— Сузита — нежно каза Кери, — последните няколко дни ти ме прекара през ада. Бях пред магазина за месо в сряда вечерта. Чаках. Ти не дойде. Нападнаха ме… арестуваха ме… беше истински кошмар. Моля те, кажи ми какво искаш от мен и ме остави да живея живота си.

— Даа, знам… Между нас вече няма нищо общо. Ти си дама. Аз съм проститутка, която ръководи публичен дом на Бонати. Защо да си губиш времето с мен?

— За Бога, кажи ми какво искаш?

Сузита започна да си играе с пръстените по дебелите си пръсти.

— Искам да те предупредя, това е всичко.

— Да ме предупредиш?

— Да. За разследването на Бонати.

— Разследване?

Сузита вдигна на челото си големите слънчеви очила и впери недоверчив поглед в Кери. Очите й приличаха на стафиди, боднати в тъмна, грапава, нещавена кожа.

— Разследване, което води твоят син.

Сякаш електрически ток разтърси Кери. Разследване, което води твоят син. Знаеше, че Стивън работи върху някакво специално разследване, но служебното му положение забраняваше да споменава каквито и да е имена. Не й беше казал нито едно. Дори Джери не беше посветен.

— Не знаеш, така ли? — настоя Сузита.

Кери немощно поклати глава.

— Майната му! — възкликна Сузита. — За разлика от теб Бонати знае… и изобщо не е притеснен.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не съм единствената, която не те е изпускала от погледа си.

Почувства как от стомаха й се надига жлъчка и засяда в гърлото й.

— Бонати знае кой е Стивън. Синът ти се е заел да го прати зад решетките. Но когато застане там, пред съдебните заседатели, Бонати ще им разкаже за теб. Можеш ли да си представиш тогава какво ще се случи? С такава майка като теб Стивън ще стане на посмешище и ще се наложи да си подаде оставката. Бонати очаква с нетърпение този момент. Приготвил е всичко за теб — наркотици, снимки, сведения от болницата… Даже онези стари снимки на Стиви с всички момичета, когато той беше на четири годинки. Малко хубаво момченце в бял копринен костюм, стъпил на масата пред тържествената торта…

Кери отчаяно затвори очи и се отпусна в седалката.


Лъки седеше на леглото, кръстосала по турски крака, със затворени очи и притиснати към слепоочията си пръсти.

Енцо Бонати. Нейният кръстник. Нейният наставник. Човекът, който й беше толкова близък… Когото обичаше… Човекът, който беше заменил Джино…

Енцо Бонати. Змия в пазвата. Главорез. Убиец. Екзекуторът на Марко — не лично, но беше дал заповедта да бъде убит.

— Отстранете Марко — сигурно беше казал. — Той единствен разбира от всичко. Момичето и Коста са лесни. Ще отстъпят. Нямат акъл да се справят сами с нещата.

Колко прав е бил той. Как ли е злорадствал, когато тя му поднесе всичко на тепсия. На него. И на близнаците Касари — синовете на убиеца на нейната майка.

И тя никога не беше се усъмнила в нещо. Не изпитваше и капка подозрение. Тъпата малка Лъки Сантейнджело. Тъпата путка.

Ако не беше Боги, щеше да си остане такава. Боги беше подслушал разговора на двама чикагски гангстери, които се возили в неговата лимузина преди десет дни. Беше доловил само откъслечни фрази, няколко имена и дати, но и те били достатъчни, за да събудят любопитството му. Започнал да го човърка въпросът дали всъщност Енцо Бонати е лоялен към Лъки… Един въпрос, но достатъчен, за да го пришпори да извърши лично едно малко разследване.

Малкото разследване на Боги открило много неща. Лесно. Имал приятел в полицията, който изровил от архивите делото по убийството на Марко. В една от папките било отбелязано, че извършителят е неизвестен. Имало дълъг полицейски доклад за няколкото заподозрени, които били задържани и запитани. Братята Касари — но тяхното алиби било желязно. Един техен наемен шофьор бил арестуван, освободен срещу откуп и после убит при катастрофа — шофьорът на колата, която връхлетяла върху него, незабавно избягал, но по-късно бил заловен и изправен пред съда. Мортимър Саурис всъщност бил дребен комарджия и дори не бил в града, когато застреляли Марко. Имаше алиби, пък и не приличаше на човек, способен да ликвидира някого, макар че други успяха да го ликвидират.

Марко беше убит от братята Касари по заповед на Енцо Бонати!

Лъки още по-силно притисна слепоочията си. Защо не беше разбрала какво става около нея? Защо дори не се бе усъмнила?

Господи! Скочи от леглото.

Знаеше какво трябва да направи.


Когато излязоха от „Рикади“, Коста беше плувнал в пот. През целия си живот се беше стремял към мир и разбирателство. Е, Джино се беше върнал и мирът и разбирателството станаха понятия от миналото.

— Тоя мръсен кучи син — избоботи Джино, щом се качиха в колата. — Тая мръсна, гадна, шибана, лъжлива уста.

— Но той се съгласи с всичко, което каза — направи опит да му възрази Коста. — Без да се противопостави.

— Дали не започваш да изкуфяваш, Коста? Аз съм този, който отсъстваше, а ти си този, който нищо не знае.

— Мислиш, че иска да ни измами ли?

— Събуди се, старче. Той планира нещо повече от измама. Планира удар. Знам го. Чета го в очите му.

Коста искрено се изненада.

— Мислиш, че Енцо, твоят приятел от толкова години…

— По-кротко, де. Ако твоят задник е толкова чист, че спокойно можеш да го изложиш на слънце, не мисли, че и другите са такива. Трябва да обмисля спокойно ситуацията. И трябва да взема мерки за сигурността си. Той планира удар. Знам го!

— Но, Джино…

— Какво, Коста? Какво? Мислиш, че е невъзможно ли?

— Аз само…

— Уговори ли ми среща с Дарио и Лъки?

— Опитах да се свържа с тях…

— Не опитвай, а ги доведи в хотела. Ако Енцо планира да ме премахне, няма начин да не е нацелил и тях. И може би Лъки ще е първата след мен. Кой знае? Искам ги в хотела възможно най-скоро. Лично ги доведи.

Коста кимна. Отново го обля пот.


Енцо седна на задната седалка на своя „Понтиак“ с бронирани стъкла и система за сигурност, които струваха повече от проклетата кола. Гневно и мрачно пъхна касета със записи на Тони Бенет. Когато звуците на Аз оставих сърцето си в Сан Франциско изпълниха купето, той каза на Големия Виктор:

— Време е. Оправи нещата. Не искам шибани провали.

— Имам идея, шефе — когато говореше, от устата на Виктор излизаха пръски.

— Да я чуя.

— Защо не използваме момчето? Оня Дарио. Ако той свърши работата, няма да има нищо, което да сочи към теб. Сантейнджело има много приятели, все важни клечки, които хич няма да се зарадват, ако разберат, че ти си замесен. Но ако използваме момчето, връзваме им ръцете.

— Ти, шибано копеле, си страхотно прав! — зарадва се Енцо. — Момчето сега е в къщата, нали?

— Точно както ми каза, шефе — ухили се самодоволно Виктор и пръсна слюнка около себе си. Напомни си, че трябва да провери как Рути се грижи за момчето. Тя беше отворена мадама — беше направила ход — точно какъвто трябва и точно когато трябва. Беше се обадила на стария си чичо, за да поиска съвет от него. Големия Виктор беше подушил възможност да извлече изгода от факта, че държаха в ръцете си сина на Джино Сантейнджело.

— Стой далече от къщи. Ще пратя моите момчета да се погрижат — беше й казал той. — Направи много добре, че ми се обади.

— А Сал? Да не й направят нещо? — загрижи се за приятелката си тя.

И какво от това?, искаше да каже Виктор. Ще се оправиш, при това много по-добре, без тоя лесбийски задник.

— Разбира се, че няма, миличка — беше побързал да я успокои той. — Прибери се довечера. Дотогава всичко ще е свършено.

Сега Енцо нареди на Виктор:

— Когато се приберем, доведи момчето при мен. И знаеш ли какво, Вик? Ако хлапето направи удара, това ще е най-изпипаното разрешение на проблема.

— Нали точно това казах, шефе.

— Не. Това го казах аз.


Кери излезе от колата на Сузита в края на Сто и девета улица и оттам взе такси, с което се прибра у дома. Освободи прислужницата и се заключи в кабинета на Елиът. Седна зад бюрото му и втренчи поглед във шкафа на стената, където беше подредена неговата колекция от пистолети. Какво разбираше тя от пистолети? Почти нищо. Е, можеше все пак да се справи с някой от малокалибрените — да го зареди и да го използва. Но не срещу Сузита, защото тя не се оказа изнудвачката, за каквато я мислеше. Сузита я беше потърсила, за да я предупреди, макар че само Бог знаеше защо го направи, след като някога Кери я беше изоставила, без да й се обади.

Мисълта за Енцо Бонати заседна в съзнанието й. Енцо Бонати, който според Сузита живееше в охранявана по-строго от Белия дом резиденция в Лонг Айлънд, откъдето дърпаше конците на своята престъпна и порочна мрежа.

Погледът й се спря на един трийсет и осем калибров пистолет.

Стана много бавно, приближи до прозореца и извади ключа за витрината от една ваза.

Не беше изправена пред никаква дилема. Изборът беше прост — кариерата на Стивън или животът на Енцо.

Всъщност, нямаше никакъв избор.


Коста звънеше настойчиво пред апартамента на Лъки. През цялата сутрин непрекъснато опитваше да се свърже с нея по телефона, но така и не успя. Същото беше и с Дарио. По обяд отново позвъни на двамата. Беше им оставил съобщения, но нито един от тях не му се обади.

Сега стоеше пред вратата на Лъки и се молеше да си е вкъщи. Беше дошъл часът тя да се изправи срещу реалността. Джино се беше върнал. Не трябваше да допуска грешка.

Най-после отвътре се чу шум от тътрещи се стъпки и вратата се отвори, задържана от осигурителната верига.

— Коста?

Гласът беше непознат. Тревогата стисна Коста за гърлото. Къде беше прислужничката? Кой беше в апартамента на Лъки?

— Аз съм — потвърди той.

Тогава вратата се отвори и на прага застана Боги Патърсън.

— Какво правиш тук? — изуми се Коста.

— Гостува ми. Не мога ли да си поканя когото поискам? — с бърза крачка към тях приближи Лъки, която излезе от спалнята, облечена в къса домашна роба.

— Цял ден се опитвам да се свържа с теб — упрекна я той.

— Бях навън, после изключих телефона. Какво има?

— Не си ли чела вестниците?

— Не. Защо?

Той дълбоко си пое дъх.

— Баща ти пристигна — без никаква предварителна подготовка й каза той — и иска да те види.


Дарио беше съвсем объркан. Какво, по дяволите, ставаше? Седеше в кухнята — в къщата на Енцо — и пиеше чаша след чаша горещо, силно кафе, докато двама главорези обикаляха край него и не го изпускаха от очи.

— Искам да се прибера вкъщи — ядосано настоя той, казваше го за четвърти път.

— Ще те заведем у вас — сговорчиво подхвана единият от мъжете — веднага щом си изпееш „благодарято“ на господин Бонати.

— Ама какво става тук, по дяволите! — вече на себе си промърмори Дарио.

Беше се събудил на задната седалка на кола. Единият от главорезите — този, който сега му отговори — май се казваше Русо, седеше до него, а другият — така и не разбра името му — караше колата. Последният му спомен беше от Сал, която му даде да изпие някакви хапчета. Нито Русо, нито другият мъж му дадоха някаква информация. А той не се осмеляваше да попита какво е станало със Сал, какво е станало с момчето, което беше намушкал с кухненския нож.

Когато пристигнаха тук, Русо беше казал:

— Това е резиденцията на господин Бонати. Той те отърва от пандиза. Когато той ни каже, ще те заведем у вас.

Дотук това беше единствената информация, която получи.

Дарио се намръщи и отпи поредната глътка горещо кафе.

— Мога ли да се обадя по телефона? — попита той.

— Аз не…

Вратата на кухнята с трясък се отвори и вътре влезе някакъв потен дебеланко. Реверите на сакото му бяха целите в мазни петна.

— Дарио! — възкликна той, сякаш двамата бяха стари приятели. — За последен път се видяхме във Вегас. Не помниш ли?

Дарио се втренчи в него. Да. Дебелият мъж беше при Енцо Бонати, когато той ги извика двамата с Уорис. Тогава Енцо му бе наредил да се връща в Ню Йорк, а дебелият мъж лично го бе качил на самолета.

— Ще ми кажеш ли, по дяволите, какво става тук! — избухна Дарио.

— Ти имаш няколко проблема. Господин Бонати чу всичко и реши, че трябва да ти помогнем — нали си нещо като негов роднина. Хайде. Ще те заведа при него.

Енцо Бонати седеше в огромно кресло и похапваше от любимите си пресни орехови ядки.

— Седни! — изкомандва той, сякаш Дарио беше куче.

Дарио седна. Усещаше кога не бива да възразява. Енцо Бонати можеше и да е кръстник на сестра му, но неговият глас, очите му, начинът, по който пукаше ставите на пръстите си, когато изричаше команда — те означаваха нещо съвсем друго.

Енцо Бонати мълчеше и властно гледаше Дарио. Накрая каза:

— Не искам да губя време. Никога не си го позволявам. Ще ти разкажа историята и ще ти кажа какво искам.

Дарио кимна.

Енцо взе една ядка от стъклената купичка и я подхвърли в устата си.