Щом излезе на широкия път, запали фаровете и лампичката в кабината. Листовете, които му беше дала, Мариса бяха разпръснати на седалката до него. Сега вече можеше да се заеме с тях. Бяха някакви писма и един от пликовете носеше същото лого, каквото имаше и на микробуса — усмихнат делфин, изправен на опашката си. На плика пишеше: Летовище „Морски каньон“.

Патрик искаше да прочете писмото, но сега трябваше да кара колкото може по-бързо. Обаче накъде? Сигурно Лиам можеше да му помогне, трябваше да му се обади. Докато търсеше клетъчния телефон из джобовете си, погледът му попадна на името на получателя на писмото и поне един въпрос получи отговора си.

Мариса почука на задното стъкло и го помоли да побърза — тюленчетата умираха, така че той отложи обаждането, предупреди я да се държи здраво и даде газ. Скоро излезе от фиорда и се спусна от другата страна на планината към Кейп Хоук. В този момент телефонът иззвъня.



Лиам изчака всички да заспят и едва тогава посегна към телефона. Сърцето му бе натежало от тревога за Лили, която не беше на себе си след разговора с адвокатката, и когато къщата утихна, той набра номера на Патрик.

— Ало? — позна той дълбокия глас на Пат.

— Здрасти, Лиам е.

— Четеш ми мислите! — възкликна Патрик. — Тъкмо се канех да ти се обадя.

— Звучиш така, сякаш си зад кормилото — каза Лиам. — Къде си в момента?

— В камиона. Мариса е отзад, в ремаркето, опитва се да спаси две умиращи тюленчета. Намерихме ги в микробуса на Лафарж.

— Микробуса на Лафарж? Какви ги приказваш? Той кара черен пикап и освен това не е в Нова Скотия. Все още е в Роуд Айланд.

— Вече знам, че съм следил брат му — каза Патрик, — научих го преди минута. Слушай, като океанограф сигурно знаеш къде могат да помогнат на тюлените?

— На по-малко от двайсет километра от Кейп Хоук има рехабилитационен център за диви животни. Карай на изток от града, като стигнеш фара, хвани надясно и ще го видиш от пътя. Моят приятел Джийн Оливър отговаря за центъра. Ще го предупредя да ви чака.

— Чудесно! — отдъхна си той. — Фарът се вижда от тук.

— Разкажи ми по-подробно за този микробус — заинтересува се Лиам.

— Изглежда, че е собственост на летовище „Морски каньон“ — поне носи неговото лого. Вътре имаше писма с тяхната емблема, адресирани до Жилбер Лафарж.

— Братът на Джерард — каза Лиам. — Значи и той е замесен в тая работа! Чувал съм за това летовище — най-голямата атракция на Дигби.

— Чух Жилбер да говори с някого по телефона. Някой му обясняваше, че големите вълни затихвали.

— Сигурно става дума за Призрачните планини — каза Лиам. Покрай появяването на Едуард и тревогите около съдебното разпореждане за ДНК-пробата на Роуз не беше забелязал, че морският феномен губеше силата си с всеки изминат ден. Джон му беше споменал, че необичайните морски видове се завръщат по домовете си и положението постепенно се нормализира, но сега нямаше време за това.

— Чух го да казва още „… хвани белия“ — продължи Патрик. — Предполагам, че е имал предвид тюлените. Тяхната кожа е ослепително бяла, с големи черни петна на гърба. Каза и още нещо, но телевизорът беше пуснат много силно и не можах да го чуя.

Лиам обаче не можеше да мисли сега за Лафарж и дори за малките тюленчета. Беше изцяло погълнат от грижата за Лили и за изхода на съдебния процес.

— Ти какво правиш? — попита го Патрик. — Между другото, защо ми се обади?

— Заради Роуз — изпъшка той. — Всички сме много разтревожени, да не говорим за Лили.

— Пак ли сърцето?

— Не. Едуард е поискал съдебно разпореждане за ДНК-експертиза на Роуз.

— Не трябва да го допускаме близо до нея, това е сигурно!

— Знам, но изслушването е след два дни. Нуждаем се от някакво чудо, за да го спрем.

— Какво предлагаш?

Лиам беше обмислил всичко и имаше готов план.

— Ето, какво имам предвид — каза той и му обясни.

Патрик го изслуша внимателно и предложи някои идеи, които беше обмислял още при случая „Мара“. Даде му имена на хора, които можеха да бъдат полезни, и двамата решиха да потърсят услугите на Джо Холмс. Той можеше да издири свидетелите, които им трябваха за съда.

— Аз също ще дойда — завърши Патрик.

— Ще успееш ли?

— Ще направя всичко възможно! Изпълнението на Мариса и Сам е утре вечер. Ще тръгна веднага след това и ще карам дяла нощ. Надявам се да пристигна навреме.

— Благодаря ти, Патрик! — каза тихо Лиам.

— Разбрахме се! — отсече той. — Сега ще затварям, не искам да изпусна рехабилитационния център.

— Веднага ще звънна на Джийн — обеща доктор Нийл.

Те затвориха. Лиам се обади на приятеля си, който за щастие беше все още в центъра, и го предупреди за двете болни тюленчета, които пътуваха към лечебницата.

„Хвани белия“ — припомни си той думите на Лафарж от телефонния разговор и някакво червейче зачовърка в мозъка му. „Не може да е истина“ — каза си. Или можеше? Цяла вечер не беше виждал Нани. Втренчи се в тъмния залив и затаи дъх, за да улови и най-малкия шум, който би могъл да идва от нея — плясък на опашката й или звук от гмуркането й във водата, но не чу нищо.

„Хвани белия“.

Дали не ставаше дума за… Лиам още веднъж се взря в морето със свито сърце. Наведе се над парапета на верандата и изследва внимателно всеки сантиметър от водната повърхност. Тревожното чувство се засили и той се отдръпна. Наложи си да забрави за белия кит, да забрави дори и за предстоящата битка в съда, да се качи в спалнята и да притисне Лили в обятията си.

Двайсет и четвърта глава

На другата сутрин Патрик проведе дълъг телефонен разговор с Джо Холмс от щатския отдел на ФБР в Кънектикът. Беше неделя и той го откри в дома му в Хабърд Пойнт.

Двамата говориха близо час и уточниха всички детайли по плана на Лиам. Патрик му продиктува адреса, който пазеше от години, и приятелят му пое грижата за свидетелите. Преди да прекъснат, му спомена за Жилбер Лафарж и за летовището „Морски каньон“.

— Спасяването на морските видове не е най-силната ми страна — отвърна Джо, — но ще направя каквото мога за Лиам.

— Мислех, че можеш да се свържеш с някой колега в Канада — каза Патрик, — да видим дали не могат да се намесят там. Ако беше видял тези малки тюленчета…

— Добре, добре, ще видя какво мога да направя — прекъсна го приятелят му, — но главното си остава да открия онази свидетелка. Дано се съгласи да ни съдейства.

— Знам, че е удар в тъмното, но ако стане, ще дадем коз в ръцете на Лили. Идеята е на Лиам, но ми се щеше да е моя.

— Не очаквай интересни идеи от пенсионер — захили се Джо, но отново стана сериозен. — Ако успеем, ще обърнем процеса.

— Май станаха много „ако“ — измърмори Патрик, пожела му успех и затвори.



Имаше достатъчно време да се приготви за път. Щеше да тръгне вечерта, когато пътищата не са толкова натоварени. С помощта на сирената и полицейските светлини щеше да пристигне в Кънектикът навреме, за да подкрепи приятелите си. Съдът започваше работа късно, изслушването надали щеше да започне преди десет, когато според него той вече трябваше да е при тях. Така че засега влезе в хотела, готов да помогне на Ан за най-важния ден на фестивала. Беше предложил услугите си още снощи.

— Наистина ли имаш време? — зарадва се тя. — Днес ще бъде най-натоварено. Очакваме пълен автобус от Халифакс, а заради изпълнението на нашата Мариса ескимоските ни приятелки вече са потеглили от планината и скоро ще бъдат тук.

— Какво се помайваме тогава! — потри ръце Патрик.

Ан го снабди с чук и пирони и той се присъедини към бригадата от доброволци, която вече работеше на поляната. По време на едномесечния фестивал участниците отпадаха един по един и за финала бяха останали само няколко състава, които днес щяха да се състезават за почетни звания и, разбира се, за голямата награда. Патерик и останалите работници трябваше да добавят още един ред за сядане, за да направят място за журито и за публиката.

Зае се ентусиазирано с работата — редеше дъски, зачукваше пирони, пренасяше талпи — всичко каквото беше нужно. Изпоти се, захвърли тениската и остана гол до кръста. Снощи беше погледнал програмата и реши да се включи в строителната бригада, така искаше да подкрепи Сам и Мариса. Наистина, „Падналите ангели“ нямаха възможност да участват в предварителните прослушвания, но Камил Нийл, основателка на фестивала, изтъкна работата на Сам в Световната здравна организация, заради която тя не можа да дойде навреме, и голямото разстояние, което трябваше да пропътува, за да пристигне за Състезанието. Наложи правото си на глас и ги включи в програмата.

Около обяд Патрик започна да се оглежда за Мариса и скоро я видя да се приближава през поляната със Сам, Джесика и Флора. Избърса потта и бързо навлече тениската. Флора изприпка при него и повлече и Джесика след себе си. Той приклекна до четирикраката си приятелка и я погали зад ушите.

— Как се държа моята красавица снощи? — попита.

— Беше много послушна — усмихна се Джеси. — Спа до мен, на леглото.

— И мама не се сърди?

— Не, нямам нищо против. — Приближи се до него Мариса и му се усмихна мило.

Снощи, когато я докара до дома й, двамата си размениха дълга обещаваща целувка, но сега не посмя да я докосне, защото не знаеше как би се почувствала пред сестра си и Джесика. Но тя смело пристъпи напред, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата.

— Как се чувстваш след вълнуващата нощ? — попита той, все още тръпнещ от допира на устните й.

— Чудесно! Сутринта звъннах на Джийн и той каза, че тюленчетата ще се оправят. Били обезводнени, но иначе са здрави. Мисли да ги изпрати в резервата за морски животни веднага щом възвърнат формата си.

— Ах, как ми се иска да заключа този Лафарж в смърдящия му микробус и да го нахраня с развалена риба — скръцна със зъби Сам. — Нека да го видим тогава! Ти Джей ми каза, че го видял на първия ферибот тази сутрин. Изглеждал като ударен с чук по главата. Мога да си представя как е реагирал, когато е отворил колата сутринта и е видял, че уловът му го няма.

— Може да е решил, че бебетата са си отключили сами вратата и са избягали — изкикоти се Джесика.

— Всъщност те са живи благодарение на майка ти — каза Патрик и се замисли къде ли се е забързал Жилбер Лафарж толкова рано. Надяваше се Джо да се е свързал с канадските си колеги, за да разбере какво става в онова летовище и какво общо имат братята Лафарж с „Морски каньон“.

Жените обиколиха около трибуната и одобриха работата на доброволците. Патрик задържа Мариса. Трябваше да й каже какво става в Хабърд Пойнт.

— Има нещо, което трябва да знаеш — започна той.

— Какво?

— Утре Лили трябва да се яви в съда. Едуард е изискал ДНК-експертиза за Роуз.

— За бащинство?

Той кимна и видя как лицето й помръкна:

— Не трябва да го оставя да победи!

Колко решителна изглеждаше тя, отбеляза с удоволствие Патрик, колко ярко блестяха зелените й очи! Пред него стоеше един смел човек. Нямаше нищо общо с наплашената жена, която срещна, когато дойде за пръв път тук. Но и той също се беше променил. Дали причината не беше въздухът в Кейп Хоук? Или лекият бриз, който нахлуваше през канала от залива на Сейнт Лоурънс?

— Какво можем да направим? — попита тя.

— Аз заминавам веднага след вашето изпълнение. — Той я погледна право в очите. — Искам да бъда с тях, когато започне процесът.

— Мамо, не искам Тед да нарани Роуз! — доближи се Джеси.

— А аз спасявам тюлени, докато тази, която наистина има нужда от помощ, е била моята приятелка — разтревожи се Мариса.

Патрик поклати глава и зачака да чуе решението й. Зелени й очи бяха толкова чисти и прозрачни, че можеше да прочете мислите й. Видя колко много й се иска да отиде в Кънектикът и да помогне на Лили, но забеляза и друго — тя се страхуваше от срещата с Тед. Страхуваше се, че по някакъв начин той ще успее да разруши живота, който беше изградила тук за себе си и Роуз. Понечи да заговори, но Джеси го изпревари: