Лицето на Лили се сгърчи от отчаяние и объркване. Сълзите замрежиха погледа й. Линдзи подреди документите си и ги представи на съда. После се обърна към Лили и прошепна нещо в ухото й, но тя не чу и дума.

— Ваша чест! — възползва се адвокатът на Едуард. — Това е акт, който нарушава правилата и аз трябва да възразя. Недопустимо е да се остави госпожица Малоун без законен защитник. Клиентът ми чака цели девет години, за да може да се види с дъщеря си.

В този момент Ребека, адвокатката на Джуди Хоторн, изсумтя и избухна в смях.

— Съдия Портър — продължи Линдзи, — бих искала да ви представя пълномощното, с което новата ми клиентка ме ангажира. Моля, отбележете и тази съдебна преписка за издръжка на дете. Както ще видите, по случая вече има решение на съда, което господин Едуард не е спазил и моята клиентка подава иск за съдебна отговорност по много по-сериозно обвинение. Мога ли да се приближа?

— Да — каза съдията.

Линдзи пристъпи към масата на съдебните заседатели и подаде един документ, а после остави едно копие и пред Едуард.

Лиам се надигна от втория ред и видя как кръвта се отдръпна от лицето на ищеца. То стана сиво, като корема на акула. Адвокатът се пресегна към документа, но трябваше буквално да се бори за него. Беше ясно, че клиентът му не иска той да го прочете. Най-накрая успя да го изтръгне от ръцете му и щом го прочете, и неговото лице придоби същия цвят.

— Както се убедихте, ваша чест — заговори Линдзи, щом секретарката описа документа и го подаде на съдията, — господин Хънтър не е плащал определената от съда детска издръжка и дължи сериозна сума на моята нова клиентка.

— Ваша чест — скочи адвокатът на Едуард. — Погледнете датата на това съдебно решение. Било е в сила за малолетно дете, което няма никакво отношение към новия случай, за който сме призовани. Това дете дори вече не е малолетно.

— Аз съм на двайсет и една — чу се глас и Ребека стана от мястото си.

— Ваша чест… — успя да измънка адвокатът. Едуард се сви на седалката и затърси с очи изхода на залата.

— Този господин беше осъден да плаща издръжка още от деня, в който съм се родила. Майка ми е била бременна, когато е отишла при леля ми, за да ушият нови пердета за бъдещата детска стая. Но той я обвинява, че е била при любовник, и я пребива така жестоко, че тя ражда преждевременно.

Лиам погледна към Лили и видя пълните й със сълзи очи. В този момент и двамата си спомниха за раждането на Роуз, и колко се притесняваше тя за здравето на своето бебе.

— Колко неприятно за него — продължи Ребека. — Аз съм се родила три месеца по-рано и той трябва да плати издръжка за три месеца повече.

— Ваша чест — обърна се Линдзи към съдията, — размерът на месечната издръжка е две хиляди долара. До този момент той никога не е плащал доброволно тази сума. Госпожа Хотън е поискала запор на заплатата му, но преди девет години той напуска работа и тя изгубва следите му.

— Това е доста дълъг период, господин Хънтър — обърна се към него съдия Потър, — и доста голяма сума.

— Ваша чест, в документа пише, че моят клиент е осъден да изплаща издръжка до момента, до който детето учи — обади се вяло адвокатът на Едуард. — Въпросното дете е вече на двайсет и една години, трябва да е приключило с колежите, така че…

— Аз следвам право — прекъсна го Ребека. — Той никога не е искал да ме вижда и затова не знае. Успях да помогна на мама да събере нужните документи срещу него…

Лиам мислено поздрави младата жена, която говореше смело и уверено на съдията и гледаше баща си право в очите. Беше висока и елегантна, с тъмни коси като тези на майка си, на Мариса и Лили. Лиам заподозря, че ако се свържат с майката на Едуард, тя също ще се окаже с тъмни коси. Психиатрите трябваше да помислят над това.

— Искам да стана адвокат в семейния съд — продължи Ребека, загледана право в Едуард. — Искам да защитавам жени, които са били подложени на насилие от мъже като баща ми.

Залата избухна в одобрителни възгласи и ръкопляскания. Мариса, Сам, Тара и всички приятели станаха на крака. Лиам погледна към масата на защитата. Лили ръкопляскаше най-силно от всички. Съдията показа съгласието си, като ги остави няколко минути на емоциите им и след това удари с чукчето.

Едуард и адвокатът му обсъждаха ситуацията. Съдията ги гледаше безстрастно и чакаше следващия ход.

— Ваша чест — използва паузата Линдзи. — Господин Хънтър вече е доказал нежеланието си да си изпълнява задълженията към едно дете и аз приемам, че искът му да припознае Роуз Малоун като свое дете е по-скоро прикрито нападение срещу майката, за което говори и току-що доказаното насилие над първата му съпруга. Но ако наистина иска да плаща издръжка на Роуз…

— Оттегляме иска, ваша чест — побърза да обяви адвокатът на Едуард.

— Детето Роуз Малоун има право да знае кой е негов баща, също както има право на издръжка — отсече съдията. — Госпожо Малоун, ако настоявате да направим тест за бащинство…

— Не! — рязко отвърна Лили. — Имам предвид… Благодаря, ваша чест!

Едуард каза нещо на адвоката си, стана и се насочи към пътеката между редовете. Адвокатът му се опита да заглади положението:

— Ваша чест, господин Хънтър моли за кратка почивка…

В този момент Джо Холмс препречи пътя на Едуард.

— ФБР — показа значката си той. — Господин Хънтър, арестуван сте за нарушение Закона за подпомагане и защита на децата.

— Какво ще кажеш за тежката ръка на закона? — намигна Тара към Бей, докато Джо му слагаше белезниците. — И това е само началото. Полицаите от квартала имат какво да го попитат за случая с Мийви, а и за едни стари скиорски обувки, в които дрънкат обици…

В това време репортерите се блъскаха около пътеката и изхода и пишеха като луди в бележниците си. Съдебните художници бързаха да хванат сцената на задържането, за да я продадат на следобедните издания.

Съдията удари с чукчето и обяви край на изслушванията. Лили първа се спусна между редовете и се хвърли към Лиам. После прегърна поред всички от Хабърд Пойнт и от Кейп Хоук. Най-голямата прегръдка беше за Джуди и Ребека.

— Благодаря ти! — развълнувано каза тя, докато държеше Ребека в обятията си. — Нямаш представа колко много значи това за мен. Ти беше много смела и компетентна.

— И аз се гордея с теб, мила! — каза Джуди. Сълзите намокриха лицето й и се стекоха по ръба на огромния белег.

— Направих го заради нас, мамо — отвърна Ребека и кафявите й очи блеснаха от сълзи. — За нас и за Роуз.

— Роуз? — попита объркано Лили.

— Моята полусестра.

Двайсет и осма глава

Мийви знаеше, че скоро Лили и Роуз щяха да си тръгнат, и реши да организира прощално парти. Време беше да благодари на всички и да се запознае с Джуди и Ребека. Уговори се с Клара да разпънат старата тента на жълти и бели ивици на поляната между двете къщи.

— Съзнаваш ли, че сте избрали същото място, където беше сватбата ни с Едуард? — изненада се Лили.

— Разбира се — отвърна баба й. — Искаме да пречистим тази земя. Той наистина ли е в затвора?

— Наистина — подсмихна се тя. — Откараха го във федералния. Джо каза, че там прибирали временно лошите татковци и ги пускали веднага щом подновят изплащането на издръжката, но не и в този случай. Едуард се държал толкова арогантно, че момчетата са се заели здравата да се поровят за други, по-сериозни неща, включително и за евентуално посегателство върху теб.

— Помниш ли какво разказваше Мариса за неговите запознанства по Интернет?

— Да. Като истински хищник Едуард е използвал всяка възможност, за да открие подходящата жертва. Не се е оставял на случайността. Подбирал е материално осигурени жени, които имат нужда от близък човек.

— Тара знаела ли е?

— Всички, освен ние с теб са били наясно. Тара е накарала Джо да издири досието му и делото за издръжка на Ребека. Лиам се е обаждал поне десет пъти, за да е сигурен, че приятелите ни ще успеят да убедят Мариса и Джуди да дойдат в съда. А Патрик не е спирал да работи по твоя случай, за да докаже, че Едуард е виновен за отравянето ти.

— Да, това ще си остане загадка — повдигна рамене Мийви.

— Не бързай толкова! Когато Джуди ни каза, че Едуард се е грижел за яхтите на баща й, Патрик реши да говори със собственика на частния пристан. Оказа се, че е бил добре запознат с нагревателната и вентилационната система на яхтите. Разбирал е от клапи, вентили и отдушници.

— Е, ако е виновен за нещо — изрече баба й, — сигурна съм, че Патрик ще го пипне. Човек винаги попада в клопката на собствените си тайни и рано или късно се издава.

— Това беше друг начин да кажеш, че доброто винаги побеждава, нали? — засмя се Лили.

Мийви кимна, отпусна се в люлеещия се стол и зарея поглед към залива. На устните й играеше лека усмивка, а сините й очи гледаха някъде отвъд морето.

Навън се водеха оживени разговори. Работниците разпъваха тентата, сглобяваха бара и масите, поставяха подиума за танците. Лиам и Патрик също помагаха заедно с Мариса, Сам и момичетата.

— Бабо, за какво мислиш? — попита я Лили.

Мийви се обърна към нея и тя се стресна. Колко много беше остаряла! Сякаш всеки ден от тези девет години, през които бяха разделени, беше оставял по една бръчка на лицето й.

— Мисля за теб, скъпа — отвърна баба й.

— Какво за мен?

— За деня, в който се изправи срещу Едуард в съда. Страхувах се, че той отново ще извади от ръкава си някой трик и ще успее да заблуди съдията.

— Не и съдия Портър — каза Лили. — Тя е невероятно умна жена.

— Но тя дори не се запозна с вашия случай. Чудя се какво щеше да реши, ако Джуди не се беше намесила.

— И аз.

— Може би щеше да приложи правилно закона — продължи възрастната жена, — но какво точно значи това? Мисля, че съдебната система е безсилна при случаите на емоционално насилие. Нещо трябва да се направи по въпроса.

— Именно това има предвид Ребека. Иска да промени някои неща в семейния кодекс.

— Нямам търпение да се запозная с нея — каза Мийви, но очите й бяха все така сериозни.

— Какво има, бабо?

Тя въздъхна дълбоко. Опита се да обърне глава, но не успя да скрие старческите сълзи:

— Дано това да ми стига, мила.

— Какво? — не разбра Лили. — Какво да ти стига?

— Това. — Посочи с ръка двора и суетящите се навън хора. — Да те видя отново тук, да видя Роуз и Лиам, да стана свидетел на победата ти в съда и на залавянето на Едуард. Това е много, наистина, но…

— Но не е достатъчно — наведе глава внучката й.

Мийви поклати глава. Извади калъфа за очила, който Лили беше изработила за нея, докато беше в Кейп Хоук. На него беше избродирана голяма опашка на кит, на която пишеше „Нанук“.

— Това е почти всичко, което имам от теб за девет години — каза тихо. — Знам, че си го направила специално за мен, знам колко трудно е било да ми го изпратиш. Носех го до сърцето си. — Мийви притисна калъфа към гърдите си. — За мен беше нещо като икона, стисках го и се молех за теб и малката ти дъщеричка. Дори не знаех името й!

— Не можех да ти го кажа. Страхувах се, че той ще го разбере по някакъв начин. Освен това… мислех, че ти спестявам болка. Колкото повече знаеше за нас, толкова повече щяхме да ти липсваме. Аз самата си забранявах да мисля за теб или за дома. Но нощем в сънищата ми…

— Ох, сънищата! — въздъхна възрастната жена. — Сънувах те всяка нощ. Ти беше малко момиченце и аз те държах за ръка…

— И ме водеше до спирката на училищния автобус — прекъсна я Лили.

— Май сме сънували едни и същи сънища — усмихна се Мийви.

— В моите винаги имаше рози. Точно като тези в градината ти.

— „Дъблинска роза“, „Алена роза“, „Златна…“ — започна да ги изброява баба й.

— И всички розови храсти между твоя двор и този на Клара.

— Мислиш ли, че ще продължаваме да сънуваме едни и същи неща, след като си заминеш отново? — попита Мийви.