— Май не се случват много неща тук.

— Така е и точно затова обичам това градче — отвърна Ти Джей. — Светът е доста шумно и откачено място. Тишината и уютът на Кейп Хоук са като спасителен пояс за мен.

Ти Джей беше прав. Патрик погледна към брега. От тук Кейп Хоук изглеждаше съвсем спокоен, един заспал малък град в подножието на планината. Защо обаче в душата му нямаше нито мир, нито спокойствие? Мъглата се беше отдръпнала и той видя Джесика да подскача с Флора по моравата пред хотела. Вратата на магазина беше отворена, но Мариса не се забелязваше.

— В града ли живееш? — обърна се към Ти Джей.

— Да — кимна капитанът. — Имам апартаментче точно над управлението, което отговаря за ферибота. Защо питаш?

— Чудя се дали не познаваш някои от тези, дето кръстосват крайбрежието.

Ти Джей се засмя:

— Няма човек, който да не ги познава. Повечето от тях са от фамилията Нийл. Това семейство владее половината град. Лиам също е от тях. Той се занимава с опазването на живота в океана, само че сега не е тук.

Патрик знаеше всичко това още от първото си посещение в града, когато беше тук в качеството си на детектив.

— Знам, познавам се лично с Лиам. Този, който ме интересува, се казва Джерард Лафарж.

Усмивката слезе от лицето на Ти Джей и той изгледа подозрително събеседника си:

— Какво те интересува за него?

— Ще бъда откровен с теб — заговори Пат. — Разследвам го и трябва да разбера къде се намира в момента.

— Защо? За какъв дявол си се захванал с това леке? Направил ли е нещо? И защо избра да питаш точно мен?

Патрик се почеса по тила. Явно беше изгубил тренинг. Докато беше на работа, не би допуснал никой от разпитваните да му зададе повече въпроси, отколкото той самият би задал.

— Виж — каза примирено той, — аз съм само едно пенсионирано ченге, което се опитва да направи услуга на Лиам.

— Лиам ли? — отдъхна си Ти Джей. — Щом е за него няма проблем. Той е свястно момче, за разлика от шайката на Джери. Тези бандити си мислят, че могат да ограбват природата, както намерят за добре. Те са най-непочтените ловци на риба, които съм срещал, а повярвай ми, аз съм виждал много хора в морето.

— Имаш ли някаква представа къде може да е Джери сега?

Ти Джей се загледа към брега и замислено изрече:

— Странно е, че ме питаш. Чух разни неща напоследък…

— Какви неща?

— Някой спомена, че бил на юг. Ловял риба при Лонг Айланд.

— Доста далеч е отишъл, не мислиш ли?

— Не и за него — поклати глава капитанът. — Той ще отиде и в ада, ако знае, че ще изкара пари от това.

— Какви пари може да изкара на юг?

— Не знам. Чух за някакви грамадни вълни, предизвикани от чудовищен ураган. Те били привлекли множество необичайни за тази географска ширина риби.

— Да, Лиам спомена такова нещо — сети се Патрик. — Но половината от видовете са северни. Акули и бозайници, които могат да се срещнат и тук, но навсякъде по света са забранени за лов.

— Лафарж не го е грижа какво хваща в мрежите си, само да са пълни — поклати глава Ти Джей.

Фериботът намали скоростта и се плъзна към отсрещната страна на протока. Капитанът се извини и влезе в кабината, за да поеме управлението. Патрик отиде към задния край на палубата и се загледа в хората, които се суетяха около колите си и се приготвяха за слизане.

Цялата операция отне около петнайсет минути. Моряците освободиха пристигащата колона от коли и камиони и бързо натовариха чакащите превозни средства. Потокът към Кейп Хоук не спираше, въпреки че до края на фестивала оставаха само няколко дни. Платформата на ферибота се издигаше и пропадаше под напора на морските вълни и тежестта на колите. Патрик отново впери поглед във вратата на магазинчето, която се виждаше през тесния воден коридор. Обеща си, че щом се прибере в Кейп Хоук, ще отиде право при Мариса и ще я покани на вечеря. Нямаше да си прости, ако пропусне шанса да говори с нея.

Точно в този момент забеляза бял микробус, който се качваше на ферибота. Да видиш бял микробус не беше толкова необичайно, особено по време на фестивала. Повечето от съставите пристигаха с камиони или микробуси, за да превозят хората си и музикалните инструменти. Най-често те имаха прозорци, седалки и целите бяха изрисувани с арфи, цигулки и китари, между които беше изписано името на състава. Но този не беше такъв и именно затова привлече вниманието му. Отзад нямаше прозорци, а хладилна камера и в горната си част имаше вентилатори. Забеляза мокрите следи, които оставаха след него по металния под на палубата. Нищо по корпуса му не напомняше за Ирландия или пък за музика. На него се мъдреше усмихнат делфин, който се беше изправил на опашката си и подмяташе с муцунка една плажна топка. Патрик бръкна в джоба си, извади снимката, която беше принтирал от уебсайта на полицейското управление и я сравни с рисунката върху белия микробус. Усети приятен гъдел под лъжичката, който се явяваше винаги когато ченгето в него надушеше следа.

А най-интересното от всичко беше, че на шофьорското място седеше Джерард Лафарж.



Двете сестри репетираха само няколко часа, но вече бяха готови да излязат пред публика. Изпълниха всички любими песни, които бяха свирили през годините и късно следобед Сам вече знаеше и „Захвърлени на бурята“ наизуст. „Колко е умна“ — помисли Мариса с гордост. Припомни си първите уроци по класическа цигулка в четвърти клас. След всеки час тя тичаше вкъщи и преподаваше всичко на малката си сестра, която попиваше всяка нейна дума. На следващата година, когато и Сам започна да ходи на уроци, учителят се изуми от умението й да свири вибрато, докато останалите в класа едва смогваха с пицикатото.

Все още не можеше да се нарадва на сестра си. Сети се за думите на Ан, че понякога е добре сестрите да се разделят за малко. Тогава не й повярва, но сега си призна, че тяхната връзка е по-силна от всякога, и тя знаеше на кого трябва да благодари за това.

— Какво ти каза Патрик, за да те накара да дойдеш при мен? — попита тя сестра си.

— О, много неща — отвърна Сам, — но това, което реши всичко, беше една касета с наш запис.

— Наш ли?

— Да, на „Падналите ангели“.

— Че откъде я е взел? — учуди се Мариса.

— Дал му я негов приятел от областната прокуратура. Бил наш стар почитател.

— И Патрик я е взел от него? — попита тя. Погледът й не се отместваше от пристанището.

— Да. Не знам откога я имаше, но знаеше текстовете наизуст. Как само тактуваше с крак и припяваше заедно с теб „Скалите на Дунийн“!

Мариса си представи как Патрик шофира по улиците на Балтимор, слуша касетата и пее заедно с нея, и по гърба й премина сладостна тръпка.

— Той ми каза, че вие двамата сте само приятели — хитро я погледна Сам.

— Това е самата истина — отвърна тя.

— Ясно! — каза сестра й и на устните й се появи усмивка.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. — Сам хвана ръката й. — Само това, че сигурно си забравила да разчиташ знаците на собственото си сърце. И двамата сте забравили.

— Кои двамата?

— Ти и Патрик. Той положи много усилия, за да ме доведе тук.

— Просто е искал да помогне, това е — смутено изрече Мариса.

— Само че не на мен — отбеляза тя.

Мариса хвърли поглед през вратата. Бузите й горяха, сякаш беше разгарът на лятото.

— Цял ден не откъсваш поглед от пристанището. Сигурно не търсиш мен навън.

— Просто исках да му благодаря, че те върна при нас.

— Ето, фериботът се връща — каза Сам и помаха с ръка към кораба.

— Ще отидеш ли да видиш Ти Джей?

— Сутринта ми каза, че ще намине към бара на хотела за някоя чашка. Може би ще се отбия да го видя.

— Тогава нека да отидем заедно — стана Мариса. — Тъкмо ще говорим с Ани за нашето участие. Трябва да разберем за кога ни е определила.

Двете сестри заключиха магазина, пресякоха кея и поеха нагоре по хълма. Слънцето беше пробило мъглата и следобедът се къпеше в мека златиста светлина. Моравата пред хотела беше изсъхнала и хората бяха насядали по одеялата, доволни, че могат да съчетаят изслушването на участниците в конкурса с пикник. Сцената беше заети от един дъблински дванайсетчленен състав, който огласяше хълма с жизнерадостната си музика. Джесика и Али, нейната приятелка, стояха на терасата с Флора и гледаха към морето. Явно и те очакваха стопанина на кучето.

Сестрите се изкачиха по стълбите, прекосиха верандата и влязоха във фоайето на хотела. Ан стоеше на рецепцията и записваше нещо в служебната книга. Забеляза ги и се усмихна приятелски:

— Здравей, Мариса! Кого ми водиш? Нека да позная ти трябва да си Сам.

— А ти — Ан!

— Добре дошла! — засмя се Ан. — Тук всички сме чували за теб. Безпокояхме се да не си се изгубила някъде из Андите.

— За малко да стане така — отвърна Сам и стисна ръката на сестра си.

Мариса и Ан се спогледаха и Мариса благодари на съдбата, че има такава добра приятелка.

— Важното е, че успя да дойдеш навреме за фестивала — каза Ан. — Чакаме вашето изпълнение със затаен дъх. Още никой не е чувал Мариса да свири и сега нямаме търпение да ви видим заедно на сцената. Какво ще кажете за неделя вечер? Това е последният ден от конкурсната програма и тук ще е пълно с народ.

— Чудесно! — въодушеви се Сам.

Вратата се отвори, една мъжка компания влезе и се запъти към бара. Мариса ги позна — дневната смяна на ферибота. Явно бяха приключили работа и минаваха за едно питие.

Ти Джей Маккуин беше между тях. Специалната гръцка шапка, накривена на една страна, привлече погледите на другите посетители. Той забеляза Сам и се усмихна:

— Здрасти. Как си?

— На седмото небе — отвърна тя. — Нали съм със сестра си!

— Ще ми бъде приятно да ви почерпя по едно питие за щастливата развръзка.

— Благодаря, Ти Джей — обади се Мариса, — но искам да изчакам Патрик.

— Патрик ли? Той беше с мен на ферибота — каза Ти Джей. — Слезе с нас и потегли към скалите.

Погледът й угасна. Видя, че Сам я гледа загрижено. Тя винаги успяваше да разгадае чувствата й и сега също усети колко е разочарована сестра й в момента.

— Сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към нас? — попита я тя.

— Да — отвърна Мариса и се опита да се усмихне. — Вие вървете, позабавлявайте се!

Сам стисна отново ръката й и прошепна:

— Ще се видим по-късно. — После влезе в бара заедно с Ти Джей.

— Ще се видим, разбира се — промълви тя.

Ан беше заета с гостите, които току-що бяха пристигнали с ферибота, и Мариса реши да не й пречи. Излезе на въздух и потърси Джесика. Двете с Али подхвърляха топка към Флора, а тя тичаше след нея, връщаше я обратно и весело размахваше опашка.

Мариса приседна на стъпалата срещу сцената, поляната и синия залив, който се простираше между двата скалисти бряга. Водата беше спокойна, почти неподвижна, нямаше нищо, което да напомня за буря, но песента звучеше в главата й и тя си помисли колко странно е това — да напише песен за мъж, когото едва познаваше. Той беше някъде наблизо, но като че ли не искаше да я види.

Тя се загледа в оранжевия диск на залязващото слънце. Надяваше се прекрасната гледка да успокои бурята, която вилнееше в душата й.

Двайсет и трета глава

Когато Патрик престана да следва белия микробус, часът беше вече осем. Той се отправи към града с надежда да завари Мариса в магазина, но вратата вече беше заключена и прозорците не светеха. Докато се чудеше I накъде да продължи, до ушите му достигна познат кучешки лай. Погледна нагоре към хотела и видя Флора. Тя тичаше след една топка заедно с Джесика, мяташе се из тревата и лаеше от възбуда.

На сцената свиреше някакъв състав, наречен „Седемте арфи“. Музиката им напомняше любимите му „Чифтънс“ и кръвта му заигра. Остана още малко в колата, за да послуша, и погледът му случайно попадна на Мариса. Тя не го забеляза, седеше на стълбите пред хотела, наблюдаваше играта на дъщеря си и от време навреме хвърляше поглед към океана, но мислите й като че ли бяха другаде.