— И аз се чудя, шефе. Може и да не са ги открили още.

— Говориш с гъза си. Та те са в хотел. Не можеш да убиваш хора в хотел, без никой да ги намери. Някоя прислужница, някоя дама, дето все си вре носа в съседната стая. Просто някой.

— Чудя се, шефе.

— Майната ти, само това ли можеш да казваш? Сигурен ли си, че работата е свършена?

— О, да, шефе, сигурен съм. Русо е видял знака от самия Дарио. Точно както беше уговорено.

— Къде е Русо?

— Ще пристигне всеки момент. Кара оня филмов продуцент. Трябва да го вземе от „Плаза“, нали ти каза.

— О’кей — вниманието на Енцо отново се насочи към телевизионния екран. Говорителката тъкмо съобщаваше за стрелбата пред „Пиер“. Не изглеждаше зле, само малко недохранена. Погледна лукаво встрани и си я представи гола. — Вик, направи ми една услуга. Позвъни в „Пиер“, кажи им да проверят апартамента на Сантейнджело и затвори. Обади се от уличен автомат.

Големия Виктор кимна.

— Добра идея, шефе.

— Моя идея. Аз съм единственият тук, който винаги има добри идеи.


— Обичам те, татко — шепнеше Лъки, наведена ниско над Джино в линейката. — Ще се оправиш, знам, че ще се оправиш… Честно…

Но той не можеше да й отговори. Носа и устата му бяха скрити под кислородната маска. Но черните му очи не се откъсваха от нейните, казваха й, че й прощава.

Тя седя до него през целия път до болницата, стиснала здраво и топло ръката му. Изгаряше я желанието да му каже толкова много неща с надеждата, че няма да бъде твърде късно.

Щом пристигнаха в болница, настаниха Джино веднага в реанимацията. Коста пристигна почти веднага след линейката. Лъки видя, че възрастният мъж плаче. Стисна ръката му.

— Ще се оправи, Коста, ще видиш. Чувствам го.

Тя успя да се срещне с лекаря, който пое Джино. Дългото, слабо лице на мъжа беше мрачно.

— Вашият баща е с тежка коронарна тромбоза.

— Ще се оправи ли? — живо попита тя.

Конското лице на доктора стана още по-мрачно. Той се поокашля.

— Рано е да се каже. На медицински език вашият баща е с атеросклероза. Това е състояние, което поразява сърцето поради втвърдяване на коронарните артерии. Тогава те се стесняват, на тези места кръвта не циркулира, задържа се по стените на съда и постепенно се натрупва. Тогава артерията се запушва. Ако е запушена…

Докато лекарят монотонно й изнасяше лекцията си по медицина, тя се улови, че в главата й се въртят спомените за Джино като малка. Как я подхвърля във въздуха, как я прегръща топло и силно, как я целува. Изпитваше толкова силна любов към този човек — и към този, който лежеше в болничното легло и се бореше за живота си.

За миг намери пролука в спомените си и чу гласа на доктора, който продължаваше обясненията си:

— Както разбирате, госпожице Сантейнджело, нещата могат да се развият по различен начин. Както стесняването, така и запушването може да бъде съвместимо с един умерено активен живот. Това се случва при много пациенти в продължение на много години. Разполагаме с отлични нови лекарства, за да забавим съсирването на кръвта… Има комплекс от назначения, които значително подобряват прогнозата… — тук той уклончиво сви рамене. — В случая с вашия баща в момента все още не можем да кажем колко значимо е поражението. Ако издържи през нощта, ще имаме някаква надежда… и прогнозата ще е по-обнадеждаваща…

Надежда… Обнадеждаваща… Какво означаваше това?

Втренчи в лекаря очите си, пълни с омраза и презрение. Какво му пукаше на тоя дали Джино е жив, или мъртъв?

— Благодаря ви, докторе — сухо каза тя.

— За момента състоянието му изглежда стабилно. Можете да се приберете и да си починете. Ще ви се обадим по телефона, ако настъпи някаква промяна…

Като че ли тя искаше да си ходи вкъщи.

— Мога ли да го видя? — попита тихо.

— Само за малко… въпреки че, колкото е по-спокоен болният…

— Благодаря ви.

Джино лежеше в тясното болнично легло с бледо като чаршафите лице. Към ръката му беше прикрепена система, очите му бяха затворени.

До леглото седеше медицинска сестра, готова да реагира при най-малката тревога — едра жена, която се обърна към Лъки в мига, в който тя влезе в стаята:

— Никакви посетители! Този човек е много зле.

— Този човек е моят баща — кипна Лъки — и докторът ми разреши да го видя. Ще бъдете ли любезна да почакате минутка навън.

Сестрата също кипна, ноздрите й обаче се разшириха — единственият израз на възмущението й. Стана и забързано излезе от стаята, цялото й поведение демонстративно изразяваше неодобрение.

Лъки застана до леглото. Сълзите се стичаха по страните й, но тя не ги усещаше. Стисна ръката на Джино и прошепна:

— Извинявай, че трябваше да се случи това, за да разбера колко много те обичам. Ние можем да общуваме, ако и двамата опитаме. Ако и двамата пожелаем да опитаме. Отдръпнах се от теб, защото ти ме изостави. Трябваше да го направя първа, за да не се почувствам наистина захвърлена, когато ти ме изостави. Обичам те. Ти си мой баща. И аз искам да живееш, искам го по-силно, отколкото съм искала каквото и да било на този свят. В моя живот.

Клепачите му леко трепнаха и той с мъка отвори очи.

— Искам от теб една… услуга — прошепна той с отпаднал глас. — Пести ми… чувствата, когато ще мога… да се справя с тях.

Гласът му беше много слаб, но тя чу думите му и разбра, че той знае. Лицето й засия, широко усмивка разтвори устните й.

— Спокойствие и пак спокойствие, а?

— Да, детко…

Очите му се затвориха и за известно време настъпи тишина. Лъки стискаше силно ръката му, усещаше как между двамата протича любов и разбирателство. Като че ли бяха свързани с общи кръвоносни съдове.

Той започна да говори нещо. Тя сведе глава към него. Думите се редяха в едва доловим шепот:

— Дарио… Семейната чест… Името Сантейнджело.

— Да, татко.

— Справи се… с това… Лъки — отвори уста да поеме дъх. — Отмъсти… за двама… ни… Бонати… е… този… Бон…

— Сестра! — изкрещя Лъки. — Помощ!


Уорис Чартърс се огледа за последен път. Беше готов. Изтупан от главата до краката. Калифорнийски шик. Лек, светъл, жълтокафеникав широк панталон и сако на Армани, леки кожени мокасини на Гучи, страхотни очила от специализиран магазин. Най-после… Всяко нещо заемаше мястото си…

Разроши леко косата над челото си с разперени пръсти, обърна гръб на огледалото и с леки стъпки пое надолу към фоайето на хотел Плаза.


Когато напусна болницата, Лъки беше изпълнена с решимост. Още утринта знаеше какво трябва да направи. Случилото се по-късно само потвърди, че колкото по-бързо реализира решението си, толкова по-добро. Не, налагаше се!

Прибра се право в апартамента си, където я очакваше Боги.

— Лъки, ужасно съжалявам за случилото се… — започна той.

— Знаеш ли, Боги, това променя доста неща. Не съм готова да се заема с Бонати точно сега. Необходимо ми е малко време. Защо не се върнеш във Вегас? След седмица ще се чуем и ще решим по кой точно път да тръгнем.

Той втренчи в нея непроницаем поглед.

— Смятах, че си човек на действието, а не съзерцател.

— И аз смятах така. Но точно сега трябва да се съсредоточа. Случилото се ме разстрои, Боги. С Дарио не се виждахме, не се обичахме… Но все пак той е мой брат…

— Кой го застреля?

— Ще разбера.

— Е, ти си знаеш, щом мислиш, че не мога да ти помогна с нещо — и той махна безпомощно с ръка.

— Напротив, можеш да ми помогнеш — натърти Лъки. — Удари братята Касари — спря за миг, за да запали цигара. — Намери ми най-добрия. Сто хиляди долара — по петдесет на близнак. В брой. Можеш ли да го уредиш? Искам да се справят с тях незабавно.

— Ще ми довериш сто хиляди бона?

— Доверявала съм ти живота си, нали?

Той безмълвно кимна, после зарея поглед.

— Мога да го уредя. А Бонати?

— За него ще почакаме.

Боги си тръгна. Щом остана сама, Лъки се преоблече. Реши, че най-подходящо е да се облече в бяло — рокля от копринено жарсе от „Холстън“, която досега не беше обличала. Гримира се старателно, среса и тръсна черните си коси. Къдриците й свободно се разпиляха около лицето. Отключи едно чекмедже на тоалетката си и оттам извади изящна златна верижка с мъничък диамант и инкрустирания с рубини медальон, който Джино й беше подарил за нейния пети рожден ден. Отвори капачетата и се вгледа в снимката. Тя и Джино. Колко си приличаха двамата, дори тогава. Нежно се усмихна, затвори капачетата и окачи верижката. Тя нежно обиколи шията й, като фино златно бийе. След това извади диамантените обици, които й беше подарил на шестнайсетия й рожден ден. Бяха запазили същия блясък от деня, в който ги беше получила — седнала в Лас Вегас с Джино и Марко…

Марко… Довечера ще отмъстя и за теб, любими мой, и за теб…

Застана пред огледалото и внимателно се огледа.

Беше готова.


Имоджин също беше готова — в панталон от модна къща „Спандекс“ и риза, която тя наричаше „цицеста“.

— Я махни тия лайна от теб — изгърмя Енцо. — Приличаш на уруспия, ебана от цялата мексиканска армия.

— Не знаех, че има мексиканска армия — намръщи се Имоджин.

Големия Виктор я загледа лакомо, докато тя фръцкаше задника си към вратата. Един ден, когато се справят с шефа…

— Не ми го побира главата — изръмжа нетърпеливо Енцо. Вече е седем, а по шибаните новини нито дума. Обади ли се в хотела?

Големия Виктор кимна.

— Новините в девет ще го съобщят със сигурност — успокой той Енцо.

— Трябва да го съобщят, иначе ще хвърчат глави…


Уорис седеше на задната седалка в поръчковия „Мерцедес“ на Енцо Бонати и си мислеше как ли изглежда това да си богат. Да притежаваш не само един-два милиона долара, а нещо много по-съществено, неограничени фондове. Господи! Каква мечта! И ако Убийствен изстрел се превърнеше в хит, мечтата щеше да се превърне в реалност. В шибана реалност!

Наведе се напред и почука по тъмната стъклена преграда, която го отделяше от шофьора. Стъкленият панел се плъзна безшумно.

— Колко още ни остава? — попита той.

В купето откъм шофьора нахлу силна миризма на марихуана.

— Не много — отговори небрежно шофьорът, истински главорез в черен костюм и коварно присвити очи.

— Винаги ли си дърпаш, когато караш? — опита се да подхване разговор Уорис с надеждата, че шофьорът ще му предложи една цигарка. Вместо отговор стъкленият пане безшумно се плъзна и той остана изолиран в задната част на колата.

Отново се облегна върху скъпата кожена седалка и започна да барабани с пръти по металната кутия с филма, оставена до него. Скоро… скоро…


— Така добре ли е, миличък?

Енцо присви очи и огледа Имоджин от глава до пети. Беше се преоблякла в червена блуза, завързана на възел под огромните й гърди, червена миниполичка, която вече не беше на мода, и високи бели ботуши.

— Ами… да се надяваме — изпръхтя сърдито той.

Всъщност нямаше никакво значение как изглежда. Щом той желаеше тя да се снима, тя щеше да изпълнява главната роля, без значение какво е мнението на Уорис по въпроса. Чартърс беше една от пешките, човек за прикритие. Филмът щеше да бъде сниман така, както искаше Енцо. Или въобще нямаше да има филм.

На прага се появи Големия Виктор.

— Пристигна, шефе — обяви той. — Къде ще го приемеш?


Лъки шофираше малкия си „Мерцедес“ металик като опитен автопилот. Влизаше остро в завоите и преодоляваше пъргаво всички препятствия по пътя. В купето звучеше серенада на Теди Пендърграс, тя припалваше цигара от цигара. Знаеше много добре пътя до къщата на Енцо. Можеше да стигне дотам дори със затворени очи — колата й автоматично щеше да я отведе там.

През колко уикенди беше намирала убежище в тази къща? Беше преспивала в стаята за гости. Беше плувала в басейна. Беше сядала на масата заедно с Бонати и с някой от синовете му — този, който беше при него в момента. Беше дъщерята, която Енцо не беше имал. Или поне такива бяха думите му.

Долен, мръсен лицемер. Беше му вярвала. Беше му се доверила. Как ли се е подигравал зад гърба й.

Тя плътно стисна устни. Те застинаха в мрачна, сурова линия, когато малката кола се стрелна към къщата на Енцо Бонати.


Стивън и Боби седяха на задната седалка в полицейската кола. Движеха се към резиденцията на Енцо Бонати в Лонг Айлънд.

— Как се чувстваш, човече? — попита Боби с дрезгав глас.

— Дяволски добре — отвърна Стивън. — Но ще се почувствам адски добре, когато пипнем този мръсник.


— Ще дадеш ли малко кокаин на твоето маце? — глезено примоли Имоджин и увисна с цялата си тежест на ръката на Енцо, облечен в дебело подплатено вечерно сако.

Той я отърси от себе си.

— Майната ти. За Бога, тук е човекът, на когото искам да те представя.

— Знам, миличък. Но толкова искам да се представя добре. Моля те… нали съм твоето маце…