— Някой е изпратил онова педалче в твоя апартамент. Да те убие. Но ти си постъпил умно. Премахнал си го, преди той да успее да направи същото с теб.

Дарио бързо премига. Изглежда не можеше дори да пръдне, без шибаният Бонати да разбере.

— Знаеш ли какво? Никога не съм си представял, че си толкова способен — замислено продължи Енцо. — Но ти направи точно това, което трябваше — той подхвърли друга ядка в устата си и посегна към чашата с минерална вода. — Значи така, свърши с педерастчето, обади се на Коста Зенокоти и той изпрати Сал да оправи бъркотията. Но какво се случи после?

— И аз искам да разбера това — измърмори Дарио.

— Сал те отвлече, ето какво — обяви Енцо драматично. — Този, който Коста изпраща да ти помогне, те отвлича!

Дарио чак се наклони напред в стола, нетърпелив да чуе още нещо.

— Защо? — изстреля Енцо. — Питаш се защо, нали? — замълча, многозначително го погледна, после продължи с притихнал глас. — Защото твоето семейство иска да се отърве от теб. Разбираш ли какво ти казвам? Искат да те смажат, да те изхвърлят зад борда, да те пъхнат два метра под земята. Джино и Лъки те искат мъртъв… Разбираш ли, момче?

Дарио си пое дълбоко дъх. Значи в основата на всичко е била Лъки.


Коста се почувства значително по-добре, когато Лъки се съгласи да се срещне с баща си. Стори му се малко странна, но реши, че при стечението на обстоятелствата това е съвсем естествено.

— Ела сега с мен в хотела — помоли той. — Джино те очаква.

— Не мога да дойда сега — някак безучастно каза тя. — Чакам няколко телефонни обаждания. Но по-късно ще дойда. Обещавам.

Коста крадешком погледна часовника си. Наближаваше два и половина.

— Тогава ще те чакаме в четири, в „Пиер“.

— Чудесно. Ще дойда. Не се безпокой, няма да те подведа. Честно — тя се наведе и леко го целуна. Изглеждаше толкова уморен, притеснен и остарял. Толкова се тревожеше… Как ли щеше да изглежда, ако знаеше това, което тя знае…

Коста побърза да се върне в офиса си.

— Господин Зенокоти — избърза срещу него секретарката му, — Дарио Сантейнджело е на телефона. Обажда се за трети път.

Коста грабна слушалката.

— Дарио? Къде си? Опитвах да се свържа с теб. Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. Поразходих се с мои приятели. Хей, прочетох във вестниците, че Джино се е върнал. Искам да го видя.

— И той иска да те види. Можеш ли да дойдеш в „Пиер“ в четири?

— Добре… — Дарио за секунда се поколеба. — Лъки ще дойде ли?

— Да. Сега, когато баща ви е тук, ще бъде най-добре двамата да оправите отношенията си. Наистина мисля…

— Като се видим, ще говорим за това — прекъсна го Дарио и затвори телефона.

Енцо седеше малко неспокоен в голямото си кресло и слушаше репликите на Дарио.

— Е? — кратко попита той, щом Дарио приключи разговора.

— Днес, в четири часа, в „Пиер“. И двамата ще са там.

Енцо кимна.

— Тогава направи, каквото трябва да направиш — насърчи го той. — Нали ще го направиш, Дарио?


Джино се разхождаше бавно в апартамента си и усилено обмисляше положението. А то си беше като възпалени хемороиди на задника. Налагаше се да използва сила. Бонати трябваше да разбере, че той няма да отстъпи дори на сантиметър. Нито един проклет сантиметър. Двата хотела във Вегас бяха негови. Естествено Бонати имаше парче от „Мираж“, но само толкова — парче от баницата. Не цялата.

Но пък Бонати имаше на разположение цяла армия главорези, докато това не беше в стила на Джино. Неговият стил беше големият бизнес, деловите отношения с нормални хора, установяването и поддържането на ключови контакти, които са много по-ценни от армия главорези.

До пристигането на Лъки в хотела той се беше обадил на достатъчно познати, за да се увери, че действително се води голямо разследване на Бонати и всеки момент можеше да му бъде предявено обвинение. Енцо беше успял да се измъква от хиляди обвинения досега, но от това нямаше да може. Беше много сериозно и подплатено с неоспорими доказателства.

Усмихна се мрачно. Ако властите пипнеха Енцо, това решаваше много от проблемите му. И трябваше да побърза да си вземе парите, които му дължеше.

Коста влезе преди Лъки, прекоси хола на апартамента и изчезна в спалнята. Джино втренчи поглед в дъщеря си. Беше смаян, гледаше я и не можеше да изрече нито дума. Сякаш беше застанал пред огледало. Видя себе си. Вече пораснала, Лъки наистина се беше превърнала в негово женско копие. Очите й бяха същите като неговите — опаловочерни езера. Лъскавата черна коса и формата на брадичката й, чувствената уста с огърлицата блестящи зъби… Господи! Но тя не беше Джино. Беше изумителна — като дива, разкошна, черна орхидея.

Веднага почувства, че вече не е онова глезено момиче, което беше оставил при заминаването си от Америка. Беше жена. Самоуверена. Уравновесена. Силна.

Усмихна се и протегна ръце.

— Лъки!

Тя също беше слисана. Така ли очакваше той да решат отношенията си? Толкова лесно? Една прегръдка и едно прочувствено „Лъки!“?

— Здрасти, Джино. Добре дошъл — тя се направи, че не забелязва спонтанния му порив да я прегърне, гласът й прозвуча превзето и високомерно.

Тъпачка! Хиляди пъти тъпачка! Защо му каза „Добре дошъл“, след като нямаше никакво намерение да му го казваш…

Той озадачено я погледна, поколеба се и малко сковано отпусна ръцете си, като сви рамене.

— Я виж ти! — изрече още по-сковано той. — Колко си пораснала!

Тя студено го изгледа.

— Аз пък си мислех, че съм пораснала, когато ме омъжи на шестнайсет години.

Сега вече Джино се намръщи.

— Е, този брак се оказа несполучлив. Но пък те предпази от много проблеми, нали? Никога ли няма да ми простиш за това, детко?

Тя забеляза бутилка шампанско на масичката и тръгна нататък.

— Да ти налея ли? — неловко попита тя.

— Още ми е рано.

Лъки наля за себе си пълна чаша от кехлибарената течност, бавно я вдигна към устните си и отпи солидна глътка.

Джино не сваляше очи от нея. Най-накрая проговори:

— Мисля, че е по-добре да поговорим.

Втренченият му поглед й лазеше по нервите.

— Да, трябва — натърти тя и се хвърли в атака. — Докато те нямаше, много неща се промениха!

Той се направи, че не е усетил агресивността й и меко попита:

— Така ли?

— Така! — искаше погледа, който му отправи, да бъде толкова настойчив като неговия, но не издържа и извърна очи. Отиде до прозореца и погледна навън. — Сега съм в бизнеса… в целия бизнес.

— Разбрах.

Тя се обърна и го погледна твърдо, с пламтящи очи.

— Мога да ти го кажа, мога! Няма начин да ме изхвърлиш. Никакъв начин.


Докато се изкачваше с асансьора, Дарио непрекъснато облизваше устните си, които непрекъснато съхнеха и бяха вече напукани. Чоплеше несъзнателно кожичката около палеца си. Опитваше се разумно и трезво да разсъждава. Енцо Бонати беше прав — или той, или те. Защо да ги остави да превърнат живота му в истински ад. Да изпратят хора в собствения му апартамент, за да го убият! Беше наистина невероятно, потресаващо. Можеше ли да продължава да живее при такава ситуация? Никога да не знае кой е изпратен за него? Никога да не знае дали някое случайно избрано от него момче няма внезапно да извади нож. Никога да не знае бъдещето…

Енцо Бонати беше прав.

Но все пак съзнателно и предумишлено да посегне на своята плът и кръв…

— Защо аз да го направя? — беше попитал той Бонати.

— Защото така ти печелиш всичко, а няма какво да губиш — отговори му Енцо. — Джино е подозрителен. Никой от моите момчета не може дори да припари до него. Не се ебавай, ами си свърши работата както трябва. Когато излезеш от хотела, вън ще те чака кола, самолетен билет за Рио и един милион в брой, когато пристигнеш там. Направи го, Дарио.

— Как мога да бъда сигурен… — започна Дарио.

— …че можеш да ми имаш доверие? — довърши вместо него Енцо и се засмя с глухия си, гърлен смях. — Не можеш. Разчитай на шанса си, но поне в едно трябва да си сигурен — този е много по-добър от шанса, който могат да ти дадат сестра ти или баща ти. Дребен житейски факт, за който можеш да се обзаложиш!


Към четири часа следобед Стивън бе обзет от нервно напрежение. През целия ден работи усилено, за да изпипа всичко както трябва и сега чакаше оформянето на документите по задържането на Бонати. Искаше лично да присъства при арестуването му. Искаше да види изражението на лицето му, когато го закопчаят и му прочетат правата, преди да го отведат в полицейското управление.

Човек като Бонати незабавно щеше да опита да се откупи. Но Стивън беше предвидил как да блокира този негов ход.

Двамата с Боби седяха в офиса му, пиеха кафе и напрегнато очакваха телефонното обаждане, с което да им съобщят, че всичко е готово.

— Майната му, братле! — възкликна Боби. — Знам, че тия две години къртовско бачкане по случая бяха трудно, но днес вече ми писна да чакам само за да видя физиономията на този мръсник.

Стивън кимна.

— Разкажи ми за това.

— Стига бе! Искаш ли още кафе?

Стивън поклати глава и се прозя.

— Колко време отнема проверката на един номер на кола?

— Около пет минути. Имам приятел в пътната полиция. Казвай номера!

Стивън му издиктува номера на мерцедеса на Лъки от късчето хартия, върху което го беше написал.

— Ако искаш да ме видиш в действие, сега ще ти демонстрирам — пошегува се Боби и вдигна слушалката.

След пет минути знаеше фирмата, на чието име се водеше колата.

— Кого издирваш? — полюбопитства Боби.

— Просто… някого — смутено измърмори Стивън, завладян от желание по-скоро да види Лъки.

— Е, колата е на тоя някого принадлежи на Еднолична фирма за козметични средства и грим. Имам адреса, ако искаш да издириш този някого…

— Не сега.

— Ейлийн знае ли за този някого?

— Защо не си затвориш устата, Боби, и не ми донесеш чаша кафе.

— Веднага, шефе, веднага.


Срещата между Лъки и Джино се оказа тягостна. Лъки бе преизпълнена с гняв и не можеше дори да помисли за помирение с баща си. Той се държеше приятелски, мило, но колкото повече говореше, толкова по-добър и мил ставаше, а това я караше да мисли, че й говори покровителствено и преиграва.

— Вегас е мой! — изстреля накрая тя. — Връщам се там.

— Малко си закъсняла.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, Лъки, ти си умно момиче. Даде Вегас на Бонати — връчи му го. Да не мислиш, че той ще ти го преотстъпи с усмивка, просто ей така.

— Знам как да се справя с него.

Той се разсмя.

— Върнах се малко късничко. Не осъзнаваш ли, че Бонати вече не ни е приятел?

Две червени петна избиха върху скулите й. Дори и Джино знаеше… Преди да успее да му отговори нещо, някой почука на вратата. Лъки отвори.

На прага стоеше Дарио. Висок. Светъл. Невинен.

— Здрасти на всички — каза той. — Радвам се да ви видя.


В два следобед Кери нае кола от „Херц“. В три я паркира близо до централния вход на резиденцията на Енцо Бонати.

Остана и зачака в колата. На седалката до нея лежеше чантата й, в която беше пистолетът. Просто чакаше. Не знаеше какво. Знаеше само, че ще чака дотогава, докато събере кураж да се справи с чудовището, което живееше само на метри от мястото, където се намираше.


Уорис Чартърс се настани в хотел „Плаза“. Защо да не си го позволи! Сметката отиваше при Енцо.

Изкефи се със сауна, масаж и маникюр. Два пъти звънна в резиденцията на Бонати, но Енцо отсъстваше. В три и петнайсет се обади отново. На телефона беше Енцо.

— Имам един филм, който искам да видиш — каза Уорис, зарадван, че най-накрая е успял да се свърже с Бонати. Във филмовия бизнес човек никога не можеше да бъде сигурен.

— Добре — каза Енцо. — Ще го видя. И имам идея за нов финал, който направо ще те убие.

— Да тръгна ли към теб?

— Имаш ли кола?

— Не. Имах намерение да наема.

— Не се безпокой. Ще изпратя едно от момчетата за теб — Русо. Ще те вземе около шест. Ще те чакам.

Уорис затвори телефона и блажено се усмихна.


Лъки не се зарадва на пристигането на Дарио. Кой го беше поканил? Срещата с баща й беше лична, беше предвидена да бъде делова, а се превръщаше в обикновено семейно събиране. Майната му! Имаше толкова работа. Изобщо не й беше до фамилни сбирки.

Двамата с Дарио отдавна не си говореха. След порно-филма и последвалите проблеми не поддържаха никакви връзки.

Атмосферата в апартамента на Джино стана напрегната. Меко казано. Дарио се опитваше да се държи мило и весело, но неудобно закрепеният малък пистолет в кобур под мишницата го притесняваше все повече и повече. Над горната му устна изби пот.

— Защо не си съблечеш сакото — предложи Джино. — Отпусни се, настани се удобно.

— Ей сега.

Ей сега ще ви пръсна черепите. На кого първо? Ако първо застрелям кучката, какво ще направи Джино? А ако избера него за първи, какво ще направи тя?