— Права си. Леля ти няма да те разочарова.

— Патрик — ядоса се Мариса. Имаше ли представа той колко много обичаше леля си Джеси и как преживяваше липсата й? Не биваше да й дава напразни надежди, това можеше да я нарани силно.

— Я по-добре слизай от там — каза Джеси. Ръката й все още беше протегната към кучето и тя бе нетърпелива да го погали и да си поиграе с него. — Каквато и мисия да си имал, вече е минало. Сега си тук.

— Мисията ми е… — започна Патрик, загледан в Мариса.

— Да навиеш леля да дойде тук — прекъсна го момичето.

— Не му отне много време — чу се един до болка познат глас.

Мариса повдигна очи. Кабината на щурвала беше висок куб точно по средата на палубата. От четирите посоки имаше широки прозорци, за да може капитанът да вижда всичко около него — китове, делфини, рибарски лодки, птици и дори паднали ангели… Защото, изглежда, беше срещнал един ангел по пътя си и сега стоеше усмихнат до отворения прозорец, и им махаше с ръце. До него едно луничаво лице с развени от вятъра червени коси и яркозелени очи държеше над главата си очукан калъф за цигулка, викаше нещо към тях и гласът звучеше така, сякаш притежателят му имаше ефирни ангелски крила на гърба си.

— Ехо! Тук съм! — извика тя.

— Лельо Сам! — викна Джесика толкова силно, че гласът й заглуши шума от работещите автомобилни мотори.

Патрик изкара камиона и го остави на паркинга на пристанището. Сложи каишка на Флора и се запъти към двете сестри, но спря на половината път, за да се наслади на картинката пред него. Мариса и Сам се прегръщаха и плачеха, а Джесика беше между тях и се притискаше здраво и в двете. Мариса се втренчи в сестра си с широко отворени очи, трудно й беше да повярва, че тя най-сетне е пред нея — от плът и кръв.

— Сам, ти дойде! Ох, Сам… — нареждаше тя и галеше косите, раменете и ръцете й.

— С малко помощ от негова страна — каза сестра й и погледна дяволито към Патрик.

— Патрик, благодаря ти! — обърна се Мариса към него и протегна ръце за прегръдка. Той се приближи изненадващо свенливо, прие неловко целувката й и бързо се отдръпна.

— Толкова се радвам, че нещата между вас се оправиха — смотолеви той и наведе поглед.

— Кажи ми какво стана! — попита тя. Мимолетният допир до него накара краката й да се подкосят и тя беше благодарна, че Сам и Джесика я придържаха.

— Обадих се на сестра ти отново и тя вече беше решила. Багажът й беше готов, така че аз просто я докарах до тук.

— Багажът ти е бил готов? — попита Мариса и притисна ръце към гърдите си.

Сам кимна и сълзите й потекоха. Сестра й не можеше да откъсне поглед от очите й. Колко време не беше поглеждала в тях? Две години? Или повече? Бяха най-яркозелените очи, които някога беше виждала. Прииска й се да докосне лицето й, да избърше сълзите и да целуне мокрите й страни, но се сдържа. Искаше да чуе цялата история докрай.

— Наистина, бях готова за път — заяви Сам със задавен от сълзи глас. — Посещението на Патрик… той ми помогна да осъзная каква голяма нужда имам от теб.

— Ние също страдахме много — каза Мариса.

— Много, много, лельо Сам! — присъедини се и Джесика.

— Милата ми кръщелница! — наведе се тя към нея. — Колко си пораснала! Не мога да повярвам… — Клекна, зарови лице в ръцете си и зарида. — Как можах да пропусна цели две години от живота ти…

— Не съм спирала и за минутка да мисля за теб. — Джеси погали огнената коса на леля си.

— Ох, слънчице — изхълца тя, — нямаше ден през тези години, в който да не съм мислила за вас с майка ти, независимо къде съм била и какво съм правила.

— Сам, ти си най-важният човек за нас, повярвай ми! — щастливо каза Мариса.

— Обичаме те, лельо! — притисна се Джесика в нея.

— Това никога няма да се повтори! — твърдо заяви Сам и вдигна насълзените си очи към тях. — Ще можете ли да ми простите?

Виж ти, въпрос! Сам продължаваше да ги гледа и очите й горяха в няма молба. Мариса й отвърна с нежност, която показваше, че не е спирала да я обича, че Сам все още е нейната малка сестричка, на която вечер четеше „Мечо Пух“ и която й беше пръв помощник в изучаването на трудната биохимия и епидемиология.

— Сам! — тихо промълви тя и я привлече към себе си.

— Не знаех, че си го напуснала завинаги — изплака сестра й и стисна ръцете й. — Ти винаги се връщаше при него и аз не исках повече да бъда свидетел на това самоубийство.

— Толкова съжалявам! — зарови лице на рамото й Мариса.

Двете сестри останаха дълго така, прегърнати, допрели главите си една до друга. И неочаквано Мариса усети, че годините на раздяла отлитат безследно, сякаш никога не ги е имало. Те бяха Сам и Мариса, неразделните сестри, независимо на какво разстояние се намираха една от друга.

— Мамо, лельо, вече всичко свърши — каза Джесика ентусиазирано. — Сега вече сме заедно.

Мариса погледна към Патрик и очите й му казаха всичко. Чувствата й бяха по-силни от всякакви думи на благодарност. Това ново преоткриване между двете, тази радост да държи отново сестра си в прегръдките си — всичко това беше възможно единствено благодарение на него, въпреки че той продължаваше да стои настрана. Погледите им се срещнаха и тя искаше да му подаде ръка и да го покани при тях, но се смути. Очите му бяха пълни с нежност, каквато не беше виждала от много време, от момента, в който нейният Пол си отиде…

— Благодаря ти, Патрик! — каза тя.

— Няма нужда да ми благодариш — отвърна той.

— Имам нужда да ти го кажа! — възрази тя. — След всичко, което направи за нас…

— Заслугата не е моя — сви рамене той. — Ти имаше нужда от Сам и тя също имаше нужда от теб. Аз просто й го казах.

— Знам — отвърна Мариса, но всъщност искаше да каже много повече.

— Време е да настаниш сестра си — каза Патрик ни в клин, ни в ръкав и отстъпи назад.

Мариса отвори уста да каже нещо, но се отказа. Може би той беше решил да докара Сам до тук и веднага да се върне обратно. Тя просто грешеше, само си въобразяваше, че в погледа му има нещо повече от симпатия… но той продължаваше да я изпива с очи и това й напомни за един друг мъж, който я гледаше така и който наистина я беше обичал с цялото си сърце.

— Лельо, нали си носиш цигулката? — попита Джесика.

— Разбира се! — Сам погледна към сестра си. — Сега ще видиш как ще пометем другите участници и ще оберем всички награди.

— Наистина ли си решила да се явим на конкурса? — попита Мариса със затаен дъх. Тя все още не можеше да повярва на промяната в живота си.

— Мислиш, че ще оставя славата на някакви си хлапета? — погледна я бойко Сам. — След всички тревоги, които създадохме на Патрик?

— Какви ти тревоги! — възрази Пат, но сърцето му се разтуптя като на първокласник пред черната дъска и той леко се олюля на петите си.

— Много ми харесва кучето ти. — Джеси клекна до Флора. Погали я и сключи ръце около врата й.

— Флора, запознай се с Джесика — усмихна се Патрик и най-сетне откъсна поглед от Мариса. Протегна схванатите си от шофирането рамене и се огледа наоколо с желание да намери местенце за себе, за да остави семейството насаме. — Дано хотелът ви да приема кучета. Май трябваше да се обадя предварително и да си запазя стая.

Значи щеше да остане, помисли си Мариса и се усмихна.

— Ан и Джуд са при сцената — каза и с готовност предложи: — Ела да отидем горе и да видим. Сигурна съм, че ще намерят място и за двама ви.

— Тъкмо ще видим кой се поти на сцената в момента.

Сам тайно погледна към ферибота. Капитанът, който Мариса беше виждала и друг път, но никога не беше разговаряла с него, товареше нова колона коли за обратния си курс. Беше мършав дангалак с къса кестенява коса, скрита под веселяшка гръцка рибарска шапка. „Не е за изхвърляне“ — помисли си Мариса, докато го гледаше как приведен над пулта за управление се усмихва на Сам.

— Познаваш ли го? — запита тя сестра си.

— Това е Ти Джей Маккуин — каза тя и махна за последно към красивия капитан, който наду сирената и фериботът се отдели от пристанището.

— Виж ти! Аз живея тук от месеци и дори и името му не знам, а ти се качи веднъж за двайсет минути на ферибота и вече се поздравявате!

Сам наведе срамежливо очи и се усмихна така, че трапчинките й се показаха:

— Просто намерихме общ език, какво толкова?

— Сега вече може ли да потърсим място за Флора в хотела? — нетърпеливо ги подкани Джеси. — И после трябва да проверим, да не би да са свалили „Падналите ангели“ от програмата.

— Чудесен план! — засмя се Патрик и отново погледна Мариса в очите.

Сам хвана под ръка сестра си и я поведе към хотела. Мариса хвърли поглед през рамо и видя, че Патрик подава на Джесика каишката на Флора и й показва как да я държи.

— Някога и аз имах кученце — заговори момичето.

— Така ли? — заинтересува се той. — Значи обичаш кучета.

— Много.

— И аз.

Мариса бързо поведе Сам напред. Не искаше да я видят, че плаче, макар че сълзите й бяха от радост. Тя знаеше какво означава за дъщеря й да срещне мъж, който обича кучета.

Деветнайсета глава

Най-сетне настъпи денят, в който изписаха Мийви. Лиам, Роуз и Лили отидоха до болницата да я приберат. Сестрите я изведоха с инвалидната количка до фоайето, а Лиам й помогна да влезе в колата. През целия път до дома възрастната жена не спря да бърбори и да обяснява колко прекрасно е всичко, ахкаше и охкаше при вида на яркозелените блата, лазурното небе, яркото слънце и миризмата на море. Седеше приведена към предната седалка, за да може да докосва раменете на Лили, сякаш още не можеше да повярва, че нейната внучка си е дошла. Зяпаше през прозореца и от време на време потупваше ръката на Роуз, която седеше до нея.

— Не мога да повярвам, че сме заедно! — повтаряше.

— Опитах да се свържа с Патрик и да го поканя — обади се Лили, — но се оказа, че заминал за Кейп Хоук.

— За Кейп Хоук? — засмя се Мийви и добави като на себе си. — Браво, момчето ми!

Колата мина под железопътния прелез, навлезе в Хабърд Пойнт и Лили за пореден път изпадна във възторг при вида на красивата гледка. Дали любовта към определен пейзаж може да бъде причина да се завръщаш отново и отново на някое място, запита се тя. Топлият вятър духаше през отворения прозорец на колата, носеше аромат на рози и водорасли и душата й се изпълни с мир и спокойствие. Но в същото време трябваше да си признае, че усещаше копнеж и по дивата природа на Кейп Хоук.

Клара ги чакаше до каменния кладенец. Роуз беше направила плакат, на който пишеше: „Добре дошла у дома, Мийви“, и преди да тръгнат Лиам го закачи над външната врата. Просълзена, Мийви плесна с ръце. А когато Клара, приятелката, с която беше живяла през всичките си осемдесет и три години, я притисна до гърдите си, тя заплака с глас.

— Извинявай, мила моя! — през сълзи каза тя, докато стискаше ръцете й в своите. — Исках да ти кажа истината, но не можех да предам внучката си!

— Разбирам всичко, мила! Трябвало е да защитиш детето си. Толкова се радвам, че се върна вкъщи жива и здрава! Ох, Мийви, как щях да живея без теб?

В чест на Мийви и благословеното лято, Лиам и Роуз бяха осигурили омари за трапезата. Той успя да купи една лодка с малък мотор и три коша за ловене на раци, които заложи край скалите близо до боядисаните в бяло и зелено шамандури. Рано тази сутрин, докато Нани още си играеше на вълните и гърбът й розовееше на фона на изгряващото слънце, двамата с Роуз потеглиха с лодката, за да приберат първия си улов.

В кошовете имаше десет омара. Докараха ги до брега и той се зае да покаже на момичето как да ги измерва, за да избере само тези, които бяха достатъчно големи за готвене. Мъниците, както и женските, трябваше да се върнат обратно в морето. След огледа за трапезата останаха само три екземпляра, но традицията беше спазена.

Лили ги беше наблюдавала от страничната веранда, сигурна, че тази гледка никога няма да й омръзне. Роуз все още се колебаеше да приеме омарите като храна, но майка й знаеше, че тя иска да отпразнува завръщането на Мийви заедно с всички, и щом празничният обяд включва омари — нека бъдат омари!