше и Сам, в тяхната някога обща квартира. Изглеждаше толкова лесно да си представи, че двамата идват в Кейп Хоук, и то по едно и също време. Понякога мечтите се сбъдваха…

Импулсивно бръкна в чантата си, извади лист и химикалка и написа: „Захвърлени сред бурята“. Беше добро начало за песен. Дори и мелодията вече се въртеше в главата й. Само дето не знаеше на кого да я посвети.

Четиринайсета глава

Мийви сънуваше внучката си. Двете работеха в градината, почистваха около розовите храсти. Въздухът беше чист и свеж, ухаеше на море и на рози. До ушите й достигна нейният собствен глас, който зовеше някого. Повдигна клепачи и видя силует на мъж, който приближаваше към нея. Кой беше този мъж? Патрик? Или ангел, изпратен да прибере душата й? Примигна няколко пъти и образът пред нея се изясни.

Беше Едуард Хънтър. Надвеси се над леглото и се усмихна студено. Устните й пресъхнаха, на челото й изби пот, а стомахът й се сви болезнено. Тя не беше страхлива жена, поне умееше да крие страха си, но в момента беше твърде слаба, за да спре ужаса, който я обзе. Изглежда, от устата й излезе някакъв звук, понеже той се наведе още по-ниско и постави ухо до устните й.

— Ти бълнуваш — чу го да казва. — Дърдориш глупости. Затова си тук. Губиш разсъдъка си, стара вещице, и никой не се интересува от теб. Дори твоята безценна внучка няма да обърне внимание на брътвежите ти.

Мийви искаше да изпищи, но вместо това затвори очи. Гласът му свистеше от злоба и странно, противно на логиката, това й възвърна увереността. Не беше луда, разбира се. Зет й искаше да я обърка, но тя го познаваше добре, познаваше неговата изтънчена жестокост и отказа да го слуша повече. Отново изпадна в безсъзнание. Едуард продължи да й говори, но тя вече не го чуваше. Противният му образ избледня и пред очите й разцъфнаха нейните любими рози, лилиуми и здравец. Изникнаха от всяко тъмно ъгълче на градината. Морските вълни целуваха огрените от слънцето скали и пееха своята вечна песен — шшш, шшш, шшш.

Водата в кладенеца беше студена и дълбока. Мийви хвърли едно пени, както беше правила цял живот, и си намисли желание. Затвори очи и зачака то да се сбъдне.

— Искам внучката си — едва чуто прошепна. — Мара! Мара…



Роуз се възстановяваше бързо от операцията и с всеки ден се чувстваше все по-добре, но тъгуваше силно за майка си. Никога досега не беше осъзнавала, че „мъчно ми е за мама“ са най-тъжните думи на света. Въпреки че внимаваше да не ги изрича често, за да не разстройва доктор Нийл, ги повтаряше с всеки удар на сърцето си: „Мъчно ми е за мама — удар — мъчно ме е за мама…“

Прекрасният летен ден беше тъжен и чужд тук, в тази стара влажна къща на брега на Нарагансит. Доктор Нийл я беше назначил за главен морски наблюдател и когато не бяха с лодката на доктор Стенли, прекарваше повечето от времето си до прозореца на всекидневната, където беше монтиран един стар меден телескоп. От там наблюдаваше играта на рибите в морето, виждаше техните сребристи гърбове, които лъщяха във водата, опашките и перките, които бяха толкова изящни, че приличаха на ръчно изковани от някакъв лъскав метал. През телескопа се виждаха ясно жълтите човки на чайките, между които се подаваха сивите щипци на раци.

Но никъде не се виждаха китове. За съжаление Нани не беше тук.

— Може ли да видя онази снимка отново? — помоли тя и се надвеси над бюрото на доктор Нийл. Там бяха разпръснати най-различни книги и списания. Имаше снимки на сини, бели и тигрови акули, както и на морски бозайници. Имаше различни видове китове, атлантически бутилкови делфини и тюлени. Неразборията по бюрото й подейства успокоително, напомни й за кабинета на Лиам в Кейп Хоук, където й беше толкова уютно и интересно.

Той бързо разчисти част от книгите, за да може Роуз да разгледа добре снимката на Нани на монитора.

— Ето я Нани — каза.

— Кой ти изпрати снимката?

— Патрик Мърфи.

— Мъжът, който дойде до Нова Скотия, за да каже на мама, че баба й е болна?

— Да.

— И той е снимал Нани в залива на Хабърд Пойнт, срещу къщата, където е мама?

— Точно така.

Роуз повдигна вежди и ги размърда. Не виждаше ли доктор Нийл в каква глупава ситуация бяха. Седяха тук затворени в някаква къща сред непознати хора, а тази, която и двамата обичаха най-много на света, беше в Хабърд Пойнт. Дори и Нани беше там, а той си стоеше най-спокойно на бюрото и вкарваше данни в компютъра.

— Доктор Нийл? — повика го тя.

— Знаеш ли, Роуз — обърна се той към нея, — мислех си… може би е редно да ми казваш Лиам. Не мислиш ли?

Тя свъси вежди. И друг път бяха говорили по този въпрос, но тя не беше съгласна. Името „Лиам“ не отговаряше на чувствата й към него. Така го наричаха големите, майка й например. По-скоро… тя преглътна и си помисли за името, което би му подхождало най-много. Това я накара да се изчерви от срам.