— Роуз няма представа за Тед. Изпрати ми писмо, в което се тревожи за Нани. Не я е виждала от два дни. Не знам как може да се изгуби бял кит, но ето че е факт — каза тя и Патрик замръзна с отворена уста.

— Патрик! — разтревожи се Мариса. — Добре ли си?

— Д-да — отвърна той и я прегърна. — Мисля, че е време да се приготвиш за изпълнението си, а аз ще проведа един-два телефонни разговора. Бъди сигурна, че ще бъда тук, когато се качиш на сцената, и ще стискам палци.

— Искам от теб да ни слушаш внимателно — погледна го тя в очите и хвана ръката му, — особено последната от нашите песни.

— Последната песен?

Тя кимна и очите й се озариха с особена светлина. Той се обърна и тръгна към хотела. Сърцето му разбра, че всичко, което тя искаше да му каже, и всичко, което той трябваше да чуе, беше в тази песен. Щеше да бъде там, на първия ред и нямаше да изпусне нито една дума.



Призрачните планини затихваха. Единственото доказателство за този природен феномен беше лекото завихряне на водата около подводния риф. Сърфистите напразно чакаха още някоя вълна убиец, а птиците кръжаха над водата с надежда пиршеството, на което се наслаждаваха вече цял месец, да продължи.

На хоризонта се виждаха два траулера. Единият беше под ръководството на капитан Ник Олсън от Галилей, а другият — ръждивочервен риболовен кораб от Кейп Хоук, Нова Скотия. Мрежите му бяха опънати и теглеха бързо товара си на север, за да избегнат бреговата охрана и любопитните погледи от други преминаващи кораби.

Докато траулерите се отдалечаваха бързо един от друг, техните капитани гребяха усилено надуваемите си лодки един към друг. Срещата се състоя по средата на разстоянието между двата кораба и причината си заслужаваше — двайсет и пет хиляди американски долара преминаха от едни ръце в други.

И двамата капитани бяха нервни, но по различни причини. Капитан Джерард Лафарж имаше краен срок за изпълнение на задачата и вече закъсняваше с поръчката. Курортът трябваше да отвори врати за Деня на труда. Той знаеше, че редица важни личности са ангажирали стаи и хотелите заради обещанието на управата, че ще присъстват на единствено по рода си шоу — нещо, което планираха да стане запазена марка на „Морски каньон“.

Капитан Ник Олсън беше нервен, защото това лято вече си беше навлякъл гнева на природозащитните органи и имаше чувството, че те продължават да го следят. Беше наредил на екипажа да бъде нащрек и да му докладва за всичко, което им се стори подозрително, или за хора, които разпитват за бизнеса им. Освен това работата, която му беше възложил Лафарж, не му беше по сърце.

Вълните люлееха гумената лодка и макар досега да не знаеше какво е морска болест, в момента усещаше силно гадене.

— Значи отварят врати след колко? Седмица? — попита той.

— Да! Само си помисли, това е последната лятна ваканция на богаташите за тази година и ние им осигуряваме най-голямата атракция — да плуват редом до морски бозайници, които лично сме доставили.

— Как са го организирали? Заменили са водната пързалка с делфини?

— В общи линии, да — засмя се Лафарж. — Хората живеят за тръпката. Чувал съм за такива, дето плуват с акули в Австралия и Южна Африка или се гмуркат сред огромни змиорки в Канкун. Сега ще имат възможност да покачат адреналина си, без да напускат границата на комфортния курорт. Вместо да си харчат парите за разходка из океана и да се надяват да видят с бинокъла си някой кит, ще имат възможност да плуват до един бял красавец.

— Сигурно ще им струва цяло състояние.

— Това е луксозен курорт — сви рамене Джерард. — Парите нямат значение, щом зрелището си струва. Ето защо ти плащам толкова много. „Морски каньон“ ти благодари.

В отговор Ник изръмжа. Погледна към смаляващия се „Мар IV“ и се запита колко ли дълго ще издържат делфините без вода. Дали белугата беше на кораба? И каква дрога бяха използвали, за да държат бозайниците под контрол?

— Наистина! — продължи Лафарж. — Много ни помогна с контактите си. Ако не ни беше казал къде се намира бялото съкровище, нямаше да знаем откъде да започнем. Така стана лесно, намерихме я точно пред къщата на оня многознайко Нийл. Идиотът му с идиот, отнасяше се с мен като с червей, когато бяхме деца.

— Хм — изсумтя Ник. И той се беше сблъсквал с присмеха на такива като Лиам Нийл. Момчетата като него по цял ден се излежаваха на плажа и четяха книжки, докато той и Джерард се опитваха да изкарат прехраната си с риболов. Опита се да си напомни за презрението на мамините синчета, но това не помогна. Продължаваше да се чувства зле.

— Виж — каза Джерард, — брат ми се провали с тюлените, които бяха част от доставката, така че ще бързам да хвана няколко от тия проклети животни.

— Давай! — отвърна Ник и скри торбата с парите под седалката си. — Някой ден пак ще се видим.

— Да. Ако пак се появят Призрачните планини, викай. Това беше страхотна възможност. Вкъщи нямахме шанс да хванем Нани, неизменно попадахме на нечий зорки очи. Тя беше най-голямата туристическа атракция на Кейп Хоук и ако всичко върви по план, ще бъде такава и за „Морски каньон“, а ние ще станем малко по-богати.

Ник нищо не каза. Замисли се за времето преди трийсетина години, когато беше още хлапе. Китовете бяха рядко явление по бреговете на Роуд Айланд, както и сега, но една зима огромен гърбат кит беше преплувал цялото разстояние от Нюпорт Бридж до Нарагансит Бей. Дядото на Ник го взе със себе си на своята малка, но здрава рибарска лодка и те излязоха в морето. Опитаха се да подплашат кита, за да се върне в открито море и да поеме към дома.

— Защо правим това, дядо? — попита Ник. Пръстите му замръзваха от ледения вятър, независимо че беше с ръкавици.

— Защото китовете са бозайници — обясни дядо му, хванал здраво кормилото. — Те са топлокръвни и дишат въздух също като хората.

— Значи, не са риби?

— Плуват като риби, но приликата спира до тук. Когато китовете загубят партньора си, те пеят любовна песен под водата, докато го намерят отново. Ако не помогнем на този, може би в океана има друг, който пее и го търси, и ще страда цял живот за него.

После му показа как да удря с греблото по водната повърхност, за да предизвика големи вълни. Дълго обикаляха около мястото, където бяха забелязали кита, докато не видяха мехурчета от въздуха, който беше поел морският бозайник. Дядо му насочи лодката натам, а той започна да вдига невъобразим шум с греблото. Мина доста време, докато животното се надигна като подводница от водата, направи широк завой сред ледените води и пое към океана.

Ник си спомни за това, докато махаше на Лафарж за довиждане. После отвори клапана и заплава към своя кораб. Той беше рибар. Изкарваше си хляба, като хвърляше мрежи, вадеше, чистеше и разпределяше улова всеки божи ден и никога досега не бе чувствал жал към рибите. Но китът не беше риба. Представи си, че дядо му го гледа с укор от небето. Сигурно се срамуваше от внука си.

Помисли си, че белугата няма да издържи без вода до Нова Скотия, и това го накара да се почувства още по-зле. С разбъркан стомах, сякаш беше новобранец в морето, той зави към своя кораб и се помъчи да забрави за „Мар IV“.



Да чакаш един безкраен ден, докато дойде време за концерта, се оказа убийствено скучно. Джесика не можеше да си намери място от нетърпение, но времето продължаваше да се точи бавно и тя реши да включи компютъра. Искаше да пише на Роуз, но не знаеше откъде да започне. Думите на Патрик я изплашиха. Тя знаеше много добре какво значи да живееш с Тед и би направила всичко, за да предпази приятелката си от това изпитание, но беше безсилна. Реши да се съсредоточи върху Нани, беше по-лесно от мисълта за Тед. Тя разбираше тревогата на Роуз. И тя като нея беше страдала за животно. Вече една година я преследваше споменът за умиращата Тали в скута на майка й.

Погали Флора и се взря в нейните тъмни, дълбоки очи. Гладката кожа беше топла и мека под дланите й. Флора наведе глава и се примъкна по-близо до новата си приятелка, сякаш усещаше колко страда Джеси за своето кученце. А може би Патрик го усещаше и затова остави Флора при нея през нощта, вместо да я вземе със себе си в хотела. Една от причините, разбира се, беше нощната му разходка с майка й, но беше сигурна, че той разбира каква голяма нужда има тя от Флора.

Джесика изпрати писмото, влезе във всекидневната и застана до вратата. Леля й се гримираше пред огледалото. Изведнъж почувства такава радост, че сърцето й щеше да изхвръкне. Беше щастлива, истински щастлива, чувство, което беше забравила, след като Тед влезе в живота на майка й.

Преди Тед животът й беше като на всяко друго дете. Страдаше за баща си, но знаеше, че той не я е изоставил, гледа я от небето и я подкрепя. Беше сигурна, че светът е добро място и хората са родени, за да се обичат. Нейната леля изпращаше картички от всяко кътче на света. Понякога идваше за Коледа или за лятната ваканция, а понякога ги изненадваше за рождения ден на майка й. Но Тед изгони леля Сам от живота им. Когато уби Тали, Джесика престана да вярва в доброто и в любовта.

— Кой се е скрил зад вратата? — закачливо попита Сам и сложи ръка над очите си.

— Това съм аз! — извика Джеси и пристъпи напред.

— А къде е Флора? Толкова свикнах да я виждам до теб през последните два дни, че я приех като втора племенница.

— За кого говориш, за сестра ми флора ли? — засмя се Джеси.

— Ох, прекрасно е да си имаш сестра! — притисна ръце до гърдите си Сам. — Не знам какво щях да правя без майка ти.

— Дори когато не дойде да ни видиш толкова дълго време?

Сам отпусна ръце и се обърна към племенницата си. Беше облечена в черно заради изпълнението им на сцената — черни дънки, черна блуза и индианска огърлица с яркосини мъниста. Огнените й къдрици бяха прихванати със зелена панделка, която подхождаше на очите й:

— Дори и тогава, мила моя.

— Толкова ми беше мъчно, когато спря да идваш, лельо! Мислех, че ще умра от мъка — призна Джеси.

Леля й седна на двойното канапе и я придърпа до себе си.

— Ти и майка ти сте най-важните хора в живота ми, Джеси! Понякога сестрите се карат, едната вижда, че другата върши нещо, което не е добро за нея, опитва се да й го каже, но без да иска засяга чувствата на сестра си. И все пак не може да мълчи, защото вижда, че нещата се влошават…

— Като при мама и Тед?

Леля Сам се поколеба и стомахът на Джесика отново се сви болезнено. Мразеше, когато възрастните спестяваха истината и криеха лошите неща от децата, защото мислеха, че те няма да ги разберат. Но леля й се реши и кимна.

— Да, както при тях — въздъхна тя. — Но майка ти намери сили да избяга, да измине такова огромно разстояние и да започне нов живот. Гордея се с нея! Аз я обичам точно такава — борбена, готова да брани интересите си.

— Благодаря ти! — каза Мариса, която тъкмо влизаше в стаята.

— Чух какво каза Патрик — обърна се Сам към нея. — Не мога да си представя, че Тед отново ще се отърве и ще продължи да наранява хората.

— И аз — каза сестра й и гласът й прозвуча някак странно, сякаш мислеше за нещо друго.

— Патрик не спомена ли за съдебен процес, който започвал тази седмица? — попита Сам.

— Точно така — потвърди тя.

Джесика гледаше ту майка си, ту леля си. Двете си приличаха много и в същото време, бяха различни. Леля й беше висока и слаба, с буйна къдрава коса и зелени очи, винаги готови да се засмеят. И майка й беше висока, но по-закръглена, с тъмна коса, подстригана на черта до брадичката. Очите й имаха същия морскозелен цвят като на сестра й, но Джесика бе изгубила надежда, че ще ги види отново да искрят от радост. Някога в тях гореше желание за живот и ентусиазъм, сякаш майка й очакваше всеки момент да се случи нещо хубаво.

Пламъкът в тях бе угаснал от години, но сега, докато гледаше двете сестри в каубойски ботуши и цигулки в ръце, Джесика видя, че светлинката в тях е на път да се завърне.

— Можеш да заминеш за Кънектикът с Патрик след концерта — каза Сам — и да помогнеш на Лили в съда. Мисля, че имаш какво да кажеш, за да задържиш Тед, или Едуард, или който и да е, далече от това малко момиченце.