Той недоволно сви устни. Младото поколение се тъпчеше с наркотици, докато неговото се наливаше с алкохол. Не беше едно и също.

— В бюрото ми. Само едно смръкване. Не искам очите ти да станат стъклени.

— Миличък, кокаинът ги прави блестящи.

— Стига ти блясъкът на циците ти! Хайде сега, побързай — той излезе от стаята. Не се чувстваше добре в новото си сако, което струваше шестстотин долара, но изглеждаше съвсем обикновено. Мода. Произведено в Италия. Не струваше и една чекия!


В библиотеката Уорис с възхищение оглеждаше рафтовете, пълни с книги. Беше удивен. Кой би си помислил, че Енцо Бонати притежава такава великолепна библиотека!

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Големия Виктор. — Енцо ще дойде всеки момент.

— Бяло вино с лед — рече Уорис, отвратен от вида на дебелака.

Устата на Големия Виктор зяпна и си остана така.

— А?

— Бяло вино. Проблем ли има? С малко лед в чашата.

— Да бе, знам к’во искаш. Но кой ще изпие останалото от бутилката?

Уорис не повярва на ушите си.

— Нека бъде тогава водка — великодушно каза той и добави саркастично. — Ако бутилката е отворена, естествено.

Очите на Големия Виктор светнаха с опасен блясък.

Точно в този момент Енцо влезе в библиотеката.

При вида му Уорис го напуши смях. Старият мъж изглеждаше толкова нелепо в подплатеното вечерно сако, с което имаше опасност да се задуши.

— Сакото ти е страхотно. Откъде го купи? — веднага попита той.

— Харесва ли ти?

— На теб всичко ти стои чудесно.


Стивън вече не изпитваше нервното напрежение, което стягаше гърдите му, когато потеглиха с полицейската кола. Умът му вече работеше на по-бавни обороти. Арестът на Бонати щеше да мине почти като всеки друг арест. По-нататък се очертаваше много работа, но той я очакваше с нетърпение.

Същевременно не го напускаше мисълта за Лъки. Чудеше се как ли ще се чувства с момиче като нея.

Трябваше да я изхвърли поне за момента от мислите си. Трябваше изобщо да я изхвърли от съзнанието си.

Лъки Сантейнджело. Но какво толкова щеше да се случи, ако я видеше още един път.

Да. Щеше да се случи, и още как. Разсъждаваше като малоумен. По-добре да я забрави. Да забрави опаловочерните й очи… високото гъвкаво тяло… плътните чувствени устни…

— Хей, приятел — прекъсна мечтанията му Боби, — почти стигнахме.


Охраната на входа поздрави Лъки с енергично, свойско махване с ръка. Тя познаваше всички момчета. И всички я познаваха. Интуицията й говореше, че само Енцо и най-приближените му знаят за неговите хитрини и тайници в къщата.

Паркира колата пред къщата и застана пред входната врата. Натисна два пъти — късо и енергично — звънеца и Големия Виктор застана на прага, втренчил поглед в нея. Долната му уста увисна накриво от удивление.

— Лъки? — попита той, като че ли можеше да има съмнение коя е тя.

— Самата аз — весело отговори тя. — Защо? Да не би да изглеждам различна.

— О, не. Само че не те очаквахме.

— Тръгнала съм на парти съвсем наблизо и си помислих защо да не се отбия и да изкажа почитанията си на кръстника ми, които толкова е заслужил. Той е тук, нали?

Големия Виктор шумно преглътна. Някой май беше скроил някакъв номер. Енцо нямаше да се зарадва

Тя влезе спокойно в къщата.

— Не е зает, нали?

— Напротив… зает е.

— Така ли? С някого, когото познавам ли?

Големия Виктор отново се втренчи в нея. Невъзмутима. Трепери отвсякъде. Като кукла. Навярно дори не е била в „Пиер“. Навярно дори не е чула какво се е случило пред „Пиер“.

— Защо не почакаш в стаята отпред. Ще кажа на Енцо, че си тук.

— Добре. Но побързай, Вик. Партито, на което съм тръгнала, ще е върховно и не ми се иска да пропусна нито миг.

Той продължи да я гледа изпитателно още малко, последва я във всекидневната, видя я да сяда и излезе, като затвори вратата след себе си.


— Ако можем да направим филма с моето момиче… — говореше Уорис. — Всичко, което искам да направиш, е само да гледаш.

— Да. Ще гледам — благосклонно се съгласи Енцо, — но имам нещо за теб, от което ще ти изхвръкнат и двете шибани очи.

— О, прекрасно — вежливо измърмори Уорис, а в ума си бързо предвиди една второстепенна роля за приятелката на Енцо, която да прибави в сценария. — Каза, че имаш тайна тая.

— Тук е тайната стая — извиси доволно глас Енцо. — Виждаш ли всичките тия книги? Е, гледай сега — той натисна два бутона на стената и библиотечните секции се плъзнаха встрани. Пред очите на Уорис се откри помещение с прожекционен апарат в единия край и екран върху срещуположната стена. — Страхотно, а?

— Искаш да кажеш, че тези книги не са истински?

— Разбира се, че не са… До една са само корици. Умно замислено, какво ще кажеш?

Уорис кимна и тръгна към прожекционния апарат, за да зареди бобината с филма.

Големия Виктор влезе при тях с тежката си походка, приближи шефа си и започна да му шепне нещо в ухото.

— О’кей — високо каза Енцо и се обърна към Уорис: — Ти приготви всичко. Възникна нещо много спешно, но скоро ще се върна. Ти подготви всичко.


— Ох, така ме изплаши! — изписка Имоджин, която вдигна леко изцъклените си очи към Лъки, която тихо влезе в спалнята. — Коя си ти?

Лъки се усмихна. Вкусът на Енцо от ден на ден ставаше все по-непретенциозен. Никога не беше виждала такава грозотия. Трябваше да е неговото ново откритие.

— Аз съм Ейвън, лейди — каза тя и продължи да се усмихва.

Имоджин се изкикоти.

— С холивудския продуцент ли си?

— Ами да. Енцо ме прати тук да опитам и аз от тази сладък прашец, който така лакомо вдишваш.

— Вдиш… какво?

— Смъркаш, миличка. Смъркаш. Достатъчно ли си смръкна вече?

Имоджин се ококори.

— Защо питаш? Да не би Енцо да е изгубил търпение?

— Каза, че ако не разкараш закръглените си задни части долу tout de suite, лично ще се заеме с теб. Незабавно! Но вече всички знаем какво означава това, нали?

Имоджин припряно остави малката златна лъжичка за кокаин, която използваше, и тънката ивица бял прах.

— Можеш да използваш останалото — предложи великодушно тя.

— Много си щедра — каза Лъки.

Момичето излезе с несигурна походка и Лъки без колебание се отправи към личната баня на Енцо. Отвори шкафа, където той държеше дванайсет флакона с различни, но еднакво отвратителни одеколони. Там, зареден, винаги стоеше един от трите пистолета, които лично ползваше. Беше й се похвалил един неделен ден преди много време. „Ако някой шибан гадняр пристигне с намерението да ме спипа по бели гащи в кенефа, аз съм готов да го посрещна — беше се изфукал той, — извини ме за езика.“


— Здрасти — замаяно се захили Имоджин. — Ти ли си продуцентът?

Уорис невярващо зяпна момичето. Беше истинска находка. Никога не беше виждал такава като нея.

— Да — успя да произнесе той, — а ти?…

— Аз съм Имоджин. Ще играя главната роля в твоя филм!


— Къде е тя? — изстреля Енцо.

Големия Виктор удивен огледа празната стая.

— Не знам, шефе. Оставих я да чака тук. Може да си е тръгнала. Каза, че ще ходи на някакво страхотно парти.

— И не мислиш, че знае нещо? — попита недоверчиво Енцо.

— Беше съвсем спокойна, шефе. И изтупана като картинка. Не мислеше за нищо друго освен че ще ходи да се весели.

— Сигурен ли си?

— Познавам хората, шефе. Цял живот само с това се занимавам, да ги изучавам.


Трябваше точно да разчете времето. Лъки провери дали пистолетът на Енцо е зареден, после бавно и спокойно разкъса предницата на красивата си рокля от „Холстън“, като разголи гърдите си. След това вдигна слушалката на телефона, набра най-близкия полицейски участък. Щом отсреща вдигнаха, заговори задъхано, все едно обзета от паника:

— Моля ви, помогнете ми, елате бързо… помогнете ми…

Изрече ясно адреса, въпреки че думите й бяха накъсани от ридания, и затвори.

Наистина планът й действаше безотказно. Знаеше го. Адреналинът насищаше кръвта й и сърцето й бясно биеше.

Джино… Марко… Това е!

Изтича нагоре по стълбите и извика.

— Енцо, тук съм!

Енцо се обърна към Големия Виктор:

— Какво, по дяволите, прави тя горе?

Големия Виктор в неведение разтвори ръце.

— Не знам, шефе. Ти позволяваш на Лъки да се чувства тук като у дома си.

— Да не би да носи нещо?

— Няма начин. Облечена е в ония минироклички, без нищо отдолу. Дори чанта не носеше. Казват ти, шефе, тя нищо не е разбрала още.

— Хм… — Енцо не беше съвсем сигурен, нещо го глождеше. — Тогава какво иска?

— Защо не се качим да видим?

— Не — бързо възрази Енцо. Нямаше да е добре за репутацията му. Току-виж Виктор си е помислил, че се е подплашил от някаква си малка, глупава хлапачка. — Сам ще се справя с нея. Ти иди и се погрижи за оня тип Уорис. Предложи му нещо за пиене. Кажи му, че след малко идвам и аз.

— Дадох му пиене, шефе.

— Тогава му дай още едно — изстреля неспокойно Енцо. — Сега не сме в сухия режим, както знаеш.


Джино Сантейнджело се въртеше в болничното легло. Отвори очи. Болката беше отминала — тази ужасна, остра болка, която прерязваше гърдите му и изпиваше силите му.

Опита да се надигне, но нещо го задържаше — някакво хитроумно приспособление, забодено в ръката му.

Сестрата забеляза движението му и скочи на крака.

— Господин Сантейнджело, моля ви, не се опитвайте да ставате.

— Защо не? — произнесе той с ясен глас.

Никога не й бяха задавали подобен въпрос. Пациентите, за които се грижеше, обикновено бяха много кротки и послушни.

— Ще повикам лекаря — важно отговори сестрата.

Той я погледна и усмивка плъзна по устните му.

— Сестро, казвал ли ти е някой някога, че имаш страхотен задник?

Тя изхвърча навън от стаята.


Енцо бавно се качи по стълбите. Ако Лъки все още беше наблизо, дали това не означаваше, че и Джино е някъде близко? Дали това дребно влечуго Дарио се беше изплашило? Или още по-лошо — дали не беше изпял пред тях всичко?

— Лъки! — извика той. — Къде си?

— В спалнята — подвикна тя. — Твоята приятелка ме довлече тук, за да ми даде малко кокаин…

— Шабана путка! — не се сдържа той. Имоджин притежаваше две неоспорими достойнства. Големи цици и безмозъчна глава.

Влезе в спалнята.

— В банята съм — безгрижно извика Лъки. — Искам да ти покажа нещо.

Той отиде до вратата на банята и веднага разбра всичко. Но беше късно. Беше в капан.

Закова се на прага и се втренчи в Лъки. В ръцете си държеше собствения му пистолет. Насочен към него.

— Можем да поговорим… — започна той.

— Никога не подценявай силата на една жена, старче — каза тя спокойно. — Това е за сбогом от Джино, Дарио и Марко… най-вече от Марко. Е, естествено и от мен.

Дръпна спусъка. Първият куршум прониза корема му и червата му се разпиляха по килима.

Вторият куршум го улучи, докато падаше, във врата.

Не усети третия.

За Енцо Бонати всичко беше свършено.

Лъки чу в далечината сирените на полицейските коли.

Всичко наред ли е вече, Марко?, прошепна тя като молитва. — Всичко наред ли е, скъпи?


Когато колата със Стивън, Боби и двамата детективи, които щяха да извършат ареста, приближи резиденцията на Енцо Бонати, единият от детективите забеляза:

— Нещо става. Като че ли някой ни е изпреварил.

Стивън почувства оловна тежест в стомаха си. Пред тях се виждаха мигащите светлини на две полицейски коли.

— По дяволите! — изруга той. Инстинктът му подсказа, че неговият звезден миг няма да се състои.

Едно униформено ченге охраняваше портала към имението. Вдигна ръка и спря колата им.

— Какво става? — възбудено попита Стивън с подадена през спуснатото стъкло на колата глава и протегната ръка със служебната си карта.

Ченгето сви рамене.

— Имало е стрелба. Някакво момиче се обадило в участъка за помощ… изнасилвали го… Та то застреляло Бонати.

Оловната тежест в стомаха на Стивън сякаш стана още по-тежка.

— Мъртъв ли е?

— С тия три куршума в тялото и вие нямаше да останете жив…

— Мили Боже!

— Амин — тъжно заключи Боби.

— Да влезем — предложи Стивън.

— Добре е да го направим — съгласи се Боби. — Поне ще огледаме трупа.


Завита в одеяло, седнала в кухнята, Лъки отговаряше на въпросите на детектива.

— Когато ме сграбчи, направо се изумих — тя го гледаше невинно, с пълни със сълзи очи. — Моля ви, разберете ме, този човек винаги ми е бил като баща.

Полицаят кимна съчувствено.

— Той… държеше се като животно… разкъса роклята ми, нахвърли се върху гърдите ми… — Лъки избухна в ридания. — Беше толкова страшно… ужасно…

— Знам, че вие е много трудно, мадам. Все пак, по-нататък какво се случи?