Звездите изгряха, толкова ярки, че дори и лунният диск не можеше да ги засенчи. Лиам си помисли, че те блестят толкова силно заради тях тримата.

— Вие сте моето семейство — каза той и целуна треперещата й ръка. — Ти и Роуз!

— И ти си нашето — погали косата му Лили.

— Ето това се опитахме да обясним на Едуард, когато му казахме, че е наша дъщеря. Независимо от всички спънки ние сме били семейство от първия ден.

— Ти тичаше с нас по болниците, плащаше операциите й, чакаше заедно с мен решението на лекарските консулти. Беше винаги до нас. Дори и когато се криех от теб, винаги съм знаела, че е достатъчно да протегна ръка и ти ще дойдеш.

— И така ще бъде до края на живота ми! — стисна ръката й Лиам.

— Тогава си мислех, че Роуз се роди със сърдечно увреждане, понеже самата аз бях с разбито сърце.

— Знаех, че си преживяла нещо, което те е прекършило — заговори той. — И повече от всичко на света исках да ми позволиш да те излекувам.

— И успя — сгуши се в него тя.

Радостта изпълни гърдите на Лиам. Той я притисна до себе си и я целуна дълбоко и продължително. Звездите се отразиха в очите му. Тялото на Лили пламна и тя не отдели устните си от неговите, докато гърдите й не започнаха да се борят за въздух. Лиам я погледна и изрече задъхано:

— Искам да се оженя за теб, Лили!

— Ох, Лиам…

— Искам го от първия миг, в който те видях. Нима не го знаеш?

— Знам го, мили! — прошепна тя. — И аз те обичам много преди да го призная пред себе си.

— А сега? Можеш ли да го кажеш сега?

— Обичам те, Лиам!

Очите й блеснаха, пълни със сълзи, и той беше готов да се закълне, че за пръв път в тях гори огънят на щастието. Това го изпълни с надежда, даде му нови сили да се бори за тази жена, която беше станала най-близкият му човек на света.

— Лили, чуй ме! Искам да се оженим веднага, още тази седмица, веднага щом оформим документите! Искам да осиновя Роуз и да се отървем от Едуард.

Лили се спусна по стъпалата и го поведе към затревената ивица между къщата и вълнолома. Тревата освежи горещите им стъпала. Тя го повлече към земята и се плъзна върху него. Тялото й изгаряше от нетърпение. Огрени от лунната светлина, капчиците пот блестяха по кожата й като люспи на сирена и Лиам полудя от любов. Желанието му беше толкова силно, че едва успяваше да си поеме дъх.

Лили издърпа ризата от дънките му. С треперещи пръсти разкопча колана и разтвори ципа. Не откъсваше устни от неговите — страстна и ненаситна, жадуваща ласките му. Той я прегърна със здравата си ръка и потъна в огъня на страстта, пламнал от огнените й целувки. В този миг всички мисли и тревоги излетяха от главите им. Прекалено дълго бяха обмисляли и преценявали всяка своя стъпка. Мина цяла вечност, откакто тя побягна от света и се скри в своя северен затвор на хиляди километри от тук. Цяла вечност… И ето, най-после отново беше свободна, беше си у дома и Лиам беше до нея, за да й дари цялата любов на земята.

Те се любиха буйно, необуздано, без да мислят за нищо друго, освен за удоволствието, което си доставяха. Телата им се извиха, сплетоха се едно в друго, благодарни на августовския бриз за прохладата, която донасяше на пламналите им от любов сърца.

Дълго след като дишането им се успокои, Лиам продължи да я гали и да я целува. Двамата се отпуснаха върху свежата трева. До тях достигна крясък на чайки и той си спомни, че само преди няколко дни този звук караше Лили да се свива от страх и тревога за баба си и за това, което й предстоеше. Но сега тя лежеше до рамото му, загледана в небосвода, и протегна ръце към звездите, сякаш а-ха, и ще ги стигне.

— Лиам! — каза тя и гласът й прозвуча неочаквано звънко.

— Да?

— Колко звезди има там?

— Повече отколкото можеш да си представиш.

— Това май не е много точен отговор — засмя се тя.

— Добре, в нашата галактика са около сто милиарда.

Лили се усмихна, удовлетворена от отговора му:

— А как е латинското название на Нани?

— Delphinapterus leucas. — Той се надигна, за да погледне белугата, която шареше около брега. — Роуз го знае.

— Ти си учен, нали? Могат ли океанолозите да предскажат какво ще бъде времето през септември? — попита весело тя.

— Не знам — измърмори и усети как кръвта заблъска по слепоочията му. — Защо?

— Ами… Мийви скоро ще си дойде, Роуз е добре. Ти и аз… всичко е толкова прекрасно, че си помислих… Защо да чакаме повече? Септември е чудесен месец за сватба.

— Лили! — ахна той и я притисна до себе си. Очите му станаха толкова сини, че дори и нощта не можа да ги затъмни.

— Обичам те, Лиам! — прошепна тя и погледът й се изгуби в синята безбрежност на неговия. — Искам те! Отговорът ми е „да“!

— Наистина ли?

— Искам да се омъжа за теб. Една септемврийска сватба…

Той я погледна така, сякаш искаше да достигне с очите си до сърцето й. Видя на устните й да изгрява нежна усмивка и да стопява и последния тънък пласт лед в сърцата им. Призрачните планини атакуваха яростно подводния риф — грамадни двайсетметрови вълни чудовища, способни да унищожат всичко по пътя си. Лиам знаеше, че Лили е подгонена от едно друго чудовище, което искаше да изяде тази нейна усмивка, и се закле, че никога повече няма да позволи това да се случи.

Осемнайсета глава

Следобедното слънце позлатяваше челата на островърхите скали и превръщаше водите около тях в течно злато. Цигулките огласяваха градчето и подканяха всички да излязат от дома и да прекарат последните дни от фестивала навън, да отпуснат сърцата си и да се насладят на музиката. Мариса и Джесика седнаха на камъка до рибарските лодки да послушат музикантите.

— Мамо, защо няма да свириш? — попита момичето.

— Не мога да свиря без леля ти.

— Но ти написа нова песен специално за фестивала!

Това беше истина. Вдъхновена от думите на Ана, а може би и от гласа на Патрик Мърфи по телефона, тя съчини песен и я нарече: „Захвърлени сред бурята“. Беше напълно готова, но Мариса чакаше своята половинка — без Сам нямаше песен, нямаше „Паднали ангели“.

Една група ирландски момичета изтичаха към кея и завъртяха зелените си носии във вихрен танц. От другия край на павираната улица се зададе ван, на който пишеше „Остров Принц Едуард“. Членовете на техния състав скочиха в движение и запяха с пълни гърди. На сцената пред хотела един квартет от Йормут изпълняваше „Танцът на Морийн“ Съставът им се състоеше от две цигулки, свирка и един акордеонист, който потропваше в такт и свиреше с цялото си сърце.

Мариса ги слушаше с удоволствие, но надигаше глава при всяка кола, която се задаваше по пътя. От погледа й не убягна и задаващият се по канала ферибот. Бялата кабина на щурвала имаше цвят на старо уиски под косите лъчи на следобедното слънце. Малко по-назад лъсна черният гръб на кит, изду се като малък остров и изчезна между пенливите бели следи на ферибота. Всеки момент слънцето щеше да потопи лъчите си в океана и денят щеше да свърши. Още един пропуснат ден… Тя рязко обърна глава и се опита да се концентрира върху изпълнението на квартета. Добри бяха момчетата, дори много добри, но ако Сам беше тук, те не биха имали шанс.

Джесика стана и отиде към брега да дебне повторното появяване на кита. Те винаги излизаха отново — гмуркаха се по течението, което идваше от залива на Сейнт Лоурънс и гъмжеше с планктон, и после изскачаха отново на повърхността, за да поемат въздух. Ако Джесика имаше достатъчно търпение, щеше да дочака новото появяване Мариса беше сигурна в това.

Напоследък нещата, в които беше сигурна, бяха малко. Докато живееше с Тед, изгуби вяра в себе си. Загуби музиката, загуби приятелите си, дори и Сам се отказа от нея. През всичките тези години, в които сестра й работеше къде ли не по света, тя винаги намираше начин да се прибере в Балтимор за празника на Сейнт Патрик, Мари са хващаше влака от Бостън и двете се срещаха в бар „Бларни Стоун“, качваха се на сцената и взривяваха залата с виртуозните си изпълнения.

Да, Мариса изгуби себе, докато беше с Тед. Преживя неща, които не би си и помислила, че могат да се случат на човек като нея. Някога беше силна и смела. Основа клиника за социално слаби семейства в Балтимор. После отвори още една в Южен Бостън и продължи да работи дори когато се наложи да тича по цял ден от клиниката вкъщи и обратно, за да се грижи за първия си съпруг, Пол, който лежеше безпомощен вкъщи с рак на лимфните възли. Но той си отиде и всичко се промени. Защо не остана силна след смъртта му? Защо попадна толкова лесно в лапите на борсовия агент, на когото Пол беше доверил всичките им инвестиции и капитали? Той я ограби, раздели я от Сам и трябваше да убие кученцето на дъщеря й, та Мариса да събере кураж и да избяга от него.

— Мамо, виж! — завика Джеси и посочи към морето. От гърба на кита изригна фонтан от фини пръски, които проблеснаха като златен прах на фона на оранжевия залез. Мариса се усмихна, за да й покаже, че е видяла, но погледът й се плъзна към ферибота. На него имаше нещо, което прикова вниманието й.

Фериботът напредваше по водния канал между гранитните скали. Палубата му беше задръстена с коли и камиони на хора от цял свят, които бързаха да хванат последните дни на музикалния фестивал. Някои от пътниците бяха излезли от возилата си и се подпираха на перилата, за да поемат чист въздух и да послушат ирландската музика, чиито звуци вече достигаха до тях. Една двойка ястреби пикира над главите им и се понесе към близката боровата гора. Пасажерите вдигнаха глави да проследят грациозния им полет, всички без един, който гледаше към Мариса и махаше усърдно с ръка, ухилен до уши. Тя срещна погледа му и го разпозна.

— Джеси, ела! — извика, без да откъсва поглед от ферибота.

Грабна ръката й и двете затичаха към брега. В това време цигулките се извисиха и подеха „Гъски в тресавището“, и хората по пейките и на одеялата, които бяха разпънали на зелената морава пред хотела, започнаха да пляскат в такт с ръце. Ан и Джуд Нийл бяха на верандата. Ан видя енергичното махане от борда, усмихна се хитро и даде знак на Мариса, че се радва заради нея.

Витлата на ферибота се задвижиха в обратна посока, моторите изреваха и водата около тъмночервения корпус се разпени като врящо масло, фериботът спря и металните платформи опряха на мостика с невъобразимо скърцане и дрънчене. Почти веднага пътниците включиха двигателите на колите си и шумът се възобнови. Мариса стоеше с протегнати напред ръце, сякаш се опитваше да достигне до човека на платформата направо през водата.

Хората започнаха нетърпеливо да надуват клаксоните. Само един камион остана без шофьора си — този на Патрик. Той продължаваше да стърчи на перилата, силно наведен напред, към водата. Залязващото слънце правеше червената му коса да блести като къс медна руда, а сините му очи искряха от радост. До него стоеше черно куче с провесен розов език и размахваше дружелюбно опашка, сякаш и то се радваше да ги види.

— Ти дойде! — каза Мариса и се усмихна.

— Наложи се — викна той. — Изпълнявам специална мисия.

Мариса наведе смутено глава. В този момент Джеси видя черния лабрадор, изскочи пред нея и се устреми напред — беше готова да нагази във водата, за да се добере до него.

— Мисия ли? — намеси се тя. — Леля участва в мисии, не ти! Пътува из всички краища на света и лекува болните. Сега например е в Перу.

— Джеси! — повиши тон Мариса. Разбра, че дъщеря и е разочарована, дето вместо Сам с ферибота идваше някой друг, и се опита да я предпази от хапливите думи, които би могла да изпусне в раздразнението си.

В отговор Патрик се засмя с глас.

— Тя ще дойде — упорито тропна с крак момичето. — Сигурно вече пътува насам. Знае, че има фестивал на музиката и ние я чакаме. Ще видиш, че ще дойде, няма да пропусне тази възможност. Не би разочаровала племенницата си!

— Джесика! — повтори строго майка й и хвърли предупредителен поглед към Патрик. Нямаше защо да се хили така щастливо. Думите на дъщеря й не бяха толкова весели. Но той не й обърна внимание. Засмя се още по-силно и каза: