— Толкова се радваме да се запознаем с теб, Роузи — пристъпи към тях и Бей. — Ние много обичаме майка ти и, признавам, вече сме влюбени и в теб.

Момичето се изчерви от удоволствие.

Лиам наблюдаваше сцената и изпитваше гордост като всеки баща. Роуз притежаваше естествения чар и любознателност на майка си. Стремежът й към знание я подтикваше да изследва непознати неща, да чете книги, които даваха много по-задълбочена информация от тази в училище, и той се ласкаеше, че има заслуга за това. Преди два дни я беше заварил да седи на колене пред библиотечния шкаф и да чете за белугите в един стар брой на „Морски бозайници“.

— Знаеш ли, че имат зъби? — съобщи му тържествено тя. — Ядат черупчести видове, главоноги и морски червеи. Черупчестите са раци и омари. Не е чудно, че на Нани й харесва тук. Видях много чайки, които стискаха малки рачета в човките си.

— Точно така — усмихна се Лиам, преливащ от гордост. — Ти ще станеш чудесен океанограф, Роуз Малоун! Точно затова доктор Стенли те назначи за помощник-капитан на лодката си.

— Ще стана като теб, нали! — засия тя.

Вечерният бриз изпълни градината. Слънцето хвърляше дълги сенки върху вълните и морените край брега. Тара и Бей носеха пица и сега я сложиха във фурната. Лили задуши царевица и наряза домати за салата. Децата се скупчиха около Роуз, нетърпеливи да се запознаят с най-новия член на групата. Бей и Дан имаха четири деца — Елиза, Ани, Били и Пиджийн, а бебето Джо беше на Тара и Джо. Роуз веднага запомни имената им и това беше достатъчно да ги почувства близки.

Лиам приседна на верандата до Лили. Заради децата разговорът на възрастните беше общ и неангажиран — времето, лятото, планове за есенен турнир по тенис, състоянието на Мийви. Лиам включи лаптопа и влезе в програмата. Видя познатата зелена светлинка на точка номер 122 и въздъхна облекчено.

— Къде е Нани сега? — попита го Роуз и зашари с поглед из залива.

— Ето я — посочи Лиам към екрана. Програмата бе изчислила местоположението й — около километър навътре.

— Може би търси раци — каза тя и обясни важно: — Белугите ядат раци.

— И ние можем да наловим раци отпред на скалите — скочи Били, третият по ред от четирите деца на Бей и Дан.

Лили веднага започна да търси рибарски мрежи и тежести, и подходящо оборудвана, групата потегли към брега, водена от каките Ани и Лизи. Не след дълго се чу характерен звук от чупене на мидени черупки — децата чистеха миди за примамка. В същата минута възрастните заговориха един през друг.

— Колко се радвам, че най-после сте тук и тримата! — възкликна Бей.

— Много време бяхте разделени — обади се и Тара и гласът й беше изпълнен със съчувствие.

— Радвам се да ви видя на живо, така да се каже! — усмихна се Дан и се приближи към Лиам. — Слушал съм много за вас.

— Сега вече официално сте в Хабърд Пойнт.

— Благодаря за посрещането! — засмя се доктор Нийл и се обърна към Джо, съпруга на Тара. От Лили знаеше, че той работи във ФБР. — Дали не правим грешка, като се завръщаме посред бял ден. Едуард би могъл лесно да ни види.

— Труден въпрос — почеса се Джо. — Зависи…

— От какво?

— От една страна, като се криете, вие го правите по-силен отколкото е, позволявате му да се мисли за господин „Голямата работа“. За нарцисист като него всяка проява на слабост от твоя страна, Лили, е победа. Целта му е да те види изплашена, плачеща, още по-добре — в несвяст.

— Знаел ли е, че Лили е жива? — запита Лиам.

— Знае, че той не я е убил — поясни Джо. — Най-вероятно е бил наясно с положението.

— Сигурно ни е издирвал. — Лили хвърли поглед към Роуз, която шляпаше из плитчините с другите деца.

— И аз така мисля — съгласи се Джо. — Но е действал много внимателно. Той беше заподозрян по случая и въпреки че не те е убил, е знаел, че полицаите душат около него. Той… има какво да крие. Затова се е стараел да бъде примерно момче.

— Какви неща крие според теб? — заинтересува се тя.

Джо сви рамене:

— Той е мошеник. Фактът, че е борсов агент с клиенти, които никой не е виждал, а и женитбите му… Най-вероятно мами хората и се възползва от парите им.

— И от любовта им — горчиво каза Лили.

Лиам я погледна и сърцето му се сви от жал. Тя беше отдала любовта си на Едуард, а той я бе използвал и наплашил дотолкова, че сините й очи още бяха пълни с болка и страх. Колко много му се искаше да изтрие от тях всеки спомен за този подлец! Тя беше споделила с него някои подробности от семейния им живот, но други беше заровила дълбоко в себе си и те щяха да я преследват още дълго. Деветте години в Кейп Хоук бяха период на изцеление. Самият факт, че беше готова да се изправи отново срещу миналото си, доказваше това. Но не всичко беше преодоляно. Съвсем не всичко…

— Ние бяхме на сватбата ти — заговори Тара, — виждахме как постепенно започна да се затваряш в черупката си. Колкото повече време минаваше, толкова по-усърдно се криеше от нас.

— Живеехме изолирано. Той не можеше да търпи приятелките ми — каза Лили, потръпна и обви плътно ръце около раменете си.

Лиам се приближи до нея, за да я предпази от вятъра, макар да знаеше, че морският бриз няма нищо общо със студа, който чувстваше тя. Той идваше от най-скритите кътчета в душата й, от спомена за мъжа, който беше разбил мечтите й и беше прогонил всяко същество, което тя обичаше.

Но сега Лили беше сред приятели. Време беше да извади чудовището на бял свят. Тя събра кураж и заговори. Малко по малко пред тях се очерта образът на истинския Едуард, човекът, който я беше принудил да напусне дома си и да се скрие в онова малко градче в Канада. Лиам беше поразен от разкритията й. И той като Бей и Тара подозираше истината, но никога досега не си беше давал ясна сметка за ужаса, в който е живяла неговата любима.

Тя стана рязко от стола, за да провери дали Роуз е добре. Нощта беше топла и спокойна. Децата се смееха и си бъбреха, газеха из водата около скалите. Слънцето беше залязло, но луната вече заемаше мястото му и заливаше нащърбения от острите камъни бряг с бяла светлина. Бей подвикна на Ани и Елиза да доведат малкия Джо.

Лиам очакваше Лили също да повика Роуз, но тя се полегна на парапета на верандата и се загледа в децата. Дъщеря й изглеждаше омагьосана от живота, който кипеше в плитчините. Заничаше между камъните и пискаше от радост при вида на тъмнозелените водорасли, сребърните рибки, лилавите миди, раците. Той си спомни своето детство и прошепна в ухото на любимата си:

— Ето така се става морски биолог.

— Да — тихичко отвърна тя и вдигна поглед към него. Пречистени от изповедта, очите й горяха с блясъка на радостта.

Заразен от нейното щастие, Лиам я прегърна. Тя се сгуши в него и се отдаде на чувството, че е защитена и обичана. Дъщеря й, луната, приятелите, къщата, в която беше израснала — всичко това я зареждаше с енергия и тя усети как отново се превръща в онази жизнена, сияйна жена, която е била винаги.

Точно тогава Роуз се изправи и заподскача към тях.

— Нани! Нани! — извика с цяло гърло.

Въпреки че беше израснал в Нова Скотия, където китовете бяха част от живота на хората, Лиам никога не беше изпитвал такава радост и вълнение, както сега, когато видя белугата от Сейнт Лоурънс, позната на всички в Кейп Хоук като Нани. Главата на бозайник номер 122 се появи точно срещу къщата пред удивените на погледи.

— Виждате ли я? — викна Роуз.

— Виждаме я — развикаха се останалите, шокирани и очаровани от непознатата за тях гледка.

Лили и Лиам се хванаха за ръце и изтичаха през ливадата към вълнолома. Скочиха долу и се покатериха върху камъните при Роуз. Точно пред тях, на няколко метра брега стоеше неподвижно Нани и ги гледаше с черните си човешки очи. Лиам имаше чувството, че тя вижда направо в сърцето и чете мислите и чувствата му.

— Наистина е тя! — прошепна Роуз.

— Наистина — повтори Лили и я прегърна.

— Сега всичко ще бъде наред.

— Разбира се, че ще бъде! — уверено каза майка й. — Нали сме заедно!

Телефонът иззвъня. Лили затича към къщата и слея секунди от там се чу радостен вик. Лиам стана от камъка и се приготви да я посрещне. Тя прелетя през моравата и се озова в прегръдките му.

— Баба! — засмя се през сълзи. — Баба се е събудила!

Шестнайсета глава

Първото нещо, което поиска Мийви, след като отвори очи, беше вода. Изгаряше за вода, сякаш беше захвърлена в пустиня и около нея нямаше нищо друго, освен нажежени от слънцето кафеникави пясъци.

— Мога ли да получа чаша вода? — обърна се тя към един от лекарите, които се бяха събрали около нея. В същото време осъзна, че това са първите думи, които произнася от дълго време насам. Образът на пустинята все още беше пред нея и лицето на нейната Мара проблясваше като мираж между пясъците.

— Разбира се, след минутка! Можете ли да кажете името си?

— Мийви Джеймсън — отвърна тя с надебелен език.

— На колко години сте?

— На осемдесет и три.

— Много добре! — усмихна й се лекарят. Хвана ръката й, за да измери пулса, и това продължи влудяващо дълго. Знаеше ли този човек какво значи да умираш за глътка пода? И на всичкото отгоре в устата си имаше вкус на лекарство.

— Знаете ли къде се намирате? — продължи с въпросите си той.

Мийви сви устни. Тук вече я спипаха. Последното, което помнеше, беше, че стои в собствената си градина и подрязва розите. С нея беше Клара и още някой, но и нож да й опряха в гърлото, нямаше да се сети кой е бил. После ненадейно излезе студен вятър, започна да вали и се развилия такава буря, че тя се прибра на топло. Реши да почете край огъня. Тръгна да търси книга, но забелят колко много прах има по лавиците и хвана парцала…

Мийви се огледа внимателно — бели стени, флуоресцентно осветление, стерилна обстановка. Реши да стреля на посоки:

— В болницата.

— Правилно — каза лекарят. — Само още един въпрос. Знаете ли защо сте тук?

Тя разбра, че не може да се справи с този въпрос, и едва не се разплака. Изведнъж си спомни колко често беше сънувала Мара през тези дни. Внучката й седеше точно тук, до нея, държеше й ръката, шепнеше й нежно, почистваше я с гъба. Сигурно и Клара е била тук, и то не само в сънищата й. Щом тя е в болница, Клара непременно би дошла да я види.

Но тези сънища с Мара… толкова красиви, толкова наситени с любов! В тях беше усетила отново близостта на внучката си, отново споделяше тайните й. Сънуваше я да й помага в градината, приклекнала до някой розов храст, виждаше как от малко дете расте пред очите й и се превръща в красива девойка. Тези сънища бяха най-хубавото нещо, което й се беше случвало от години, но не можеше да си обясни защо бяха дошли точно сега, точно тук, в болницата. За съжаление това бяха само сънища.

— Младежо — обади се тя. Гърлото й беше толкова сухо, че думите й прозвучаха като хрип. „Така говорят злите магьосници по филмите“ — помисли си тя, но продължи: — Отнасяте се с мен като с луда!

В същия момент я прониза мисълта, че наистина може да не е с всичкия си. Толкова дълго се бе люшкала между сънищата и реалността, бе се мъчила да издърпа Мара от единия свят в другия. Дали не е преминала границата, без да разбере? Това щеше да бъде най-лошото, което би могло да й се случи.

— Не, моля ви! Съжалявам, ако сте си помислили така. Просто провеждам това, което в медицинската практика се нарича ментален тест. Виждате ли, вие бяхте в кома.

— В кома?! — повтори тя несъзнателно, удивена и в същото време някак възхитена от този факт. Колко драматично, колко необикновено! И колко по-приемливо от мисълта, че губиш разсъдъка си!

— Близо две седмици — потвърди лекарят. — Вече се тревожехме за вас.

— Боже мой! — прошепна Мийви. От една страна, беше доволна, че е преодоляла комата, но от друга — изпитваше страх и несигурност от факта, че въобще й се е случило подобно нещо. Сега сънищата с Мара й изглеждаха по-смислени. Сигурно е попаднала в онзи тунел, който ти се явява преди смъртта, и е тръгнала към светлата точка в дъното му, водена от любовта си към своята единствена и незаменима внучка. Любов, която я крепеше през всичките тези години на самота и тревога по нея.