— Ние никога не сме записвали песните си — смути се Мариса.

— Това е любителски запис — усмихна се Пат. — Единствен и неповторим!

— Сам ми каза, че този запис я е убедил да дойде в Кейп Хоук.

— Може и да ти е казала — поклати глава той, — но не е така.

— Как да не е така? — объркано попита тя.

— Не, разбира се! Истинската причина си самата ти. Това, което чувства към теб.

— От къде си толкова сигурен?

Патрик замълча. Слушаше красивата песен, поемаше с пълни гърди чистия въздух и гледаше в очите й. Тя беше тук, припяваше тихичко, гласът й се сливаше с неговия глас и изпълваше сърцето му с нежност и възторг. Кожата му настръхна от близостта й. Вече не си спомняше откога не беше изпитвал такива чувства. Съдбата го срещна с ней след дълго и упорито деветгодишно издирване на Мара Джеймсън и още като я видя, Патрик усети, че ледът в сърцето му се стопява. Може би целта му не е била Мара, може би е търсил Мариса през цялото това време?

— Обожавам гласа ти — каза тихо той.

Тя поклати глава и възрази:

— Сам има най-прекрасния глас на света. Почакай да ни чуеш утре на конкурса. Когато чуеш с каква лекота покорява височините…

— В момента чувам как ги покоряваш ти. Ето, чуй се сама! — Посегна да хване ръката й. Стори му се, че никога не е виждал истински смарагд да блести така ослепително, както очите й в този момент. Искаше му се да остане така завинаги, обгърна раменете й с другата си ръка и я целуна.

Дълго време не отделиха устни. После Мариса наклони глава и я положи на гърдите му. Патрик се надяваше тя да може да чуе колко силно бие сърцето му. Рамото й се притискаше нежно до него и той не смееше да мръдне, за да не развали магията на мига. Искаше му се това да продължи вечно. Минаха минути, докато си спомни, че са тук, за да следят червената къща, но в момента нямаше сила, която би го отделила от Мариса.

Клоните над тях се разлюляха и една голяма сива птица излетя. Патрик се стресна, изплашен за Мариса. Притисна я до себе си, но тя се отдръпна и го погледна весело:

— Това е кукумявка.

— Кукумявка ли?

— Да — спокойно обясни тя. — Те спят цял ден и се събуждат, щом се смрачи. Цяла нощ ловуват. Гората до нашата къща е пълна с кукумявки.

Патрик никога не беше мислил за тези птици като за романтични същества, но сега ги виждаше точно такива. Струваше му се, че всичко около тях носи някакъв особен смисъл — кукумявките, които кръжаха около тях, преплетените клони, които образуваха своеобразен покрив над главите им, ясните звезди. Дори китовете, които се гмуркаха в залива, носеха някакво специално очарование, което го завладя и вля живот в уморената му душа. И Мариса, най-вече Мариса — нейният кристалночист глас, идващ от касетата, и тя самата, притисната до него — ето това беше най-голямото вълшебство в тази нощ. Той погали лицето й, целуна я отново и се смъкна на седалката, за да може да я усети по-близо до себе си. Кожата й беше толкова мека, че се уплаши да не би грубите му ръце да я наранят. Беше готов да прекара така цялата нощ, но след малко тя се отдръпна и го попита:

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се!

— Защо ни помогна? Защо си направи труда да доведеш Сам?

— Не знаеш ли отговора? — попита я той.

Тя го погледна напрегнато, очите й станаха още по-големи, сякаш очакваше да чуе нещо, което би могло да я нарани. Патрик искаше да я целуне отново, но вълнението й се предаде и на него и той остана загледан в зелените очи.

— Мисля, че го знам, но все пак исках да те попитам — прошепна тя. — Виждаш ли, аз имам дъщеря…

— Знам.

— Каквото и да правя — продължи тя, — каквото и да чувствам, не бих направила нищо, което би я разтревожило, никога…

Патрик чакаше да довърши мисълта си, загледан в нея.

— Никога не бих допуснала някой да я нарани отново.

— За нищо на света — каза той. Не беше нужно дори да споменават името на Едуард Хънтър.

— Днес наблюдавах играта на Джесика и Флора. Тя е влюбена в това куче. Винаги е обичала кучета, всъщност тя си е такава — готова да даде любовта си на всеки — но Флора е първото куче, с което има възможност да се сприятели.

— Спомена ми, че е имала кученце.

Мариса кимна.

— Искаш ли да ми разкажеш за него?

— Тед го ритна и дъщеря ми видя. — Думите излизаха с мъка от устата й, но тя се насили да продължи: — Аз се опитах да го спася, но не успях. Малката Тали умря пред очите й.

— Много съжалявам! — промълви Патрик, потресен от чутото.

— Виждаш ли, аз съм виновна за болката, която Джеси изживя. Знам, че си прекрасен човек, но заради нея трябва да бъда много внимателна. Можеш ли да ме разбереш?

Разбираше я. Той също някога беше донесъл разочарование на най-близкия си човек. Искаше да й разкаже за своя брак, за това колко много вярваше в брачната клетва и как мислеше, че най-важното нещо в живота е семейството. И въпреки това допусна най-голямата грешка — постепенно започна да пренебрегва съпругата си заради работата. Позволи полицейските задължения да завладеят изцяло живота му. Искаше да й каже и много други неща, но гърлото му беше пресъхнало.

— Разбирам те, Мариса — успя да прошепне.

— Джес се привърза към Флора — каза тя.

— Радвам се. Това е добре за нея.

— Добре ли е? — попита тя и се загледа в него, сякаш отговорът му имаше съдбовно значение за нея.

Патрик преглътна тежко и отвърна:

— Много е добре. — Искаше да добави, че е добре, защото Джеси ще има възможност да прекарва много време с Флора. След четирите години самота той не вярваше, че ще обича отново, но сега, докато държеше Мариса в прегръдките си, разбра, че има шанс — и за него, и за нея.

Те се целунаха отново. Пръстите на Мариса погалиха раменете му и кожата му настръхна въпреки топлината, която топеше ледената обвивка около сърцето му, трупана там от толкова дълго време.

Внезапно нощта навън избухна в хиляди червени звезди, сякаш огнени искри изскачаха от нечий комин. Мариса погледна към тях, отдръпна се от Патрик и той внезапно си спомни какво всъщност правеха тук, в най-гъстата част на гората.

— Какво е това? — стресна се тя.

— Изгарят нещо в камината — замислено отвърна той и се загледа в искрящия фонтан над покрива, — нещо сухо, може би хартия. Ще потърся пролука между завесите и ще се опитам да разбера какво правят.

Той отвори вратата на камиона. Мариса също се приготви да слезе.

— Ще дойда с теб — каза тя.

Патрик искаше да й нареди да стои вътре, но тя имаше толкова решителен вид, че предпочете да замълчи. Двамата затвориха лекичко вратите и внимателно се промъкнаха към къщата. Нападалите по земята борови иглички образуваха мек килим, който заглуши шума от стъпките им. Във въздуха се носеше миризма на горящо дърво, но те доловиха и отвратителна воня на разложена риба.

Щом достигнаха до паркирания микробус, даде знак на Мариса да остане там. Тя кимна и се прикри в сянката на автомобила. Патрик се приближи към къщата. Дворът беше изчистен от дървета и храсти, но боровете около него бяха толкова високи и разклонени, че спираха лунната светлина и мястото оставаше сравнително тъмно. Той се добра до сградата и се сниши под двата прозореца, които гледаха към предния вход.

Вътре телевизорът гърмеше, но един глас се извиси над шума и той надигна глава, за да разбере какво става. Въпреки че тъмнозелените завеси бяха спуснати, имаше малка пролука и той успя да погледне от там. Видя малка квадратна стая, претъпкана с мебели.

На дивана седяха двама души. Жената, която беше видял през деня, гледаше телевизия, а Лафарж говореше по телефона. Патрик се опита да чуе какво казва, но телевизорът беше пуснат толкова високо, че не успя да разбере нито дума. Но късметът тази вечер беше на негова страна. Със слушалка на ухото Лафарж стана и отиде да разрови огъня в камината. До ушите на детектива достигна пукот от разгарящи се цепеници. От комина изскочи нов гейзер от искри.

Вместо да се върне на дивана, Лафарж се приближи до прозореца и по този начин даде възможност на детектива да долови няколко думи от разговора:

— … няма да трае много, щом вълните вече затихват. Да, разбира се, знам това… последен шанс, преди да се върне и да стане отново атракция за туристите… защо да не вземем по някой долар…

Патрик успя да чуе още три думи: „Хвани белия…“, после Лафарж се върна на дивана и телевизорът отново заглуши гласа му.

Тъкмо в този момент се чу скърцане на врата. Той се обърна светкавично и не можа да повярва на очите си — Мариса беше отворила вратата на микробуса и се качваше в него. С два скока се намери до нея, но тя вече изчезваше между двете предни седалки към задното отделение.

— Какво правиш? — изсъска той.

— Отвори задната врата! — каза тя и макар че шептеше, гласът й звучеше като на обезумяла.

Патрик хукна към задната част, завъртя дръжката, но вратата се оказа заключена. Хвърли поглед към къщата, за да се увери, че никой няма да ги изненада, и се замисли. Да нахлуеш в нечия кола си беше чиста проба престъпление. Не можеше да изтъкне нито една основателна причина, която би оправдала действията му, но Мариса беше вътре и чакаше да й помогне, така че нямаше място за умуване. Той се пресегна за ключовете, които все още висяха на таблото, и се върна да отключи.

С отварянето на вратата го удари непоносима смрад на развалена риба. Тази част на колата нямаше прозорци и тъмнината беше плътна. Отвътре се чу приглушен вой, по-скоро скимтене, както скимтят малки кутренца за майка си. Патрик влезе слепешката навътре и се блъсна в една кофа, пълна с вмирисана полуразложена херинга.

— Чух ги да плачат отвътре — обясни му Мариса.

Той изчака очите му да свикнат с мрака и погледна към нея. Тя беше надвесена над клетка с някакви животинчета и се мъчеше да я изтегли към вратата. Без да разбере какво точно има в нея, той хвана дръжката и измъкна клетката навън.

На двора беше по-светло и той погледна през телената решетка. От там го гледаха два чифта огромни светещи очи. На две снежнобели глави се виждаха две черни нослета и дълги мустаци, които лъщяха на слабата лунна светлина.

— Какво е това?

— Тюленчета — отвърна Мариса.

Патрик се вторачи в тъмните очи. Сети се за думите на Лафарж: „… хвани белия“. Бебета тюлени, почеса се по ухото той, ето с какво търгуваше този мръсник. Помогна на Мариса да излезе от смърдящия микробус. Тя пое ръката му, скочи и веднага се наведе над клетката.

— Трябва да ги вземем с нас — решително заяви.

— Права си — отвърна Патрик. Нямаше представа защо Лафарж ги беше затворил тук, нито пък дали имаше разрешение за лов на тюлени, но състоянието на малките беше такова, че не можеше да ги остави в смърдящия микробус без вода и вместо храна — развалена риба. Тюленчетата лежаха на една страна и дишаха трудно, сякаш не им достигаше въздух.

Ако ги видеха, ченгетата щяха да арестуват Патрик за кражба, но точно в момента това изобщо не го вълнуваше. Най-важното беше да спаси малките. Той занесе клетката до камиона и я сложи в ремаркето. Мариса понечи да се качи при тях, но той я хвана за ръката:

— Не можеш да пътуваш отзад! Ела при мен. Ще карам бавно и те ще бъдат добре. По-добре, отколкото в оня затвор.

Но тя тръсна упорито глава:

— Трябва да съм при тях!

Отвори уста, за да я убеди, но внезапно осъзна, че в момента тя мисли за Тали. Вината за смъртта на кученцето не беше нейна, но Мариса искаше да изкупи болката, която беше донесла на Джеси, грешките, които беше направила в миналото. Той кимна, целуна я и й подаде якето си, за да се настани удобно върху него. Обеща да кара бавно и внимателно. Преди да се качи, тя напъха в ръката му няколко листа хартия, които беше грабнала от жабката на микробуса.

Патрик потегли обратно по тесния път с изгасени светлини. Внимаваше за всяка дупка, за всяка неравност по трасето, които можеха да разтресат Мариса и тюленчетата. Мисълта му отново се върна при Лафарж. Що за човек би оставил малките тюленчета в такива ужасни условия? Сети се и за онзи делфин, който Лиам беше видял на снимката при бензиностанцията, и се опита да сглоби картината.