Енцо Бонати и обкръжението му стояха до входа на хотела, докато качваха багажа им в дълъг лъскав „Линкълн Континентал“.

Лъки лично изпрати Енцо.

— Иска ми се да останете още. Не си заслужава да биете този път само за една нощ.

— Когато станеш на моите години, тогава наистина ще знаеш кое е добро за теб. А това, което е добро за мен, е моето собствено шибано легло, извини ме за езика.

— Не ти ли беше удобно снощи? — бързо попита тя.

Той се засмя с гърлен, дрезгав глас.

— Беше, разбира се. Защо не? Възглавниците бяха точно такива, каквито харесвам. До леглото намерих две бутилки от любимата си минерална вода, а в хладилника — шоколад. Откъде си научила всичко това?

— Това е основна част от бизнеса ми — да научавам — весело се засмя в отговор Лъки.

Той се наведе напред и я целуна по бузите.

— Ти си добро момиче.

— Не съм момиче, Енцо.

— Че какво си тогава? Старче ли? За мен си момиче. Но преди всичко си Сантейнджело и това ми стига. Когато Джино си довлече обратно задника…

— Другата седмица ще съм в Ню Йорк — прекъсна го бързо Лъки. — Можем ли да вечеряме заедно?

Той се усмихна.

— Тя пита дали можем! Няма нужда да питаш, Лъки, та ти си почти член на семейството.

— Знам — тя го прегърна. — Благодаря ти, че дойде. Нали знаеш колко много означава това за мен.

— Трябваше с очите си да видя каква работа си свършила.

— Е, доволен ли си?

— Ти успя! Сравнени с твоя хотел, останалите не представляват нищо.

Енцо се качи в линкълна, а Лъки остана на мястото си, загледана в колата, докато тя се изгуби от погледа й. Чак тогава осъзна, че е следобед. Имаше толкова много неща, които трябваше да свърши. Досега не беше направила нищо освен загубения един час с Енцо, преди той да си замине. Марко се беше отбил да засвидетелства уважението си към възрастния мъж и в мига, в който го видя, тя отново го пожела. Любовта й към него я изпълни с такава сила, че чак я заболя. Защо не можеше да каже на всеки за тях двамата? Защо не можеше да се качи на покрива на хотела и да обяви по високоговорителя за тях и целият Лас Вегас да чуе?

По дяволите, Марко, кажи на Хелена и тогава аз ще кажа на целия свят.

Как щеше да реагира Джино, когато разбере? Само да беше уредил тя да се омъжи за Марко вместо за Крейвън Ричмънд…

Марко беше пожелал на Енцо изпълнено с уважение, синовно „сбогом“, после й намигна и й каза:

— Отивам в „Мираж“. Защо не се срещнем за лек обяд в два в „Патио“?

— Нямам нищо против — тя се опита гласът й да прозвучи нехайно, но цялото й лице пламна и я издаде.

— Лъки! — гласът на Скип я върна към действителността. Той се втурна като вихър към нея, размахал плик в ръка. — Снимките от снощи! Току-що пристигнаха. Мислех, че ще искаш да ги видиш.

— Да, искам, Скип, но не сега. Целият ми график се обърка.

— Уф! — разочарованието му ясно пролича. — Аз пък се надявах да си откраднем малко време, да седнем някъде и да ти разкажа по-подробно за новите си планове. Реакцията на пресата е…

— Защо по-добре не ми подготвиш всичко напечатано и не ми го изпратиш заедно със снимките? Закъсняла съм с два часа за срещата с брат ми и това е най-малкият ми проблем — тя забързано влезе във фоайето и се огледа. Всички бяха заети с работа. Какво да направи най-напред? Да потърси Дарио? Но ако той е чакал два часа, може би още двайсет минути няма да му дойдат много. Налагаше се да се види с Коста. Незабавно. Освен това имаше много служители, с които искаше да обмени по няколко думи, насаме. И списък с неотложни телефонни обаждания.

Но това, което всъщност искаше да прави, беше да прекара целия си живот в леглото с Марко.

— Госпожица Сантейнджело… Търсят госпожица Сантейнджело — обяви по високоговорителите силен и ясен глас.

Тя бързо тръгна към рецепцията и вдигна слушалката.

— Ало?

— Лъки Сантейнджело ли е?

— Кой се обажда?

— Лъки, обажда се един от новите ти съдружници.

— Какво?

— Нали чу!

— Кой се обажда? — настойчиво повтори тя.

— Просто исках да знаеш.

— Какво да знам?

Този, който се обаждаше — по дяволите! — прекъсна връзката. Тя ядосано тръшна слушалката и се нахвърли към стъписания служител:

— Кажи в телефонната централа, че забранявам да ме търсят. Само ако е нещо спешно. И всички обаждания да минават първо през офиса.

Служителят на рецепцията почтително кимна.

— Да, мадам.

Ама че шибано телефонно обаждане. И тая малоумна телефонистка!

— Свържи ме с Дарио Сантейнджело — нареди Лъки.

— Той освободи стаята си, мадам.

— Кога?

— Може би преди час, час и половина.

— Сигурен ли си?

— Да, изпратих сметката му в офиса за разплащане.

— О’кей. Благодаря ти.

Щом Дарио не си беше направил труда да я изчака, това си беше негов проблем. Но тя щеше да го пипне в Ню Йорк.

Сети се отново за Марко, потръпна и закопня времето да мине по-бързо, да стане два часа, за да бъдат пак заедно.


Близнаците Касари празнуваха. С двулитрови бутилки шампанско и с две надарени проститутки, които с охота задоволяваха желанията им.

Докато двамата гуляеха с вино и женска плът, техни спецове работеха усилено. Делът на Краун в „Маджириано“ се оказа недостатъчен, за да ги задоволи. Имаше и други членове на акционерното дружество, които трябваше да бъдат убедени да продават. Но те нямаше да получат пари на готово — като Рудолфо. Ще се наложеше да чакат възвръщането на инвестициите си.

Салваторе Касари стисна дебелия задник на жената до него в леглото.

— Харесва ти много, нали? Кефиш се да те ебе мъж като мен, а?

— Да — съгласи се веднага проститутката, — ти си голяма работа.

Салваторе прехвърли вниманието си към жената, която лежеше под брат му в съседното легло.

— А ти? Какво ще кажеш ти?

— Ох, да-а, и двамата сте истински сексмашини.

Сексмашини! Изгледа я похотливо. Виж ти, те можели и да говорят, тия две путки, дето си развяват байрака денем и нощем за пари. Обикновено не му минаваше през ум да им плаща. Но днес беше специален ден. Днес курвите бяха свършили добра работа…

На вратата се почука, после мъжки глас обяви:

— Обслужване по стаите.

— Влез — извика Салваторе.

Сервитьорът на етажа отвори вратата със своя ключ и влезе, бутайки пред себе си количката с храна. Но щом очите му обхванаха сцената в стаята, замръзна на място.

Салваторе размаха към него една двайсетдоларова банкнота.

— Хей, не обръщай внимание. Само ми подай сметката, да я разпиша.

Сервитьорът беше видял много неща през живота си, от двайсет години работеше тази работа, но никога не беше виждал подобно нещо. Пиетро Касари и партньорката му продължаваха да се клатят в леглото, без изобщо да им пука, а Салваторе Касари и жената до него бяха чисто голи, дори не посегнаха към завивките да се поприкрият.

Нямаше търпение да се махне оттук, да изтича в кухнята и да разкаже тази история.

Салваторе подписа сметката със замах, преливаше от задоволство.

— Колко ти е часът, момче?

Сервитьорът погледна часовника си.

— Два и десет, сър.


Лъки запали поредната цигара и каза на Коста:

— Не е в стила на Марко да закъснява. Каза в два часа. Вече е два и двайсет.

Коста отпи от горещия сладък чай и внимателно я погледна.

— Говорих с Джино тази сутрин — каза той.

Думите му сякаш не достигнаха до съзнанието й.

— А, така ли? — сдържано откликна тя.

— Един ден ще трябва да се изправиш пред факта, че е твой баща. Че всичко, което си постигнала, е било възможно единствено поради…

Тя престана изобщо да го слуша. Не искаше да слуша. Защо Коста се опитваше да развали нейния ден? Защо винаги намесваше Джино? Очите й разсеяно оглеждаха ресторанта.

Забеляза в дъното Боги, който разговаряше оживено с някого. Загледа се в него само и само да не слуша Коста. Май Боги говореше с едно от момчетата, обслужващи паркинга на ресторанта. Такова нещо повече не биваше да се случва!

— …един ден — говореше Коста, — Джино ще се върне и тогава ще трябва да…

Боги внезапно се обърна и тръгна към тяхната маса. Движеше се като пантера — с гъвкава походка, бързо и тихо. Когато наближи, нещо в израза на очите му предизвика ледени тръпки у нея и Лъки усети, че нещо не е наред.

— Какво има? — изпревари го тя.

Лицето му беше като маска.

— Навън са стреляли.

— Стреляли? Какво искаш да кажеш?

Коста се намеси:

— Какво се е случило?

Боги поклати глава.

— Не знам. Някой е стрелял. Искам да се качиш горе, Лъки, веднага! — още не беше изрекъл докрай думите си и я хвана със стоманената си ръка.

Лъки опита да се освободи от хватката му.

— Не искам да се качвам горе — възрази тя.

Коста отново се намеси:

— Налага се. Отведи я горе! — разпореди той. — Ще разбера какво става.

— Майната ви! — избухна тя. — Няма да се качвам никъде. Ще ме пуснеш ли, или… — скръцна със зъби към Боги.

Боги погледна бързо към Коста. Възрастният мъж незабележимо му кимна. Той пусна ръката на Лъки.

Тогава тя побесня. По дяволите, за кого си мислеше, че работи Боги! Овладя се и изстреля:

— Да вървим и да разберем какво става!


Мъжът, който лежеше върху напечения асфалт, не виждаше и не чуваше нищо. Казват, че когато умираш, целият ти живот се изнизва пред очите ти като филмова лента. Не беше така. Изобщо не беше! Беше само болка. Нечовешка болка от трите куршума, които се забиха в тялото му, докато вървеше към входа на хотела. И тази болка го увличаше в едно безумно пътешествие, едно кратко пътуване… и скоро всичко щеше да свърши. Задави се в дъха си. Неговата последна глътка въздух. В същия миг го проглуши нейният агонизиращ вик:

М… А… Р… К… О! О, не! Ннеее… О, ГОСПОДИ… неее! М… А… Р… К… О!…

Книга трета

Четвъртък, 14 юли 1977

Ню Йорк

Най-после, останала съвсем без сили, Лъки достигна най-долния етаж. Беше едва седем сутринта, но горещината вече тежеше над града. Чувстваше се мръсна, отчаяно копнееше за един душ.

Стъпалата я отведоха в подземния гараж. Отиде до колата си, малък „Мерцедес“ металик. Остави голямата си чанта на предния капак и започна да търси ключовете си. Напразно ровеше в чантата си и се бореше с яростта, която я обземаше. Проклетите ключове не бяха вътре!

В гнева си изсипа съдържанието на чантата си. Никакви ключове — нито от апартамента, нито от колата.

Внезапно се сети, че беше обърнала и изсипала чантата си на пода на асансьора, докато търсеше запалката си. Идиотка! Явно не беше прибрала ключовете си обратно. И сега те си лежаха на пода в асансьора.

Е, това вече й дойде твърде много.

— По дяволите! По дяволите! — изля безсилието си в ритници по колата тя.

Стивън, който тъкмо влизаше в гаража, замръзна изумен на място.

— Какво става?

— Оставила съм проклетите ключове в асансьора! Представяш ли си?

— Как можа да направиш такова тъпо нещо?

— Как можа да направиш такова тъпо нещо? — побесняла, тя изимитира гласа му. — Направих го нарочно, естествено, та да те принудя да ме вземеш с твоята кола. Сякаш не ми стига времето, което прекарахме заедно!

Той въздъхна.

— Хайде.

Тя бързо нахвърли всичко обратно в чантата си и го последва до колата му — „Шевролет“, модел отпреди две години.

Той отключи вратите и тя се отпусна в седалката до шофьора.

— Включи климатичната инсталация! — побърза да се разпореди Лъки.

Той не го направи. Все едно не я беше чул. Запали колата и леко форсира двигателя.

— Включи шибания климатик! — изсъска тя.

— Не мога. Двигателят трябва да поработи поне десетина минути, за да мога да включа климатичната инсталация.

— Защо?

— Защото двигателят ще се изключи — обясни спокойно той.

— Защо тогава не си купиш свястна кола?

— Защото тази случайно ми харесва. Някакви възражения?

Двигателят тихо замърка, Стивън включи на скорост и излезе от подземния гараж. Улиците бяха оживени, хората бързаха във всички посоки.

— Къде живееш? — попита вежливо Стивън.

Тя се прозя, без да си направи труда да прикрие с длан зейналата си уста.

— Шейсет и първа и парка. Но няма смисъл да ходим дотам. Нямам ключове, а прислужницата не идва преди десет.

— Портиерът сигурно има резервни?

Тя поклати отрицателно глава.

Той стисна устни. Вече му писваше от нея.

— Къде да карам тогава?

— Ти къде живееш?

— Защо?

Лъки извади цигарите си от чантата, взе една и нервно натисна запалката на колата.

— Божичко! Вече няма значение! Само щях да те помоля да остана у вас до десет. Забрави! Няма да ти създавам проблеми.