— Няма да е нужно — хвана ръката й тя, — защото вече никога няма да отсъствам за дълго. Освен това ти ще дойдеш в Кейп Хоук, за да видиш къщата ни, да разгледаш магазина и да заведеш Роуз на училище. Ще прекарваме всички празници заедно и няма да пропуснем нито една ваканция.

— Да, по време на празниците беше най-тежко — прошепна възрастната жена.

— И за мен — каза Лили и сълзите й бликнаха, когато си спомни за болката, която беше изпитала на всички коледи и Дни на благодарността през първите години.

Долу вълните заливаха скалистия бряг и нежният звук навлизаше през отворения прозорец. Отразените лъчи играеха по белия таван и смесваха сенките и светлите петна в причудлив танц. Морските птици се виеха над брега. Гласът на Роуз долиташе от вира. Джесика беше с нея и двете момичета се смееха толкова щастливо, че сълзите на двете жени пресъхнаха и на устните им заиграха усмивки.

— Твоите бродерии стават все по-хубави. — Баба й погледна към калъфа.

— Почакай да разгледаш магазина ми — каза Лили и очите й светнаха от възбуда.

— А какво става с онзи издател? Дали ще прояви интерес, ако разбере, че отново си в бизнеса? Едно списание с име „Домът на Лили“ би звучало много примамливо.

— Не мисля, че е време — поклати тъжно глава тя.

— Ето още нещо, което Едуард ти открадна — каза Мийви. — Не ти ли се иска да се заемеш отново с проекта?

— Сега живея друг живот, бабо, и много го обичам. Новият ми дом се намира на удивително място, обещавам ти, че ще се влюбиш веднага щом го видиш. Единственото, което ми липсваше през тези години, беше ти. Там продавам моделите си на жени, които наистина оценяват това, което правят. Роуз… Роуз придаде нов смисъл на живота ми. Предпочитам да посветя на нея всяка свободна минута. Като се има предвид какво изживяхме с нея… надали бих могла да създам интересно списание.

— Хората обичат гоблените ти, защото са част от истинския живот — усмихна се Мийви. — Всичко, което се иска от теб, е да ги изработиш и продадеш на жените по цяла Америка.

Лили я прегърна и се притисна до нея.

— Сега най-много от всичко искам да се радвам на живота.

Мийви също я прегърна, но немного силно, притисна я, но немного плътно. Лили щеше да замине, но скоро щеше да се върне отново и никога вече нямаше да изчезне от живота й.

Те се разделиха и възрастната жена отиде у Клара, а внучката й тръгна да търси Лиам и Роуз, за да се приготвят за празненството.



С настъпването на вечерта оркестърът започна да свири. Венера изгря от розово-виолетовия небесен сумрак. Дърветата и розовите храсти хвърлиха мистериозните си сенки върху спокойните води на залива. Въздухът беше топъл и благоуханен, нямаше и помен от студения ветрец, който духаше миналата седмица.

Приятелите започнаха да пристигат — някои от града, някои направо от плажа — и да се нареждат около каменния кладенец. В дълги рокли с разкошни шалове на раменете си, Мийви и Клара ги насочваха към масите под тентата, където беше отрупано с всякакви лакомства и напитки. Когато Линдзи Уиншип се зададе, Лили забърза към нея да я посрещне.

— Здравей, Лили! Как се чувстваш? — попита адвокатката.

— Чудесно! — прегърна я тя и се възхити на красивата й рокля от нежна коприна с цвят на корал.

— Сега е моментът да ти се извиня за изненадата, която ти поднесох в съда, но всичко стана много бързо. Точно преди да влезем, Джо Холмс сподели с мен, че имат основание за задържането на Едуард. Можеха да го арестуват и без моята пледоария в залата, но ми се щеше всички да разберат какъв човек е той.

— Когато чух, че вече не искаш да си мой адвокат, много се разстроих, но после нямаше по-щастлив човек от мен.

— Не ми се сърди! — хвана ръцете й Линдзи. — Срещнах се с Джуди и Ребека, за да ги разпитам като свидетели по твоето дело, когато ми хрумна, че мога да спра процедурата за бащинство още преди да е започнало заседанието, ако използвам документите, които беше подготвила Ребека.

— Каквото и да си направила, то определено свърши работа — усмихна й се Лили и я насочи към Тара и Бей.

Веднага след това пристигнаха Джуди и Ребека. Лили побърза да ги представи на Мийви и Клара.

— Нашите ангели спасители! — зарадва се баба й и пое ръцете на Ребека в своите.

— Щастливи сме, че успяхме да помогнем — каза Джуди. В здрача на вечерта белегът й едва се забелязваше, но само мисълта за него накара Лили да потръпне. Тя остави баба си и Ребека и дръпна новата си приятелка настрани.

— Не знам как да ти се отблагодаря — започна.

— Недей! — каза Джуди. — Да знаеш колко пъти съм мислела да ти се обадя! Видях обявата за сватбата ви във вестника. Спомням си, че гледах дълго снимката ти. Ти изглеждаше много щастлива и аз си помислих, че този път може би нещата ще са по-различни. Може би наистина аз бях виновна за неговото избухване.

— Не си била виновна за нищо — уверено изрече Лили.

— Сега го знам, но тогава се чувствах ужасно. Ребека беше на девет години и той не желаеше нито да я вижда, нито да чува за нея.

— Била е на годините на Роуз…

Джуди кимна:

— Преместихме се в Солсбъри, най-отдалеченото място от Хоторн в рамките на щата. В началото Ребека разпитваше за баща си, но после спря. Живеехме, сякаш такъв човек никога не е съществувал в живота ни. Но щом се погледнех в огледалото, разбирах, че се заблуждавам, че той съществува и би могъл да нарани и друга жена. Мислех за теб, исках да ти се обадя или ти да ме откриеш по някакъв начин. Щях да ти покажа белега си, да те предупредя. Жестокостта беше толкова дълбоко в него, че не вярвах да успее да я прикрива дълго. Исках да знаеш, че ако нещо се случи, няма да бъдеш сама.

— Сега го знам! — Лили я прегърна.

Лиам и Роуз се приближиха към тях и тя потърси физически прилики между дъщеря си и Ребека. Вглеждаше се ту в едната, ту в другата. Протегна ръка към Роуз:

— Скъпа, ела! Искам да те запозная с един човек. — Пристъпи към Ребека. — Това е Ребека Хотън. Ребека, това е дъщеря ми! Роуз, нали си спомняш какво ти говорих за Ребека и каква е връзката между вас?

Роуз кимна. Ребека се приближи към нея и я погледна в очите.

— Ти си моя сестра — хвана я тя за ръката — и аз много се радвам да се запозная с теб.

Те наистина си приличаха. И двете бяха нежни, грациозни момичета с красива тъмнокестенява коса. Очите им бяха златистозелени и блестящи. Докато ги гледаше, Лили усети, че сълзите напират в очите й.

— Мама ми каза коя си — срамежливо наведе глава Роуз.

— Официално сме полусестри, но аз не съм съгласна с това.

— Ребека никога не е била половинка — обади се Джуди.

— Нито пък Роуз — каза Лили и четирите жени се засмяха весело.

Лиам се присъедини към тях и прегърна любимата си.

— Имаме един баща и трябва да сме благодарни, че ни е създал — продължи Ребека. — Но както виждам и двете се справяме чудесно без него. Имаме си най-великите майки на света и имаме себе си.

— Себе си? — не разбра момичето.

— Точно така — усмихна му се тя. — Ние сме прекрасни момичета, Роуз! Никога не го забравяй! Когато пораснеш още малко… — Ребека замълча, сякаш се опитваше да намери думите, които едно деветгодишно момиченце би разбрало най-добре. — Момичетата, които растат без бащи, често си мислят, че не са толкова добри колкото другите, но това не е истина. Ти си чудесна, Роуз!

— И ти, Ребека!

— Ребека ще учи право — обясни Джуди. — Тя завърши колеж през май и сега се готви да стане адвокат, за да може да помага на жени като мен и майка ти, и на техните деца.

— Какво е адвокат? — попита Роуз.

— Някой, който защитава правдата в съда — обясни Ребека. — Аз чувствам, че имам мисия. Ще се опитам да направя така, че всички в нашата страна да разберат, че жените и децата имат равни права с мъжете и заслужават уважение, особено от съдиите и държавните инстанции. Законът трябва да помага на слабите и да наказва насилието, и аз ще работя за това!

— Това е важно — каза момичето. — Като порасна, ще ти помагам.

— Да знаеш, че скоро ще я видим да пледира във Върховния съд — изрече с гордост Джуди.

— Сигурна съм — съгласи се Лили, възхитена и учудена, че тези умни и слънчеви създания са дъщери на такъв тъмен субект като Едуард.

Гостите опитаха с удоволствие храната, пийнаха и когато оркестърът засвири, Тара и Бей първи скочиха на дансинга. Те се завъртяха около домакините и потупаха Лиам по рамото. Отначало Лили реши, че приятелките й искат да танцуват с Лиам, но сбърка. Те търсеха нея.

— Бихте ли ни оказали честта да танцувате с нас, мадам? — попита Тара.

— С най-голямо удоволствие! — отвърна важно тя и успя да целуне Лиам, докато приятелките й я теглеха към дансинга.

Трите жени свалиха обувките си и се впуснаха в танците, но Лили забеляза, че лека-полека приятелките й я повличат извън дансинга.

— Да позная ли? — хитро примижа тя. — Искате да танцуваме на тревата, директно под звездите.

— Не! — завъртя глава Тара, хвана ръката й и затича към брега. — Искаме да танцуваме под водата.

И внезапно трите се превърнаха в четиринайсетгодишни хлапачки. Не беше нужно Тара да обяснява повече, бяха напускали десетки партита по средата на веселбата, за да правят същото. Краят на лятото беше тъкмо време за момичешки лудории.

Те се покатериха на вълнолома и тръгнаха към издадените над морето скали. Лили можеше да стигне до там със завързани очи. Босите й крака познаваха всеки сантиметър от каменистия бряг, всяка издатина, всяка извивка.

Когато стигнат ръба, където скалите бяха мокри и хлъзгави, те захвърлиха дрехите и скочиха в морето. Водата беше топла. Лили погали копринената й повърхност и усети соления вкус на океана. Пръстите й достигнаха тези на Тара и Бей и трите се гмурнаха под водата.

Скоро приятелките изплуваха, за да си поемат въздух. Лили избърса водата от очите си и се отпусна по гръб, загледана в осеяното със звезди небе. Това беше нейният номер — да се носи по течението като подхвърляна от солените вълни звезда, паднала от някое от съзвездията над тях. Приятелките й бяха до нея, дъщеря й и любовта на нейния живот я чакаха на брега, баба й беше добре и Лили никога не бе усещала такова голямо щастие и… такава тъга.

— Не мога да повярвам, че утре заминаваме — промълви тя.

— Шшт! Нека се преструваме, че това няма да се случи — спря я Бей.

— Не си права! — сопна й се Тара. — Трябва да си го повтаряме, за да не се чувстваме излъгани, когато тя наистина си тръгне.

Лили се натъжи. Да пропътува целия път от Кейп Хоук до тук, да преживее толкова хубави неща и после отново да замине. Какъв беше смисълът на живота тогава? Да идваш и да си тръгваш, неспособен да задържиш нещата, които обичаш най-много? Защо трябваше да избира между любовта си към всичко и всички тук, в Хабърд Поинт и живота й с Лиам и Роуз в Кейп Хоук? А и Нани! Към кой от нейните два свята принадлежеше Нани? Загледа се в океана с надежда да види големия блестящ гръб, но китът не беше тук…

— Знаеш ли — заговори Тара и дръпна един мокър кичур от лицето на Лили, за да види очите й, — тайно се молех да ни откажеш този подводен танц.

— Защо?

— Надявах се, че ще ни изненадаш тази вечер. С Бей си мислехме, че всичките тези приготовления уж са, за да отпразнуваме вашето заминаване, а всъщност, когато гостите пристигнат, ще те заварят с булчинска рокля.

Лили се усмихна, но не отговори.

— Лиам е мъжът на твоя живот, нали? — попита Бей.

Тя кимна:

— Той е. Винаги е бил той, само че ми отне много време, докато го проумея — замислено каза. Спомни си историята на тяхната любов. В Кейп Хоук тя беше сама с Роуз и нямаше представа какво щеше да стане с тях, ако не беше Лиам, милият Лиам, който денонощно бдеше над тях. Спомни си и деня, в който най-сетне събра смелост да отвърне на любовта му. Да се довериш отново на мъж, след като си живял с Едуард, си беше направо героизъм, но с Лиам това изглеждаше лесно и естествено, като да плуваш с приятелките си в лятна нощ.