— Искам да знам какво е положението на баба — рязко смени темата Лили. — Каква диагноза й поставяте?

— Засега нямаме точен отговор на този въпрос — отговори лекарят.

— Какви изследвания й направихте?

— Скенер, ЕАГ, ЕКГ, кръвна картина…

— Клара ми каза, че сте споменали за „неврологичен синдром“. Да не би да имате предвид удар?

Задаваше машинално въпросите. В себе си тя вече планираше да извика кардиолога на Роуз за консултация. Той беше изтъкнат специалист в тази област. Сигурно щеше да премести Мийви в Бостън. Там имаше отлични специализирани клиники, които щяха да я върнат в съзнание и да я стабилизират.

— Това беше първото, което си помислихме — кимна доктор Къркланд. — Беше в кома, когато я докараха. Но електрокардиограмата не показа никакви отклонения. И почти веднага след това тялото й започна да се гърчи в конвулсии.

Лили с усилие запази спокойствие. Беше й трудно да мисли за баба си като за безпомощно същество.

— После помислихме за евентуално туморно образувание в мозъка. Като неин лекуващ лекар се обърнах към специалист-невролог. Доктор Мийд е вече тук, ще имате възможност да се запознаете с нея.

— Това „евентуално“ означава ли, че може и да не е тумор?

— Така е — поклати глава той. — Не е тумор.

— Тогава какво?

— Направихме кръвна картина. Резултатите…

— Какво резултатите — попита Лили и усети, че стомахът й се свива на топка.

— Ами, странни са. Открихме много високо количество на въглероден окис в кръвта. Такива показатели намираме в кръвта на хора, преживели инцидент с неизправни печки или коли…

— Отравяне с въглероден окис?!

Лили знаеше много добре за какво става дума. Докато живееше в студения Кейп Хоук, тя се научи да проверява нагревателните уреди, газовата инсталация и винаги да открехва леко прозореца, когато колата работи на празен ход. Но сега беше лято!

— Да — потвърди лекарят, — но, госпожо Джеймсън… извинете, Малоун, не сме сто процента сигурни. Просто търсим логично обяснение за високите му нива в кръвта.

— Аз имам логично обяснение! — неочаквано каза тя.

Лекарят я погледна смаяно. И то наистина си беше за чудене — първо се появява от мъртвите, и то под чуждо име, след като във всички документи пише, че Мийви Джеймсън няма живи роднини, а после предлага и теория за случая на баба й. Доктор Къркланд не беше единственият любопитен. Сестрата явно беше разпространила новината сред персонала, защото коридорът постепенно се изпълни със служители, които искаха да я зърнат през стъклената врата. Лили не им обърна никакво внимание. Тя погледна лекаря право в очите и заяви:

— Това е работа на Едуард!

— Какво искате да кажете?

— Съпругът ми — твърдо каза тя. — Опитал се е да я убие.

— Да я убие! — объркано повтори доктор Къркланд и сбърчи чело, опитвайки се да разбере какво точно му казва тази жена.

— Да, искал е да убие баба — повтори тя и очите й плувнаха в сълзи. Колко много й се искаше преди девет години да беше взела Мийви със себе си в Кейп Хоук, да не я оставя тук, в лапите на Едуард.

Трета глава

През лятото дните в Кейп Хоук бяха много дълги. Яркото северно слънце напичаше силно и продължително земята и се скриваше чак към десет. Тогава настъпваше царството на светулките, които се струпваха около високите борове и те заприличваха на коледни елхи. Бухалите и совите излизаха на лов и гората се изпълваше с тайнствените им гласове. Лятната жега се запазваше дори и през нощта и морският бриз успяваше да освежи въздуха чак призори. Затова най-прекрасни по това време на годината бяха утрините. Единственото, което нарушаваше златистия покой на водната повърхност, бяха китовете, които разкъсваха огледалната повърхност, за да поемат въздух.

Ежедневната туристическа разходка из залива Сейнт Лоурънс започваше в осем и половина. Хората бяха нетърпеливи да зърнат опашката на някой кит и вече се трупаха на малкия кей. Лодките на семейство Нийл се пълнеха бързо с хора от всякаква националност. Много от тях бяха дошли вчера и пренощуваха в градския хотел, който беше собственост на същата фамилия. Джуд Нийл отговаряше за безопасността на туристите в океана, жена му Ан управляваше хотела, а братовчед му Лиам, местният океанограф, знаеше всичко за морските бозайници. Неговият разказ за китовете и акулите беше приятно допълнение към местната атракция.

Още от тъмно в хотела цареше хаос. Всички жужаха като пчели в кошер. И гостите, и домакините се готвеха трескаво за предстоящия фестивал на келтската музика. Той траеше един месец и беше най-важното събитие в малкото градче.

Мариса Тейлър вървеше по пътеката към пристанището. До ушите й достигаха звуците на цигулки, свирки, китари, акордеони — музикалните инструменти, които участниците в музикалната надпревара носеха със себе си. Загледа се във ферибота, който стоварваше на брега още автобуси, пълни с новопристигнали участници във фестивала, и забърза надолу.

След минути вече беше на пристанището и отключваше вратата на „Гоблени и ръчна бродерия“ — магазинчето на Лили. Мариса и останалите приятелки от кръжока по бродерия решиха да го държат отворен и да се редуват, докато приятелката им си свърши работата у дома, в Кънектикът. Помещението беше малко, но чисто и кокетно. По стените висяха различни пана, изработени от Лили. Имаше и много кошници, пълни с по-малки по размер бродерии. На някои от тях бяха извезани рози, лилиуми и други цветя, над които пърхаха косове и чучулиги, и всичко напомняше за топлия юг. На други пък бяха избродирани красиви пейзажи от пристанището на Кейп Хоук — синьото море и лодките на Нийл. Лили беше избродирала и Нани — знаменитата снежнобяла белуга, която живееше в местните води. На паната се виждаха и много хора: майки, дъщери, приятелки и сестри. Всеки местен можеше да познае в тях жените от града.

Мариса остави вратата отворена и глъчката от хотела нахлу в малкото помещение. Първата й работа беше да включи компютъра и да отвори пощата си, макар че само преди половин час я провери от къщи. Нямаше нови писма.

Въздъхна дълбоко и вдигна поглед към кея. Деветгодишната й дъщеря Джесика се задаваше по пътя. Беше станала рано, за да издебне отлива и да си потърси морски звезди по брега. Затича се към майка си и размаха ръце. Дънките й бяха навити до коленете, а мокрите маратонки шляпаха по дъските. Тя влетя в магазина и задъхано попита:

— Има ли отговор?

— Браво на теб! С калните маратонки, право в магазина! — ядоса се майка й. — Не си у дома, момиче!

— Извинявай — припряно каза Джесика и изхлузи маратонките от краката си. — Имаме ли писмо?

— Не още — отвърна Мариса и видя как лицето на дъщеря й посърна.

— Колко тъжно лято — с угаснал глас каза момичето. — Леля Сам не ни пише, а Роуз замина и ме остави сама.

— Няма да остане вечно там — опита се да я успокои майка й, но и тя се чувстваше зле. Лили и Роуз заминаха, без да уточнят кога ще се върнат. Мариса и Джесика останаха без най-близките си приятелки и се чувстваха самотни.

— Изглежда ми странно да чуя ирландска музика и да знам, че не я свирите вие с леля Сам — смени темата Джесика.

— И на мен също, скъпа.

— Мислиш ли, че ще си дойде до края на фестивала?

— Не знам — отвърна Мариса. Не искаше да дава напразни надежди на дъщеря си.

— Сигурна съм, че щяхте да спечелите някаква награда. Щом сте си извоювали място в училището за медицински сестри с изпълненията си…

— Добре се справяхме — усмихна се майка й.

И те наистина бяха добри. Спомни си какво писаха в „Балтимор Сън“ за последния им концерт:

„Падналите ангели“ свириха божествено, едновременно предизвикателно и нежно. Успяха да придадат ново звучене на традиционната ирландска музика. Ако искате да сте част от това невероятно преживяване, елате в малкия бар на Моли и чуйте виртуозните изпълнения на двете сестри.

— Ти сигурна ли си, че си написала имейл адреса си?

— Сигурна съм.

— Ами… — замисли се Джесика, — може пък още да не е отваряла пощата си. Тя сега е много далеч от тук, някъде из Южна Америка, нали?

— В Перу — уточни Мариса.

— Да, сигурно затова още не е отговорила. — Момичето се мъчеше да убеди само себе си в тази теорията. — Много е заета. Тя е съвестна медицинска сестра, каквато беше и ти едно време. Може би там има много болни хора, за които трябва да се грижи и няма никакво време за себе си. Когато се прибере в Балтимор, веднага ще ни пише. Просто е много далече от нас, това е!

— Сигурно е така, скъпа — опита се да се усмихне майка й, но думите на Джесика я накараха да се замисли. Наистина, двете сестри бяха отдалечени на хиляди километри една от друга и тя не можеше да направи нищо, за да приближи Сам към себе си. Всичките й опити да се свърже с нея завършиха с неуспех. Пукнатината, която се появи в отношенията им преди две години, ставаше все по-голяма. Но Мариса продължаваше да се надява, че сестра й няма да устои на предизвикателството отново да свири на сцена, ще дойде на фестивала и двете най-накрая ще си поприказват.

— Ами ако се е изгубила?

— Изгубила!?

— Да, ако се е изгубила в онази страна, Перу? — Джеси се втренчи напрегнато в майка си. — Ако се е случило нещо лошо с нея?

— От къде ти идват такива глупости в главата, Джес! Сам не пътува за пръв път. Сигурна съм, че е добре.

— Представи си, че не е! Защо не помолиш онзи детектив да я потърси?

— М-мм! — смънка Мариса.

— Оня, дето дойде да търси Лили тук. Патрик. Той беше симпатичен.

— Беше, но сега е много далеч от тук.

— Да си чувала за едни неща, дето се наричат самолети?

— Знам, знам — каза майка й и я прегърна. Може би наистина Патрик би могъл да й помогне. Ако му се обади… Сините му очи се появиха пред нея и я погледнаха нежно, както я гледаха през цялото време, докато беше тук, в Кейп Хоук. Може би си струваше да му се обади. Само за да го попита как постъпва един детектив, когато иска да издири някого, дето не отговаря на писмата ти. Някой, който цял живот е бил най-близкият ти човек, едновременно сестра, партньор и приятел — и изведнъж изчезва.



Коленичила на земята, Ан садеше маргарити във вътрешния двор на хотела. Отъпка пръстта около коренчетата и погледна надолу към магазина на Лили. Момичетата спазваха графика и магазинът беше отворен всеки ден. Откакто Лили го отвори, той се превърна в център, където жените от града се събираха, бъбреха си, разменяха си рецепти и плетки. Нямаше да го изоставят и сега, Ан беше сигурна в това. Днес беше ред на Мариса и тя проточи шия, за да види приятелката си. Тя стоеше с Джеси пред вратата и се взираше в морето. Заприлича й на онези жени от миналото, които са стояли с часове на брега и са чакали мъжете им да се завърнат от риболов. Оставали там с дни и не откъсвали поглед от хоризонта с надежда да зърнат първи китоловните лодки.

— Какво правиш тук? Да не се криеш? — Чу зад себе си гласа на съпруга си Джуд. Идваше към нея с по една чаша горещо кафе във всяка ръка. В колана си беше запасал чук. — Целият град ври и кипи, а ти си се скрила тук.

— Ммм, точно от това имах нужда — едно хубаво кафе и две-три думи с теб преди работа. Благодаря ти, скъпи! — усмихна се тя и пое чашата от ръката му.

— Минутка за нас, преди да се заемем с участниците в конкурса и гостите. Камил вече е там, разправя се с един състав, който е резервирал по-малко стаи, отколкото са им необходими. Други две групи искат да си разменят местата в списъка на изпълнителите, защото тези, на които редът им бил по-напред, оставили акордеониста си в Халифакс…

— Чух за това — ухили се тя. — Сбил се с този, дето свири на мандолина, и сега лежи в болницата със счупен нос. Разправят, че ябълката на раздора била новата солистка, някаква сексбомба от Дъблин. Ето защо се изнизах от хотела. В девет сутринта цветята ми понасят много по-добре от бъркотията на рецепцията.

— Права си, Ани! — каза Джуд. — Добре е да зарежем за малко тази лудница. Ти при цветята, а аз с моите китове. Макар че няма да е за дълго. След малко ще трябва да се заемеш с обяда. — Спря за миг и нададе ухо към пристанището. — Чуваш ли музиката?