— М-мм — измърмори Ан и се заслуша в двете гайди, които извисиха гласове, вплетоха ги един в друг и се впуснаха в чудесна интерпретация на „Малкият музикант“.

— Тази песен… — унило започна Джуд.

— Хубава е.

— Свириха я на погребението на Конър.

— Било е толкова отдавна. Ти си бил на девет години.

— Така е.

Ан отпи от кафето и се загледа в спокойните води на океана. Беше й трудно да си представи, че само на няколко метра от тук, пред очите на толкова много хора беше станала онази кървава трагедия, която преобърна живота на семейство Нийл — две деца бяха брутално нападнати от акула посред бял ден. Хищното чудовище отне живота на Конър и ръката на Лиам, но отне нещо и на братовчед им, нейния съпруг. По това време тя и Джуд учеха в един клас, а Лиам беше с една година по-малък от тях. На другия ден след погребението Джуд влезе в клас и тя едва го позна. Пред нея стоеше друг човек, очите му бяха пусти, а раменете му приведени, сякаш предпазваше гърдите си от внезапно нападение.

— Хайде, Ани! — каза той и допи кафето си. — Махни калта от ръцете си и ела да ми помогнеш.

— Какво ще правиш?

— Подиума. Камил се тревожи, че бил нестабилен, и ме помоли да го постегна.

Те оставиха празните чаши на дървения подиум, който служеше за сцена по време на фестивала. До него се издигаше стъпаловидна платформа на четири нива, предназначена за официалните гости. Всяка година по време на музикалния конкурс я вадеха от хранилището и всяка година леля Камил надаваше вой, че паянтовата конструкция ще се срути и важните клечки на Кейп Хоук ще се изтърколят надолу по хълма.

Джуд разклати силно дървената трибуна и опита здравината й. Въпреки че изглеждаше стабилна, реши да подсили някои връзки и извади пирони от джоба на панталона си. Шумът от чука заглуши мелодията на „Малкият музикант“, която все още продължаваше да долита от пристанището. Ан се досети каква е причината за усърдието на съпруга й, въздъхна примирено и се огледа за разхлабени дъски. Качи се на платформата и забеляза един стърчащ пирон на скамейката на четвъртия ред. Даде знак на Джуд и той й подаде чука. С няколко удара тя закова пирона и огледа другите скамейки. Свежият вятър помилва лицето й. Тя притвори очи. Въздухът бе изпълнен с музика и с едно особено трептене, което възбуди сетивата й. Някак инстинктивно, по женски, усети, че тази година фестивалът ще бъде по-различен, ще се случи нещо, което ще промени града.

— Според теб какво прави Лиам сега? — попита Джуд.

— Помага на Лили и Роуз да оправят нещата в Хабърд Пойнт. Надявам се, че скоро ще се върнат при нас.

— Мислила ли си някога, че ще се намери жена и за него?

— Преди Лили да дойде в Кейп Хоук, никога — отвърна тя. — Но сега нещата се промениха.

— Още не е сигурно. Лили все още може да се разколебае, да се запита как ще живее с този еднорък маниак на тема акули.

Ан погледна към красивия морски бряг. Начупените скали и високите борове опасваха сините води на океана като огърлица. „Животът ни нанася много рани и пак животът ги лекува, дори и най-дълбоките“ — помисли си тя. Беше влюбена в Джуд още като ученичка и все още го обичаше. Искаше й се да му каже, че щастието и любовта не са привилегия само на двуръките, но си замълча. Забеляза още един стърчащ пирон и размаха чука.

— Най-накрая тази ужасна песен спря! — изпъшка съпругът й.

— Не е ужасна!

— Ти си в организационния комитет на фестивала. Защо не предложиш догодина да изключат „Малкият музикант“ от репертоара си?

— Ще помисля — усмихна се Ан, но знаеше, че никога няма да го направи. Напротив, надяваше се всички състави да я включат в репертоара си — и тази година, и другата, и всяка следваща. Когато я слушаше, усещаше, че Конър е някъде наблизо. Подозираше, че и Джуд усеща същото, но споменът го плашеше. За Ан това беше една от причините, поради които обичаше ирландската музика, особено цигулките. Те умееха да съживяват духовете, които витаеха във въздуха. В техните струни се криеше вълшебство, което връщаше душите на мъртвите при близките им. Но имаше и още нещо. Музиката им не само съживяваше спомените, а и надеждите на хората за щастие.

Фериботът навлезе в пристанището и тя погледна към магазина на Лили. Мариса беше на своя пост, пред вратата. Ан знаеше, че тя очаква сестра й да дойде за фестивала. Дори я накара да запази специално място за „Падналите ангели“ в конкурсната програма. Въпреки че мълчанието на Сам беше странно и обезпокоително, все още имаше надежда да пристигне навреме. „Все още има надежда“ — повтори си тя и се замисли за Лили и Лиам, които бяха далеч на юг, но бяха заедно. И за Патрик, симпатичното ченге, което май се увлече по Мариса, и кой знае, може би пак щеше да намине към Кейп Хоук. За всички тях имаше надежда.

Вятърът се засили и характерният писък на ирландската гайда огласи хълма. Ан настръхна. За нея Кейп Хоук си оставаше най-красивото място на света. Всеки, който някога е живял в него, неизменно се връщаше, привлечен от природата, от музиката и от хората. Всеки, дори и този, който беше на хиляди километри от тук.



Лили седеше край леглото на баба си и се взираше в бялата стена зад нея. Имаше чувството, че се бори с призраци. Наистина ли Едуард е искал да убие Мийви? И щяха ли да се намерят доказателства за това? Доктор Къркланд я гледаше учудено и това й напомни за онзи ден, в който с Едуард отидоха на излет в Баркшир. Когато разбра какво искаше да направи с нея, тя изпадна в истерия. Викаше, крещеше и молеше за помощ, но хората, които минаваха покрай тях, я гледаха по същия начин, по който лекарят я наблюдаваше.

Тя прогони неприятния спомен и отново насочи вниманието си към Мийви. Баба й лежеше толкова тихо, че трябваше да се наведе съвсем близо до нея, за да се увери, че диша. Чу, че Клара и лекарят си шепнат нещо в дъното на стаята. После тръгнаха към коридора и гласовете им заглъхнаха. Досещаше се какво обсъждат. Сигурно цялата болница говореше за това.

Изведнъж стаята стана необикновено тиха. Най-после бяха сами, тя и Мийви. Колко дълго беше мечтала за този миг! Цяла вечност. Взе ръката на баба си и отново се превърна в малко момиченце. В главата й се заредиха картини от детството: тя държи ръката на баба си и отива към спирката на училищния автобус… на уроци по плуване… до пощата… до магазина на Фоли за бонбони…

— Виж ти! Блудната внучка се завърна — чу тя дълбок, дрезгав глас зад себе си.

Сепна се и погледна през рамо. Беше Патрик Мърфи. Той затвори вратата, приближи се и спря поглед върху неподвижната Мийви. Сноп слънчеви лъчи премина през червената му къдрава коса и тя пламна като факла около лицето му. Сините му очи бяха тъжни и загрижени.

— Сигурно си чула какво се говори из коридорите — изрече той вместо поздрав.

— Казаха ли ти, че това е дело на Едуард? — попита тя.

— Ще стигнем и до това — прониза я с поглед той. — Ченгетата ще дойдат всеки момент. Твоите обвинения разбуниха духовете в управлението.

— Не искам други ченгета! Искам ти да разследваш случая.

— Само че вече не съм на служба, както знаеш. Край, финито! Ти си виновна за това, Мара! Докато те издирвах… по-скоро, докато издирвах тялото ти близо десет години, загубих работата си. Как ме заблуди! Бях убеден, че Едуард те е убил. Открихме негасена вар в колата му и това ме наведе на мисълта… Знаеш ли, че негасената вар разлага органичните вещества? Цял труп може да изчезне, ако го потопиш в такъв разтвор. Бях готов да се обзаложа, че е натикал кокалите ти в някоя варница. Виждал съм го и друг път.

Лили се опита да запази спокойствие:

— Патрик, сигурна съм, че той се е опитал да отрови баба! Клара каза, че няколко дни преди това е идвал в „Морска градина“. Чу ли за това?

— Знам всичко. Между другото, заведоха Клара в кардиологията да я прегледат. Твоето появяване така я разлюля, че като нищо ще получи инфаркт.

— Не се шегувай с тия работи — намръщи се тя и се замисли за Роуз и операциите, които се наложи да изтърпи.

— Говорят, че си се завърнала от мъртвите. Почакай, не се смей! Тепърва ще чуваш най-различни небивалици за себе си. И не само Клара и сестрите, лекарите също започнаха игра на „Отгатни“. Предположенията им са изумителни — не ти трябва филм на ужасите. Слушай: била си отвлечена преди девет години — тук мненията се делят — едни смятат, че мъжът ти те е отвлякъл, други говорят за сатанистите. Има и не толкова романтични теории, например, че ти сама си организирала изчезването си.

Лили отмина без коментар думите му, но усети, че ръцете й се разтрепериха:

— Не ме интересува какво говорят. Това не променя факта, че Едуард е виновен за състоянието на баба. Разбираш ли ме, Патрик? Той я е отровил!

— Лекарите ми казаха, че ти мислиш така — кимна той.

— Тогава се заеми с това! Стига си ровил в миналото.

— Ти май наистина не съзнаваш каква сензация си. Изчезването ти предизвика паника в града, какво говоря, в цял Лонг Айланд. Ще се наложи да дадеш някакво обяснение!

— Не! — тръсна глава тя. — Не ме интересува какво мислят хората! Това си е моят живот и ще правя с него, каквото си искам!

— Мара — започна Патрик, но забеляза намръщената й физиономия и се поправи. — Лили, извинявай! Девет години мислих за теб като за Мара Джеймсън, оттеглих се от служба само за да не ме изгонят като некадърно ченге, което не е в състояние цяло десетилетие да открие една жена. Съпругата ми ме обвини, че съм обсебен от теб, и ме напусна. Е, мисля, че ми дължиш поне малко уважение за всичко, което преживях заради теб.

— Но ти ме откри, Патрик! И затова съм тук сега.

— Да, след девет години. И ако не беше баба ти, която ми намекна къде да те търся, едва ли щях да успея.

Очите му се спряха на Мийви и погледът му омекна:

— Божичко, Мийви! Защо не се събудиш да взема ти се накарам хубавичко? Да криеш всичко от мен цели десет години!

— Налагаше се. Заради мен.

Патрик поклати тъжно глава:

— Мисълта, че не може да види Роуз… сигурно я е убивала.

Лили едва не подскочи, като чу името на дъщеря си.

— Слушай, Патрик — прошепна, — Едуард не знае за Роуз. И не трябва да узнава!

— Докато беше в Канада, беше лесно. Но сега си тук, в Хабърд Пойнт. Няма как да не привлече вниманието на хората.

— Тя е на сигурно място… Помогни ни да запазим тайната, моля те!

— На вас? Кои сте вие?

— Лиам е с мен. Той я скри.

— Полицията ще те скъса от въпроси. А и мен, понеже аз те намерих.

— Знам това — отвърна Лили. — И мисля да им кажа истината за всичко, освен за Роуз. Не мога да допусна Едуард да разбере за нея.

— Не разбирам защо, по дяволите, подлагаш себе си и баба си на всичко това? — попита Патрик. Сините му очи проблеснаха и щом я погледна, Лили доби чувството, че две блестящи остриета пронизват мозъка й. — Трябва да науча цялата история! Биеше ли те, Лили? Измъчваше ли те? Заплашваше да те убие ли?

Тя мълчеше. Можеше ли той да разбере? И можеше ли да обясни с думи всичко, което преживя?

— Не и по начина, по който го разбират повечето от хората — отвърна.

— Опитал се е да те убие, значи — промърмори Патрик. — И какво направи ти? Извика ли полицията?

— Не.

— Защо?

— Нямаше да ми повярват. Нямах никакви доказателства. Моята дума срещу неговата. О, Едуард може да бъде толкова очарователен, толкова убедителен. Нямах никакви шансове. А и едно разследване можеше да ме забави. Бях бременна в петия месец и нямах никакво намерение да му позволя дори да види дъщеря ми…

— Все пак трябваше да повикаш полиция.

— Казах на единствения човек, който щеше да ми повярва. На баба.

— И какво направи тя?

— Знаеш много добре какво направи!

— Значи, каза на Мийви и…

— И започнах да планирам бягството си. Двете с Мийви го организирахме.

— Господи! — изстена той и погледна към неподвижната жена пред него. Спомни си увъртанията на Мийви, когато търсеше някаква информация от нея, безкрайните й лъжи, които доведоха разследването до задънена улица, и очите му потъмняха.