Лили изтича на втория етаж, за да огледа целия двор и отбивката за градината. Едуард не се виждаше никъде. Мийви спеше, а Лиам и Роуз бяха още в морето.

Тя се върна в кухнята и открехна вратата с треперещи ръце. Листът беше пъхнат между вратата и касата. Лили го издърпа и изохка. Нещо убоде пръстите й. Едуард беше сложил бяла роза в сгънатата хартия. Тя я захвърли на земята и разгъна листа. Кръвта й го изцапа.

Беше призовка:

„ЗАКОН НА ЩАТА КЪНЕКТИКЪТ

Разд. 466–168 /бивш 52-184/

Генетичен тест за установяване на бащинство

Изисква се съдебна такса…

/а/… при всички случаи, когато въпросът за бащинството е предмет на съдебен или семеен спор, всяка една от страните може да изиска ДНК-анализ, който трябва бъде извършен в болница, лицензирана лаборатория, от оторизиран лекар или медицинско лице, посочено от съда, за да определи дали предполагаемият баща или съпруг може или не може да е биологичен родител. Резултатът от този тест, независимо дали е изискан от съда, или е предоставен предварително от една от страните въз основа на раздел 466–168 от закона, ще бъде приет като доказателство за предполагаемо бащинство на съответното лице или пък за отхвърлянето му като такъв, без да са необходими допълнителни показания или доказателства относно достоверността и сигурността на теста, освен в случаите, когато се оспори писмено, не по-късно от двайсет дни преди изслушването на страните в съда…“

Лили се свлече на пода. Продължаваше да се взира в листа. Патрик се бе оказал прав, отчаяно помисли тя, докато препрочиташе текста още веднъж и после още веднъж. Колко минути остана така? Или часове? Беше загубила представа за времето. Случайно погледна през прозореца и видя лицето на Роуз, която тъкмо се прибираше от разходката, щастлива и безгрижна. Изпълнена с енергия, дъщеря й размаха ръка за поздрав.

„Какви прекрасни зелени очи има“ — помисли си Лили и отвърна на поздрава с усмивка. Прибра призовката и розата и излезе на вратата да я посрещне. Не можеше да откъсне поглед от засмяното й лице. Нали очите на човека са прозорец към душата му, разкриват мислите и чувствата му? Това, което се виждаше в очите на дъщеря й, беше прекрасно.

„Нищо лошо не може да се случи, щом сме заедно“ — убедено си каза тя и усети някаква свобода, облекчение, сякаш току-що беше избегнала опасна катастрофа. Тялото й все още се тресеше толкова силно, че заплашваше да се разпадне, но тя успя да стъпи здраво на краката си. От минутата, в която реши да се върне в Хабърд Пойнт, сърцето й знаеше, че ще се наложи да се изправи срещу Едуард, и въпреки това се оказа неподготвена за такава безпощадна битка. Той щеше да използва всички оръжия, позволени и непозволени, тя беше сигурна в това, и щеше да ги насочи срещу нея и Роуз, нейната Роуз, която щеше да се окаже в центъра на тази ужасна война. И докато отваряше вратата, тя разбра, че съдбата на дъщеря й е в нейните ръце, там, където се оказа и самата Роуз, когато се хвърли в обятията й.

— Мамо, имаме ли стар хляб? — попита задъхано. — Долу при лиманите видяхме лебеди, искам да ги храня.

— Сега ще намерим. — Лили отвори кутията за хляб.

— Искаш ли да ги нахраним заедно?

Отвори уста да каже „не“. Имаше много работа: трябваше да потърси адвокат, да се разрови из законите на Кънектикът, да опакова багажа им и да се приготви за ново бягство. Може би трябваше да потърси друго скривалище, далече от Хабърд Пойнт, от Блек Хол, от Кънектикът, от Съединените щати. Кръвта пулсираше в слепоочията й, волята й трябваше да се пребори с инстинкта за самосъхранение. Трябваше да избере — война или бягство. Но Роуз я гледаше с искрящи от нетърпение очи, гърдите й се надигаха задъхани от екзалтацията на деветте й години и тя се предаде.

— Разбира се! — отвърна весело, грабна хляба и хвана дъщеря си за ръка.

Момичето я поведе през хълма, покрай циментовия пояс, опасан с гроздове от миди, където Лили строеше пясъчни замъци като дете. Лиам ги чакаше малко по-надолу, при камъните. Роуз се добра до него с хляба в ръка. Лебедите плуваха царствено в сребристата мъгла. Лили улови погледа на Лиам. Гледаше я изпитателно и тя разбра, че той се досеща. Нещо се беше объркало.

Лебедите се плъзгаха величествено по водната повърхност — красиви и спокойни бели грации с оранжеви човки. След тях плуваха децата им, които идваха на бял свят в началото на всяко лято. Вече бяха поотраснали и въпреки че перушината им все още тъмнееше, тук-там се забелязваха бели пера.

— Мамо — обърна се към нея Роуз, — доктор Нийл ми каза, че лебедите са като белугите — раждат се черни, за да могат по-лесно да избегнат зъбите на хищниците. Изсветляват постепенно и когато станат възрастни, вече са чисто бели.

Тя кимна, неспособна да се включи в разговора.

— Не са ли прекрасни? — възторжено попита дъщеря й и протегна ръка към тях. Една майка лебед дойде толкова близо, че само с едно движение можеше да клъвне пръста й. Лили извика уплашено и се хвърли към нея, за да я дръпне към себе си, но изгуби баланс, залитна и одраска крака си на една залепена за камъка мида.

— Мамо! — писна момичето.

— Внимавай! — изкрещя в отговор майката, едва сдържайки сълзите си. Все пак успя да сграбчи ръката на дъщеря си и додаде, като се опита да бъде по-спокойна: — Уплаших се да не те нарани, миличка.

— Тя е добре, Лили! — Лиам бързо се озова до тях и им подаде ръка.

Лили кимна, но не му повярва. Той просто не знаеше. Не знаеше, че нито един от тях не е добре, че всичко се беше променило. Сивата мъгла изтъняваше и цветовете на пейзажа постепенно избиваха в призрачни петна. Водата беше сребриста, с металносини отблясъци, скалите сивееха, кафеникавото петно в далечината беше къщата, а розите в градината сякаш бяха лишени от живот. Всичко изглеждаше чуждо и злонамерено, всичко до най-малката подробност. Това беше един непознат и враждебен свят.

Двайсета глава

Семейството се събра в кухнята. Призовката минаваше от ръка на ръка, само Лили нямаше сили да я пипне отново. Пък и колкото да я гледаше и изучаваше, тя нямаше да изчезне.

Под предлог, че я кани на чай, Клара отведе Роуз в дома си, докато Лиам, Лили и Мийви решат какво да правят. Мъглата все още владееше залива и допринасяше за тягостното настроение в кухнята.

— Той ще направи всичко възможно, за да ми я отнеме — заговори Лили.

— Това никога няма да стане! — твърдо каза Лиам.

— Всичко стана заради мен — завайка се възрастната жена. — Ако не се бях разболяла…

— Не говори така, бабо! — нежно погали ръката й внучката й.

— Не трябваше да се връщаш — продължи Мийви. — Ох, миличка, защо не си събереш багажа и да си заминеш? Вземи Роуз и се върни в Канада. Скрий я някъде, дори иди по-далеч отпреди!

— Не можем да те оставим сама, Мийви! — намеси се Лиам.

Лили още не можеше да приеме мисълта, че щастливите дни бяха отлетели безвъзвратно. Знаеше, че Едуард ще научи и за нея, и за Роуз, знаеше, че няма да ги остави на спокойствие, но всичко беше толкова хубаво, че тя приспа страховете си. Това че беше тук, с баба си, заобиколена от приятели, че имаше любовта на Лиам и предложението му за брак — всичко това я беше изпълнило с увереност и духовна сила.

Но Едуард привлече закона на своя страна, за да продължи играта на котка и мишка. Не, той не искаше Роуз, той искаше да постави нея на колене.

Лили си спомни как се отнасяше той към децата, докато бяха женени. Тогава децата на Бей бяха малки и често дотичваха от плажа, и можеха да си поиграят на скалите. От време на време Лили и Едуард идваха от Хоторн да видят Мийви и тя се радваше на посещенията на малчуганите. Даваше им сух хляб да хранят лебедите, снабдяваше ги с кошове за раци и въдици. Тогава Бей имаше три деца — двете големи момичета и момчето, и Лили често си мечтаеше за такова многолюдно семейство. Колко деца щяха да имат с Едуард? Щяха ли да обичат морето като нея или щяха да приличат на баща си и да станат планинари?

Тя се надяваше, че Едуард ще поиграе с децата на Бей, когато те дойдат. Бяха прекрасни хлапета, забавни и умни. Обичаха шегите и закачките и ни най-малко не се страхуваха от раците и рибите. Но той дори не пожела да си поговори с тях.

— Хайде, моля те! — теглеше тя ръката му. — Да отидем да поплуваме с тях! Защо не ги заведем до голямата скала?

— Там е пълно с птичи изпражнения — отвърна той, изцяло погълнат от компютъра си. Беше седнал на верандата пред вратата и не вдигаше поглед от монитора, затова не успя да види раздразнението й.

Но тя не се предаваше:

— Добре, тогава. Да вземем шнорхелите и да се гмурнем в пещерите до рифа. Оня ден видях няколко омара там.

— Не виждаш ли, че се опитвам да допиша автобиографията си? — изстреля ядно той. — Имам нужда от спокойствие!

Но тя знаеше, че я лъже. Екранът на компютъра се отразяваше в прозореца зад него и тя видя, че беше заредил някаква компютърна игра. Понечи да го попита защо се залавя с тази автобиография само когато децата са тук. Той не търсеше работа, просто скачаше от една брокерска къща в друга, без да се интересува от същинската работа и след няколко месеца напускаше. Понякога си тръгваше дори преди да е получил комисионата си.

Лили пое дълбоко въздух и се отказа да рови в раната, твърдо решена да прекара един хубав ден с мъжа си.

— Едуард! — хвана ръката му тя.

Той не отговори.

— Моля те!

— Тичай при децата, забавлявай се — измърмори той.

— Ще се забавлявам — разочаровано измърмори Лили. — Надявам се да играеш поне със собствените си деца, когато ги имаме.

Той продължаваше да натиска клавишите на кейборда. Повече нищо не можеше да се направи. Тя тръсна ядосано глава и изхвърча навън. Децата я чакаха на скалите с очи, вперени в къщата. Не изглеждаха смутени или уплашени. И друг път бяха присъствали на такава остра размяна на думи между тях и отдавна се бяха научили да не разчитат на компанията на чичо си Едуард.

Беше изминала повече от половината път, когато гласът му я застигна:

— Хей!

Тя се обърна и засенчи очите си с ръка, за да може да го види.

— Изглеждаш чудесно — каза той и й се усмихна. Лили беше облякла син анцуг, плътно прилепнал по нея, който очертаваше стройното й, мускулесто тяло.

— Благодаря — отвърна му и се зачуди дали това трябваше да се брои като предложение за мир. В случай, че беше така, тя му се усмихна.

— Децата развалят фигурата на жената. Помисли си и това — отбеляза Едуард и усмивката му стана по-широка.

Лили пламна, сякаш я обляха с вряла вода. Защо трябваше да го каже пред децата, тъжно си помисли и усети, че очите й се пълнят с неканени горещи сълзи. Тя ги изтри и хукна към брега. Захвана се да връзва тежести на мрежите, да закачва кукички на въдиците и да търси примамки, за да се разсее. Не искаше да предаде на децата лошото си настроение, макар думите на Едуард да я нараниха дълбоко.

Онази нощ той показа небивал ентусиазъм в леглото. Явно искаше да компенсира неприятното си поведение от деня. Да проявява такава пламенност в секса беше наистина рядко явление за него и Лили реши да преглътне обидата, обви ръце около врата му и изви тялото си в дъга, опитвайки се да покаже бурна страст.

И стана нещо странно. Тя усети, че душата й се отделя от тялото и се отдалечава от нея, изпълва се с копнеж по някого, който можеше да утоли жаждата й за любов и нежност. Но ръката върху нея беше груба, причиняваше й болка и извиването на тялото й беше повече желание да избегне докосването му, отколкото плод на удоволствие.

Това ли беше бракът, питаше се тя, докато Едуард пъшкаше над нея. Това ли правеха женените двойки в леглото си, след като отминеше първоначалната еуфория от ухажването? Опита се да си спомни кога за последен път нейният съпруг я бе пожелавал и не можа. Обикновено спяха със стена от възглавници между тях и той се отдръпваше като ужилен, ако тя се осмелеше да прокара нежно ръка по гърба му.

Преди женитбата често й говореше, че мечтае да стане баща. Но след това рефренът коренно се промени — толкова много я обичал, че я искал цялата само за себе си, щял да се чувства нещастен, ако тя си развали фигурата, и още приказки от този род.