— Блантайър — отвърна Лили. — Продължавахме да пълзим нагоре, между дърветата. Само тук-там се виждаше по някое самотно листо. Най-накрая се изкатерихме до първата станция на ски влека и паркирахме. Времето беше топло и наоколо беше пълно с коли на туристи.

— Но ти си била бременна.

— Да, но се чувствах добре. Исках да се поразтъпча след дългото седене в колата, да поема малко свеж въздух. Той извади кошницата, която беше подредил сам…

Лиам извърна поглед. Изглежда, знаеше какво следва и нямаше сили да слуша историята още веднъж.

— Ние тръгнахме по пътеката, която водеше към върха, скоро ни застигнаха други туристи. Всички се усмихваха мило и ни поздравяваха. Едуард ми говореше, че искал да научи детето ни да кара ски. Щели сме да идваме тук всяка събота и неделя през зимата, а можело и през есента. През лятото сме щели да бъдем в Хабърд Пойнт, разбира се.

— Имаше ли много хора в планината?

— В началото имаше. Но колкото по-високо се изкачвахме, толкова повече оредяваха — припомняше си Лили.

— Започнах да огладнявам и се надявах скоро да спрем за почивка. Пътеката не беше много стръмна. Едуард беше избрал дълъг, но сравнително лек път и аз си спомням, че тогава се почувствах поласкана от вниманието му, защото за себе си той предпочиташе по-трудни маршрути, които изискваха катерене и напрягане на мускулите. Нашият път беше, общо взето, полегат, но на места се натъквахме на сериозни пропадания. Чувствах се леко замаяна, но не беше сериозно. Все пак съм от Ню Ингланд — животът сред природата ми е в кръвта.

Линдзи се усмихна, но Лиам остана сериозен. Той знаеше какво следва и гледаше напрегнато в пода.

— Изведнъж Едуард спря. Намирахме се на дълга права отсечка на самия връх на хълм, заобиколени от стръмни пропасти. Колко добре го беше измислил! Просто и лесно за изпълнение… Погледна наляво, после надясно — разказваше Лили — и аз разбрах.

Лиам и Линдзи не помръднаха. Гледаха я втренчено и чакаха да продължи.

Споменът я накара да настръхне. Едуард искаше да се увери, че наоколо няма човек, който би могъл да го изненада.

— Изглеждаше съсредоточен, сякаш му предстоеше сериозна работа. Очите му бяха черни и вглъбени. Доближи се и ме хвана за ръката.

Тя преглътна и внезапно усети студ, въпреки че навън слънцето припичаше. Страхът отново пълзеше във вените й, както ставаше всяка нощ, в която сънуваше Едуард. Предстоеше най-зловещата част, която изглеждаше толкова невинно — Едуард спира, оглежда се уж между другото и…

— Той се е опитал да те бутне в пропастта? — шокирана попита Линдзи. — Опитал се е да те убие?

Тя кимна.

— Не е искал бебето — обясни Лиам, за да даде възможност на Лили да се съвземе.

— Или мен — промълви тя.

— Защото при евентуална смърт е щял да наследи всичко, което притежаваш — каза Линдзи и погледна към документите за финансовото състояние, които клиентката й беше предоставила.

— Инстинктът ми за самосъхранение ме спаси — продължи Лили. — Чух се да крещя и се вкопчих в каменистия насип край пътеката. Той започна да ме дърпа, да ми крещи, за да ме обърка. Не знаех докога ще ми стигнат силите, но за щастие почти веднага дотича един младеж, който изкачвал върха сам. Аз бях в истерия, забих нокти в ръката му и го замолих да ме свали до базовата хижа.

— Какво направи Едуард?

— Прихвана ме, за да се изправя, и най-спокойно му обясни, че се страхувам от височини. Извъртя всичко и младежът взе да ме поглежда, сякаш съм луда. Повярва на всяка негова дума. Бях толкова уплашена, че от устата ми излизаше по-скоро несвързан брътвеж, отколкото думи на разумен човек. Скоро се появи и една възрастна двойка — мъж и жена. Не знам какво си помислиха, но ми помогнаха да сляза до долу. Едуард вървеше след нас и се правеше на обиден. Линдзи, сигурна съм, че той искаше да ме убие! Вярваш ли ми?

— Вярвам ти! — твърдо отвърна Линдзи.

И Лили усети със сърцето си, че може да се довери напълно на Линдзи Грант Уиншип. Очите й гледаха открито, а гласът й беше решителен. Тази жена щеше да се бори за нея.

— Не му позволих да ме откара до дома — продължи малко по-спокойно. — Обадих се на баба и тя дойде да ме вземе.

— Постъпила си умно.

— Вече не се върнах в апартамента ни в Хоторн. Прибрах се в Хабърд Пойнт и започнах да кроя планове за бягство. Знаех, че ще бъде трудно да получа развод. Той нямаше да ме остави да си отида, нямаше да изпусне парите, които му носех. Умееше да убеждава хората и щеше да се изкара невинен, а мен най-вероятно щяха да ме помислят за луда. Единственият начин беше този, който измислихме с баба.

— И ти избяга?

— Да. Отидох в Кейп Хоук — каза Лили и погледна през прозореца към площада. Зловещият спомен беше отнел силите й.

Лиам използва паузата, за да попита:

— Той не е вписан в акта за раждане на Роуз, нали?

— Точно затова е подал молба за ДНК-експертиза — обясни Линдзи.

— Можем ли да се преборим?

— Ще се опитаме, но най-вероятно той ще победи. Съдията ще изиска експертизата, това е неизбежно. Лили, трябва да бъдеш готова на всичко. Едуард ще се представи за жертва, ще те обвини, че си крила дъщеря му девет години, ще си даде вид на чувствителен и любящ баща, който води това дело само за доброто на Роуз.

Лили усети заплахата и пулсът й се учести. Вече си го представяше — с очи като на предано куче, със смирена усмивка и фалшива скромност. Щеше ли съдията да види истинския Едуард зад тази маска? Изключено!

— Какво всъщност иска той? — попита Лиам.

— Уместен въпрос — каза Линдзи. — Защото какво казва, че иска, и какво наистина иска, според мен са две различни неща. Лили, трябва да си много силна, защото целта му ще бъде да получи пълно попечителство над Роуз.

— Не може да бъде! — извика тя. Стомахът й се сви на топка, прилоша й, но си наложи да изслуша какво още има да каже Линдзи.

— Разбира се, че не! Той цели друго — обясни адвокатката. — За него всичко това е едно състезание между вас двамата и той е готов на всичко, за да победи. Съдебната процедура ще му помогне да те стъпче, а Роуз… тя е пешката, с която иска да те матира. Той няма нужда от пълно попечителство, предполагам, че не иска дори равни права. Ако съдът му гарантира законните свиждания с нея, най-вероятно няма да се възползва, защото той не иска. И тук има едно силно оръжие, което можем да използваме срещу него.

— Какво е то? — попита Лиам, тъй като Лили беше прекалено разстроена, за да следи разговора.

— Издръжката. Щом е решил да си търси родителски права, ние можем да поискаме съдът да му присъди издръжка.

— Дори и да съм без лев, никога не бих поискала пари от него! — възмути се Лили.

— Знам, Лили — успокои я Линдзи. — Това е просто част от играта.

„Играта!?“ Наистина ли беше някакъв вид игра? Жестока еквилибристика със законите, която заплашваше да й отнеме детето и да превърне живота й в ад. Почувства се смазана, зави й се свят.

— Съдът ще определи така наречения „guardian ad litem“ — заговори отново Линдзи. — Настойник, назначен от съда, който ще следи за интересите на детето, докато тече съдебната процедура.

Лили усети, че земята под краката й се накланя, и тя се изхлузва в безвъздушното пространство. Някой си, назначен да брани интересите на Роуз? Тя залитна и ако не беше ръката на Лиам, сигурно щеше да се окаже на земята.

— Какво става, по дяволите? — Гласът й приличаше повече на хрип. — Не искам да играя игри! Не искам Едуард да припарва до дъщеря ми! Чувате ли ме?

— Знам, Лили — отвърна кротко Линдзи.

— Може ли да не се стига до там? — запита Лиам. — Да бавим и да размотаваме, да не допускаме ДНК-тест, без значение колко ще ни струва това. Дори да погълне всичките ни спестявания си заслужава, ако това помогне да задържим Едуард далеч от Роуз.

— Изслушването е насрочено за следващата седмица — каза тихо адвокатката. — Не можем да не се явим на делото. Чуйте ме, мисля да заложа на заболяването на Роуз и четирите сърдечни операции.

— Ще бъдем там — решително заяви Лиам. — Ще им разкрием кой всъщност е Едуард Хънтър.

Линдзи се загледа в Лили, опитваше се да прецени силата й, да разбере дали ще издържи дългата и мъчителна битка, която предстоеше в съда. Тя усети погледа й и тихо попита:

— Трябваше да продължа да се крия, нали?

Линдзи не отговори.

Двайсет и втора глава

Застанал на най-горната палуба на ферибота „Редтейл“, Патрик виждаше целия Кейп Хоук пред себе си. Или почти целия. Тънката мъгла забулваше само най-високите върхове по протежението на фиорда и растящите по скалистия ръб борове, на чиито клони се белееха главите на скални орли. Кейп Хоук и заливът сребрееха в мъглата, а белите ивици, които оставаха след големите риби и лодките, сякаш режеха с нож металносивите води на океана. Тук-там проблясваха черните гърбовете на гмуркащи се китове, а на брега единственото цветно петно беше червеният покрив на хотела, в който бяха отседнали Патрик и Флора. Той се опита да погледне през сивата пелена на деня и да види магазинчето на Лили, където днес трябваше да работи Мариса.

Фериботът се отдалечаваше от пристанището и ревът на моторите заглушаваше музиката от брега. Той се надвеси над перилата, за да хване няколко такта от новата мелодия, която идеше от сцената пред хотела. Продължаваше да гледа към магазинчето, но всъщност си припомняше очите на Мариса в момента, в който видя сестра си на борда на пристигащия ферибот. Нямаше по-добра отплата за него от щастливата й усмивка, когато му благодари. Представи си, че й разказва какво точно е станало в Балтимор и тя го гледа с онзи неин поглед, който разтапяше сърцето му.

От друга страна, каза си той, може би нямаше повече работа тук. Доведе сестра й, откри каквото можа за човека, от когото се интересуваше Лиам, и толкова. Дори се реши да направи един курс с „Редтейл“, за да поразпита и капитана на кораба за този Лафарж, но после? После трябваше да замине за Кънектикът. След развода си със Сандра отношенията му с другия пол не бяха никак лесни. Трудно се доверяваше, трудно щеше да разкрие душата си на някого. Мийви го беше посъветвала да не изпуска късмета си, но как да стане това, когато сърцето му подскачаше само като си помислеше за Мариса?

— Извини ме, че се забавих — гръмна зад него гласът на Ти Джей Маккуин, — но трябваше да извикам помощника си от долната платформа.

— Няма проблем — обърна се Пат към капитана, който тъкмо излизаше от кабината на щурвала.

— Та значи си приятел на сестрите Махоун? — попита Ти Джей.

— Нещо такова — измънка Патрик.

— Виждал съм Мариса няколко пъти из града. Лиам Нийл е близък с приятелката й Лили, та от там съм чувал за нея. Много е затворена, почти не излиза. Никога нямаше да се сетя, че е сестра на Сам.

— Защо не? — заинтересува се Пат.

— О, Сам е огън жена! — засмя се Ти Джей. — Вчера, когато се запознахме на ферибота, тя дойде в кабината ми и ме помоли да я взема при мен. Това е против правилата…

— Да, морската охрана няма да се зарадва, ако види, че капитанът флиртува с пътничка, докато управлява стотонен кораб — намигна му Патрик.

— Не ме издавай — ухили се Ти Джей. — Обаче аз я пуснах. Как да кажа „не“ на тези зелени очи?

— Защо искаше да влезе при теб?

— Помоли ме да й кажа, когато наближим града. Искала да огледа природата около него и да го видела отдалеч. Мисля, че я привлече това там. — Посочи стикера, залепен на едно от стъклата на кабината, Патрик се наведе и прочете: „Корпус на мира“. — Каза ми, че усетила в мен сродна душа, когато го прочела.

— Добро начало — подсмихна се детективът.

— Като се замислиш, това означава много. Оказа се, че често сме работили на едни и същи места. Аз се научих да управлявам ферибот, докато изпълнявах мисия в Южна Америка и строях училище в едно село. В същото време тя е била от другата страна на реката, помагала да оборудват болница и обучавала медицински кадри. Както и да е, пуснах я в кабината и й показах пристанището на Кейп Хоук, хотела и мястото, където се провежда фестивалът. Вече съм научил какво интересува хората, които идват за пръв път в града.