Джесика погледна към майка си. Роуз беше сигурна, че приятелката й се тревожи за нея, както тя за своята, и стисна ръката й. Джесика имаше нужда от тази подкрепа, за да се усмихне и да каже:

— С удоволствие ще помогна!

Роуз изтича в къщата и затършува из пазарската чанта, за да намери втория комплект за градината. Сега вече знаеше за кого е предназначен. Бързо сложи едната от сламените шапки на главата си и се повдигна на пръсти, за да сложи другата на главата на Джесика. Двете весело размахаха лопатките с полирани дървени дръжки:

— Готови? — попита Роуз.

— Готови! — отвърна Джеси.

Възрастните се спогледаха, развълнувани от щастието на двете момиченца. Мийви и Клара също бяха готови. Облечени с работни дрехи, сламени шапки и снабдени с инструменти, те вече пристъпваха нетърпеливо от крак на крак. Времето напредваше.

— Вие готови ли сте, дами? — попита Патрик и на лицето му грейна голяма ирландска усмивка.

— Да! — отвърна решително Мариса.

— Напълно готова — присъедини се и майката на Роуз.

— Да отидем и да го сразим! — стисна юмруци доктор Нийл.

— Нямам търпение! — обади се и Сам.

Лили и Лиам се спуснаха към Роуз и тя получи най-силната и дълга прегръдка в целия си живот. После и двамата се наведоха над нея, за да й кажат колко много я обичат и че всичко ще бъде наред.

Тя усети, че я залива огромна гореща вълна, сякаш Нани се беше върнала и изливаше върху нея всичката вода, която беше успяла да побере в огромното си туловище. Затвори очи и се остави на чувството, че е обичана и желана от двамата най-мили хора на света.

Преди да излезе, Лили се спря до баба си. Двете се гледаха дълго с любов, сякаш изпълняваха някакъв древен ритуал, в който едната преливаше духовна енергия и сила на другата. Роуз беше готова да плаче, макар да не знаеше защо. Кралица Мийви беше готова за битка, сините й очи мятаха искри. Тя целуна Лили и най-неочаквано за всички се ръкува с нея, сякаш бяха на делова среща, а не в тяхната градина.

— На добър час, скъпа! — каза. — Ти ще победиш!

— Дали? — задавено произнесе Лили. Очите й бяха широко отворени и уплашени като на малко момиченце. На Роуз й се стори, че това не е майка й, а дете на нейната възраст, което слуша заръките на баба си.

— Доброто винаги побеждава, мила моя! — спокойно рече възрастната жена. — Той успя да заблуди много хора, но днес истината трябва да излезе наяве. Ти…

— Ами ако отново победи? — попита разтреперана тя.

— Няма да стане! — твърдо изрече Мийви, обхвана лицето на внучката си и се взря в очите й. По страните на Лили останаха следи от пръст и Роуз се сети за индианците, които боядисваха лицата си, преди да влязат в битка. Доктор Нийл почисти лицето й и двамата се отправиха към колата.

— Обичам те, мамо! — извика след тях Роуз.

Лили се обърна и й се усмихна. Очите й бяха сини като небето над тях. Извади една монета и я хвърли в кладенеца. Тя проблесна на слънцето и със звън се понесе към коленното дъно.

Лили хвърли монетата, но желанието намисли Роуз.

Двайсет и шеста глава

Лили и Лиам бяха на предната седалка, а Патрик, Мариса и Сам седяха отзад. Въпреки умората от пътуването през нощта Патрик и Мариса изглеждаха щастливи и влюбени. Разговорът беше оживен и естествен, сякаш всички се познаваха от години. Лили имаше усещането, че отива на пикник с приятели, а не в съда.

— Трябваше да чуете изпълнението на Мариса и сестра й — обърна се към тях Патрик. — Те бяха най-добрият дует на фестивала.

— Въпреки че взехме само трета награда — каза Мариса.

— Чакай да видиш догодина! — закани се Сам.

Докато бъбреше с Мариса и слушаше заразителния смях на сестрите, за известно време Лили се почувства добре. Но скоро мислите й отново се насочиха към това, което следваше, и стомахът й се разбунтува. Усети студени тръпки по цялото си тяло. Страхуваше се, че паниката ще я завладее и няма да може да отговаря логично на въпросите на съдията. Лиам усети състоянието й и стисна ръката й за кураж.

Те подкараха по Силвър Бей и минаха покрай магазините и детския парк. Беше като всяка една сутрин по време на летните отпуски. Пред магазините още стояха сандъци с надуваеми плажни топки и гумени салове, но предвидливите търговци вече бяха наредили по витрините най-различни принадлежности за училище. Ранобудни майки с деца бързаха да осигурят обувки, чанти и тетрадки, за да им остане време да изживеят докрай последните хубави дни на плажа.

Когато стигнаха до паркинга на съда, човекът от охраната се наведе и поздрави Патрик, с когото се знаеха от времето, когато той беше на служба, попита го как е и с какво се занимава напоследък.

Семейният съд се помещаваше в безлична сграда от бели тухли. Лили беше минавала от тук безброй пъти, докато отиваше до кметството или до книжарницата, музикалния магазин, градинския център. Никога не се беше заглеждала във влизащите в сградата мъже и жени, които идваха, за да защитават най-скъпото си — правото на свобода и децата си.

— Не искам да влизам — внезапно прошепна тя и се вкопчи в ръката на Лиам.

Всички обърнаха очи към нея. Мариса се наведе, докосна рамото й и каза:

— Лили, ти можеш да го направиш! Можеш и трябва!

— Не мога! — истерично извика тя.

— Повярвай ми, можеш! — продължи другата жена и приближи лицето си към нейното, за да погледне в очите й. — Щом аз имам сили за борба, имаш ги и ти — ние с теб си приличаме. Ще влезеш вътре, ще се изправиш пред съдията и ще разкажеш всичко, а ние ще бъдем до теб и ще те подкрепим.

— Всички до един! — обади се Сам.

Лили затвори очи и усети, че й се завива свят.

— Не си сама, Лили! — обърна се Лиам към нея.

Нещо в гласа му, в начина, по който го изрече, й донесе успокоение. Бавно отвори очи и погледна през прозореца на колата. Към нея идваха приятелите й Тара, Джо, Бей и Дани. Те наобиколиха колата. Патрик подаде глава и попита нетърпеливо:

— Той дойде ли?

— О, да! — отговори Джо. — Перчи се като пуяк пред женските.

— Мръсник — изсъска Патрик.

Лиам слезе от колата и подаде ръка на Лили. Тя се втренчи в дланта му и не помръдна. Можеше да седи така безкрайно и ако съдията я призовеше, най-вероятно щеше да се наложи някой да дойде и да я измъкне насила от колата.

Само че това вече го беше пробвала. Бягството се оказа временно решение на въпроса. Сега заплахата се връщаше с нова сила. Беше време да се бори. Тя стисна ръката на Лиам и го остави да я издърпа от колата и да я прегърне.

Клетъчният телефон на Джо иззвъня. Той се извини и каза, че ще се видят вътре.

Приятелите се приближиха към входа. Отпред беше пълно с народ — приятели на Лили или просто любопитни. Когато тя се появи, репортерите налетяха като мухи на мед и натикаха в лицето й камери и микрофони. Някои викаха Лили, но други я наричаха Мара.

— Онзи идиот е извикал медиите — изсумтя Патрик.

— Е, тъкмо ще хванат шоуто — изхили се Тара.

Лили не схвана какво иска да каже приятелката й, но се учуди, че някой може да намери повод за смях в подобна сцена. Всички се бутаха около нея, притискаха я и тя се стъписа — в съда ли отиваше или на филмов фестивал? Във въздуха се носеше някаква нелепа празничност и очакване за нещо, което по-скоро би дало храна на клюкарите, отколкото разрешение на най-важния въпрос в живота й. Но когато вдигна глава, видя, че повечето от репортерите и фотографите й се усмихваха със симпатия и съчувствие.

— Дръж се, Лили! — викна един от тях.

— Ще направиш ли изявление? — попита една млада жена с къса руса коса.

Лили не отговори, но Мариса я хвана под ръка и каза:

— Тя няма да бъде сама.

— Попитайте я за името! — намеси се Сам и посочи с глава сестра си на една тъмнокоса новинарка от местната телевизия.

— Как се казвате? — преориентира се веднага жената и насочи микрофона си към Мариса.

— Истинското ми име е Патриша Хънтър — смело застана пред камерата тя.

Тълпата зажужа като кошер, разбуни се. Някой извика: „Това е следващата му съпруга“ и те хукнаха към нея с камери, фотоапарати и микрофони. Лили потърси погледа на Сам, за да й благодари. В очите й имаше сълзи на гордост заради смелостта на приятелката й. Мариса имаше какво да разкаже, но изповедта й трябваше да почака, докато започне заседанието на съда.

Пред отворената врата на сградата ги чакаше Джо. Той се усмихваше, направо се хилеше, сякаш бяха тръгнали на цирк, а не на съдбовно за Лили и Роуз дело. Заобиколена от приятелите си, тя се притисна до Лиам и влезе вътре.

В съда не беше разрешено да се внасят камери и фотоапарати и около тях настана относително спокойствие. По коридорите се разхождаха предимно служители на съда, призованите бяха малко. Вътрешната охрана също познаваше Патрик и те си кимнаха приятелски.

Всички мигаха през детектора за метал и се запътиха към определената зала. Лили и Мариса се хванаха за ръце и поеха напред. Завиха по коридора и веднага забелязаха Едуард, който вече беше пред вратата. Големият екшън се разигра, когато той ги зърна. Да види двете си бивши съпруги ръка за ръка беше шок, който го изкара от равновесие. В златистозелените очи се разрази истинска буря — черни облаци, поройни дъждове, гръмотевици и светкавици — всичко това накуп. Лицето му се превърна в аленочервен балон, който заплашваше да се спука всеки момент под напора на злобата и гнева.

— Здравей, Тед! — подвикна Сам.

— Майчице, викайте лекар! — прошепна зад гърба им Тара.

— Видя ли как гледа? — Лили смушка Мариса с лакът.

— Почти бях забравила как изглежда, когато усети, че губи — прошепна тя. — Но това вече не ме засяга.

Лиам ги настигна и прегърна през раменете Лили. Яростта на Едуард беше толкова силна, че в този момент и най-ослепителната усмивка не би могла да прикрие истинския му лик. „Ето на какво ще бъде подложена Роуз — помисли си Лили, — ако днес Едуард победи.“ Не, тя нямаше да допусне това. Тя се изправи, стегна се и се приготви за битка.

— Колко интересно — подхвърли Патрик. — Извикал е пресата, но не е сложил в сметката Мариса. Мисля, че ще му излезе соленичко.

— Здравейте всички! — присъедини се към тях Линдзи Уиншип.

— А, Линдзи! — зарадва се Лили и започна да й представя един по един цялата компания. Остави Мариса накрая. — Това е моята чудесна приятелка Мариса Тейлър. Тя пропътува цялото разстояние от Нова Скотия за една нощ, за да застане до мен на процеса.

— Това е много важно — обърна се топло към нея адвокатката. — Лесно могат да се оспорят обвиненията на една жена, но като прибавим и твоята история, нещата ще станат доста по-трудни за него.

— Бих искала днес да използвам истинското си име — каза смутено Мариса. — Познавам много добре този човек и ми се ще да мога да разчитам отново на сегашното си прикритие, така че бихте ли ме наричали Патриша Хънтър?

— Пати — добави Сам и прегърна сестра си през раменете.

— Разбира се, Пати — усмихна се Линдзи разбиращо, — макар че най-вероятно няма да се наложи…

— Горе главите! — даде сигнал Лиам и придърпа Лили към себе си.

Едуард се отдели от адвоката си и се приближи към тях.

— Е, това ми говори много — изграчи той и очите му засвяткаха ту към Лили, ту към Мариса. — Понеже знаеш, че сама няма да успееш, си взела още една лъжкиня за подкрепление.

Двете жени го изгледаха спокойно. Лиам, Патрик и Сам бяха точно зад тях и Лили си помисли, че каквото и да решат съдиите, каквото и да напишат репортерите, тя и Роуз са благословени, защото малко хора могат да се похвалят с такива верни приятели.

— Ние не сме лъжкини, Едуард — спокойно отвърна тя.

— Не сме, Тед — добави Мариса, — и ти най-добре знаеш това.

— Ние бяхме добри съпруги, любящи и честни — тихо каза Лили.