Още не беше вдигнала ръката си от слушалката, и телефонът иззвъня. Тя веднага откликна:

— Ало?

— Какво ще кажеш за един хубав стабилен електрически заряд? — попита лукаво някакъв глас.

— Ох, Джери. Какво искаш?

— Какво искам ли? Що за поздрав е това? Искам…

Тя престана да слуша изброяването на желанията му. Милият, скъп Джери. Милият, скъп, млад Джери. Влечението му към нея изглежда не отслабваше.

— Джери, днес съм много заета — прекъсна го тя. — Мога ли аз да ти се обадя?

— Кога?

— Скоро.

— Обещаваш ли?

— Да.

Джери беше настойчив почти като любовник. Той се държеше с нея като с принцеса, за каквато я смяташе. Огромната разлика във възрастта им изглежда не го притесняваше.

В пет часа телефонът иззвъня. Обаждаха се от телефонна кабина, не от централата. Сърцето й лудо заби.

— Кери Баркли на телефона — ясно произнесе тя. — Кой се обажда?

— Утре. Дванайсет по обяд. На същото място — достигна до нея приглушен глас.

— Почакайте за момент… — започна тя, но линията прекъсна и тя остана със замлъкналата слушалка в треперещата си ръка.


Двамата стари приятели разговаряха с часове в апартамента на Джино. Коста започна от самото начала, първо колебливо, но постепенно ставаше все по-уверен и по-уверен.

Джино не го прекъсваше. Той наблюдаваше и слушаше съсредоточен Коста, отбелязвайки си на ум още веднъж колко остарял е той. Трябва съвсем да е изкуфял, защото това, което чувам, просто не е за вярване.

А това, което чуваше, беше историята на Лъки — нейното навлизане в бизнеса и изкачването й на върха. Звучеше невероятно. Буйното младо момиче, което беше видял за последен път през седемдесета година, се превърнало в хладнокръвна, упорита, способна бизнес дама, която оглавила всичко и ръководела делата доста добре — или поне така изглеждаше. По думите на Коста, за Лъки нямало невъзможни неща, можела да ходи и по вода, стига да поиска. Той говореше с гордост за борбата, която водила около построяването на „Маджириано“, за смъртта на Марко, за помощта и съдействието на Енцо Бонати.

— Да разбирам ли, че искаш да ми кажеш — попита недоверчиво Джино, — че от година насам не сме получавали никакви пари от „Маджириано“? Нито един шибан цент?

— Мисля, че ти обясних — каза Коста бавно, със загрижен глас. — След убийството на Марко Лъки напусна Вегас и Бонати пое бизнеса. Временно. Последва бизнеса с инвестициите. Сега, когато си тук…

— Заложи шибания си задник, че съм тук! Исусе Боже, Коста! Казах ти да търсиш Енцо, ако ти трябва помощ. Не съм ти казал да му поднасяш нещата на тепсия. Добре го познаваш — с неговите наркотици и проститутки… Исусе Боже! Не ми трябват такива връзки в моите хотели.

— Няма проблеми, които да не можем да разрешим. Енцо ще се оттегли, когато поискаме.

— Би ли се обзаложил за това, Коста? Би ли заложил пари за това? Не можа ли да назначиш свои хора? Не можа ли да размърдаш задника си и да реорганизираш нещата така, че контролът да остане в теб. Ти и моята дъщеря. Просто не мога да повярвам. А какво ще кажеш за Дарио? Не го спомена.

Коста сви уморено рамене.

— Той не проявява никакъв интерес към бизнеса.

— Какво означава това?

Коста избърса потта от челото си с носната си кърпа.

— Мисля, че Дарио има нужда от помощ.

— Помощ ли? — рязко попита Джино. — Какво имаш предвид?

— Той има… сексуални проблеми.

— Какви проблеми? — остро се изсмя Джино. — Прекалено много путенца, а? Откога на това му се казва проблем?

Коста неловко се размърда. Никак не му се искаше той да разкрие на Джино за пристрастията на Дарио, но нямаше как — истината трябваше да бъде казана.

— Дарио е… ъ-ъ… харесва… момчета.

— Момчета ли? — лицето на Джино заприлича на буреносен облак от ярост. — Момчета? Опитваш се да ми кажеш, че хлапето е един шибан педераст?!

Коста само кимна, беше много разстроен.

— Не вярвам!

— За съжаление, вярно е.

Джино се изправи и започна да крачи напред-назад из стаята — тежко, изпълнен с ярост. Удряше юмрук в дланта си.

— От шибаните ти приказки излиза, че имам един хубавелко за син, дъщеря с желязна хватка и ташаци между краката и че си раздал хотела ми. Така ли е?

— Не съм казвал нищо подобно за Лъки — заговори бързо Коста. — Тя е родена за бизнес — реагира светкавично и ума и остър като бръснач. Точно като тебе, Джино. Трябва да се гордееш с нея. Без Лъки „Маджириано“ нямаше да съществува. Мисля, че когато двамата се…

— Къде е Дарио? — прекъсна го с леден глас Джино.

Коста съвсем беше забравил за Дарио и за неговото паническо обаждане по телефона. Но Сал би трябвало да се е погрижила за всичко досега.

— В града е. Има апартамент близо до реката. Да ви уредя ли среща?

— Не. Само ми дай адреса. Аз ще се погрижа за него.

Коста изтръпна. Не искаше да бъде на мястото на Дарио. Но все пак някой трябваше да налее малко разум в главата на момчето. Ако Джино някога разбереше за порнографския филм, в който Дарио изпълняваше главната роля… Лъки се беше погрижила за това. Сумата се оказа доста солена и тя беше като полудяла от ярост — Коста никога не беше я виждал в такова състояние — но се справи. Може би трябва да каже на Джино. При някой удобен случай… друг път… Точно сега той не беше в настроение да слуша за филмовата кариера на сина си.

— Къде е Лъки?

— Тя също има свой апартамент. На Шейсет и първа и Парк авеню.

— Мислех, че живее при мен.

— Продадохме апартамента преди шест години. Имам под ръка двама агенти по продажба на недвижима собственост които чакат да решиш къде искаш да живееш.

Погледът, който Джино му хвърли, можеше да убие човек.

— Не е продала къщата в Ийст Хемптън, нали?

— Не. Разбира се, че не.

— И тя е такава, каквато я оставих?

— Абсолютно.

Коста си спомни разгорещения спор с Лъки за къщата. Тя искаше да я продаде, но този път — по изключение — той не й позволи да го направи.

— Може би ще живея там — каза неочаквано Джино. — Навремето бях свикнал да живея в къща…

— Идеята е добра — съгласи се Коста. Почувства известно облекчение, защото Джино вече не крещеше. — Естествено, къщата ще трябва да се ремонтира.

— И какво от това? Утре ще отида да я огледам. Намерил ли си ми добър шофьор?

— Най-добрият. Работил е за фамилията Виторио в Чикаго, в града е от една година. Енцо лично го препоръча.

— Лично препоръчан от Енцо?

— Той е във възторг от твоето завръщане.

Джино помълча, с неподвижно вперен поглед пред себе си.

— Във възторг, казваш! Как да не е във възторг?

Нещо като че ли заседна в гърлото на Коста. Той се поизкашля.

— Енцо ми каза, че е готов да се види с теб, когато пожелаеш. След две седмици, месец… когато поискаш. Знае, че ще ти трябва време да се настаниш, да свикнеш със завръщането си. Той…

— По дяволите, Коста, какви шибани неща стават с теб? — внезапно изкрещя Джино. — Превърнал си се в мекушава баба. Аз съм вече тук. Тук съм. Сега. В тази минута. Не ми пука какво е било и какво е ставало. Искам среща с Енцо още утре. И когато разбера какво иска той, по дяволите, тогава ще се оправя с Лъки и Дарио — спря за момент и гневно го изгледа. — Знаят, че съм пристигнал, нали?

Коста отново трябваше да избърше потта от челото си.

— Мислех, че по-добре да изчакам, докато пристигнеш и тогава да им кажа. В града сега, с тази авария с тока, е истинска лудница. Не съм разговарял нито с Лъки, нито с Дарио от вчера.

— Това е добре, много добре. Не им казвай още. Искам да ги изненадам.

Коста неуверено кимна. Знаеше си, че не може да опази никаква тайна от Лъки.

— Чувствам се уморен — неочаквано каза Джино, все едно не бяха водили досегашния разговор.

— Няма как да не си изморен — бързо каза Коста, но изобщо не му повярва. Джино крачеше из стаята като лъв в клетка.

— Уреди срещата с Бонати. Утре. Никакво отлагане и извинения.

— Сигурен съм, че Енцо ще се радва да…

— Да, да. Ще видим — Джино отиде до прозореца и погледна навън. — Все още не вярвам, че съм се върнал… — почти на себе си каза той.

— Отначало е така…

— По дяволите! Трябва ми само един ден, и ще се почувствам така, все едно никога не съм заминавал.

Коста кимна, беше сигурен, че ще стане точно така.

— И така, за тази вечер няма нищо повече, нали?

Нищо повече! Беше чул предостатъчно за един ден. Изпитваше необходимост от действия, не от разговори.

— Върви си у дома, Коста.

— Това ще направя. Уморен съм. Русо е в съседната стая, ако ти потрябва.

— Даа. Знам, знам.

Русо беше нает за личен бодигард на Джино, също препоръчан от Енцо. Нямаше я предишната му охрана — момчетата или се бяха пенсионирали, или бяха починали. Русо не беше от старата школа. Млад, двайсет и няколко годишен, изискан и елегантен. За себе си Джино го беше поставил в категорията мъже, които не могат дори муха да убият.

Изпрати Коста до вратата.

— Хей, не обръщай внимание, че ти се накрещях. Знам, че си направил всичко според силите си.

Коста забързано си тръгна. Минаваше седем, а трябваше да проведе дълъг и сериозен разговор с Лъки. Най-после тя трябваше да разбере, че баща й наистина се е завърнал… Е, трябваше да се направи нещо и по този въпрос. Двамата просто трябваше да се научат да живеят заедно.

Джино затвори вратата, запали пура и започна да кръстосва неспокойно стаята. Защо този идиот не му беше казал по-рано за Лъки и Дарио? Какво, по дяволите, беше чакал? И тогава се сети какво е попречило на Коста да му каже. Неговите лични указания. Не ми досаждай с нищо, само ме върни обратно. Лайна! Нещо не беше в ред. Чувстваше го. Беше почти физическо усещане, реакция на нещо, което се носеше във въздуха. Но какво?

Трябва да почака и да разбере. Да бъде още по-внимателен и предпазлив. Вдигна слушалката на телефона и поиска да го свържат. Издиктува номера. След час имаше нов шофьор и нов телохранител. Не че не ценеше личните препоръки на Енцо, но правило номер едно в живота му беше: обгради се с хора, които са лоялни към теб, само към теб.

Годините в изгнание не бяха притъпили инстинктите му. Беше в прекрасна форма, беше станал дори по-предпазлив и бдителен отпреди. Седем години бяха много време, когато се налага да кротуваш и да бездействаш, но в Израел не беше чак толкова лошо. Имаше хубава къща край морето. Плаж. Кучетата. Жените, които беше пожелал.

През третата му година в чужбина беше срещнал една жена. Не беше в първа младост. Навлизаше в четирийсетте. Но на мъж на неговата възраст изобщо не му трябваха млади момичета. Пиленцата само разстройваха стомаха му с глупавите си въпроси и подскачането около него.

Жената, която срещна, беше привлекателна вдовица — с вдигната на кок светла коса и хубави сини очи. Джино се изненада, когато тя му каза, че е еврейка, тя изобщо не приличаше на еврейка. Израелските момичета бяха очарователни, но тъмната им гореща красота не успя да го завладее. Обичаше руси жени с бяла кожа. Розалин Глутцман беше руса, с бяла кожа. Освен това беше страхотна готвачка, превъзходна слушателка и най-прекрасната любовница за мъж, който не желае да го прави по десет пъти на нощ. Когато я покани да се настани при него, тя прие и остана, докато той замина. Никога не го притесни с претенции за каквото и да било.

Не я помоли да замине с него в Ню Йорк. Тя също не попита може ли да го направи. Бяха се разделили като цивилизовани хора. Джино й подари дълго палто от норка. И така приключи този епизод от живота му.

Сега си даде сметка, че му се иска тя да е до него. Само с Розалин би могъл да разговаря за Дарио и Лъки. Неговите деца. Двама непознати.

Лъки. Каква беше станала? Според всички сведения била негово копие. Ледена усмивка плъзна по устните му. Че какво толкова лошо имаше в това да бъде точно като него? Помнеше я като малко момиче, винаги силна, винаги непокорна. Винаги по-умна от Дарио.

Намръщи се. Неговият син — педераст! Не, това не беше възможно, беше някаква грешка.

Коста сигурно беше сбъркал в преценката си.

Съблече се по гащета и си легна. В стаята, въпреки че климатичната инсталация отново беше включена, все още беше горещо.

Какво кроеше шибаният Бонати? До Джино беше достигнал слух, че той и близнаците Касари са станали много гъсти. Енцо много добре знаеше чувствата му към фамилия Касари. Но какво му пукаше на него? В отсъствието на Джино единствените му съперници бяха едно момиче и един изкуфял стар пръдльо… Извини ме, Коста, но си е точно така.

Сигурно не е било никак трудно да превземат подмолно „Маджириано“. Особено след като Бяха отстранили Марко. Най-сигурната проверка на Енцо Бонати, на неговата лоялност и приятелство включваше един единствен въпрос: ще се откаже ли Бонати от контрола над двата хотела във Вегас? Коста си мислеше, че това ще стане лесно. Джино не беше толкова сигурен. Интуицията му подсказваше, че ще има проблеми. А интуицията му никога не го лъжеше.