Джино, 1924–1926

След петседмичен престой в следствения затвор в Бронкс, на девети юли двайсет и четвърта Джино Сантейнджело беше изправен пред съда, признат за виновен в кражба с взлом и осъден на година и три месеца затвор. На Алдо Динунцио присъдиха две години. Заедно ги изпратиха в затвора Синг Синг.

Алдо беше твърдо убеден, че са предадени и изгаряше от жажда за отмъщение.

— На кого го казахте? Кой още знаеше за склада? — задаваше тези въпроси ту на едното, ту на другото момче, участвали в обира.

Те отричаха да са казвали на някого. Но Алдо продължаваше настоятелно да пита и да разнищва и накрая едното от тях се изпусна, че се е похвалил пред сестра си.

На Алдо това му беше предостатъчно. Вече имаше кого да обвинява.

— Кучка! — настървено повтаряше той. — Тя е снесла на ченгетата. Когато изляза оттук, тая мръсница ще се моли по-бързо да се отърве от жалкия си живот.

Джино се опитваше да го успокои, но Алдо се настървяваше все повече и повече.

— В мига, в който изляза оттук… щом кракът ми стъпи на улицата… тая кучка ще си го получи. Почакай и ще видиш.

Джино проумя, че единственият начин да издържи затворническия живот беше да си затваря устата и да внимава да не го въвлекат в някоя неприятност. Делеше малката килия с възрастен мъж, който бе осъден за опит за убийство. И двамата се правеха, че не се забелязват. Това вероятно беше и начинът да продължат да съществуват, заключени в едно помещение.

Старецът пикаеше отвисоко и шумно в своята кофа, а нощем, точно когато Джино започваше да се унася в сън, често си правеше чекии. И едното, и другото беше отвратително, но Джино се научи да не му обръща внимание. Стараеше се да не мисли за жените, горещите им тела и чукането. Не му беше лесно, но мисълта да си прави чекии като останалите му беше противна. Понякога го нападаха еротични сънища и той се събуждаше потен, лепкав, незадоволен и разочарован.

Повече от всичко му липсваше сексът. Денем мечтаеше за жените, с които би се любил вечерта. Тази, за която мислеше най-много, беше русокосото миньонче от „Дебелия Лари“. От деня, в който му се подигра и го разкара, не беше говорил с нея. Но дълбоко в себе си знаеше, че един ден ще омекне. И веднъж да погали вълшебната й пъпчица… Ох, да я видим тогава нафуканата госпожица.

Писмата от Коста продължаваха да пристигат. Един ден и Вера му дойде на свиждане. Не изглеждаше добре. В устата й, на мястото на избитите от Паоло зъби, зееше дупка, лицето й беше набръчкано и подпухнало от алкохол.

— Дребен негодник — беззлобно му се скара тя. — Май паметта ти се оказа много къса, а? Толкова месеци нито дума от тебе. Най-накрая открих къде си и пристигнах.

— Мили Боже! — притесни се той. Не можеше да откъсне очите си от щърбата й усмивка, но бързо се съвзе. — Страшно гот е, че си дошла на крака, за да ме видиш.

— Ей, я се стегни. Може и да съм ти мащеха, ама това не пречи да намина поне един път. Но ти заявявам, че кракът ми повече няма да стъпи в тая долна дупка. Посещенията на Паоло в затвора ми стигат за цял живот. Когато излезеш, ти ще ми дойдеш на гости, нали?

— Къде е старецът?

— Дъртият пергиш ми гепи парите и избяга. В деня, когато излязох от болницата — посочи с пръст устата си. — Сигурно не ме е харесал.

— Чуй, имам малко мангизи… да си направиш зъбите — спонтанно й предложи той.

— Благодаря, дечко, но няма да го направя — вулгарно се изхили и поясни: — Дупка и в устата се оказа истинска златна мина за бизнеса. Мога да правя неща, които направо шашват мъжете! — почти прилепи подпухналото си лице до телената мрежа, която ги разделяше. — Когато излезеш, ще те шашна и теб.

Той се засмя.

— Ама и ти не се предаваш, Вера.

Тя се изкикоти.

— Само се опитвам да те развеселя. Знам, че тук всички мислят само за ебане. И ти си винаги надървен, нали?

— Като чеп!

— Шибана работа, а! Важното е, че се справяш. Както винаги — тя стана. — Трябва да си тръгвам… Е, Джино, благодаря ти. Знаеш за какво говоря. В живота никой никога не ме е защитил. Не знаех, че е толкова хубаво…

— Защо си мислиш, че съм бил аз?

Тя съзаклятнически се ухили.

— Ами такава съм си аз, досетлива!

Престоят в Синг Синг беше направо съсипващ. Включиха Джино в затворническа строителна бригада. Работата беше тежка и изтощителна, но той се сдуши с останалите и научи много от мъжете, с които работеше — по-възрастни, натрупали опит и в живота, и по затворите.

Месеците се изнизаха бързо и след една година — намалиха присъдата му за добро поведение — Джино бе освободен предсрочно срещу задължението в бъдеще да не нарушава закона.

Когато трябваше официално да поеме задължението пред комисията по предсрочно освобождаване, Джино преживя истински шок. Вторият баща на Коста Зенокоти беше изпратил писмо, в което поемаше ангажимента да го вземе при себе си. Явно нямаше друг избор.

И така, направо от затвора Джино се качи на влака за Калифорния, без да успее дори да си легне с момиче. Беше объркан. Всъщност не познаваше Коста Зенокоти, всичките си представи за него бяха получени от писмата му. Шибана работа! Що за наивник е това хлапе, че да иска да прекара ваканцията си с такъв като него?


На гарата на Сан Франциско Коста нетърпеливо чакаше пристигането на влака. Беше заедно с приемния си баща, Франклин Зенокоти. Коста беше пораснал, понапълнял, малко нисък за шестнайсетте си години, но приятен и симпатичен младеж.

— Не съм убеден, че постъпвам правилно — обърна се към него Франклин. От няколко седмици насам това бяха думи, които той често повтаряше.

— Не се тревожи, тате — каза Коста и защити тезата си: — Ти ми даде шанс, нали? Струва ми се, че не те разочаровах.

Франклин се поотпусна и се усмихна. Коста беше прав. Наистина не го беше разочаровал. Нямаше по-способно и по-великодушно момче от него. Беше отличник в училище, в квартала всички го обичаха.

Но да осинови Коста беше едно, а да приеме у дома си един изпечен гамен, току-що освободен от затвора — съвсем друго. Успокояваше се с това, че няма да е за дълго, само за месец. Не му даде сърце да откаже на Коста. Как можеше да не откликне на простичките му думи: „Той ми спаси живота, искам и аз да му помогна, стига да мога…“

За първи път през всичките години Коста молеше баща си. За Франклин беше трудно, почти невъзможно да не изпълни това единствено желание на сина си.

Седна и написа писмото до комисията в затвора. Сега се надяваше, че не е сгрешил и направеното е за добро.


Джино слезе от влака. Вървеше нахакано, но вътрешно беше притеснен и неуверен. Докосна с пръсти белега на бузата си, като се надяваше, че не личи толкова върху загорялото му от слънцето лице.

Свали сакото си, нави го и го пъхна под мишница. Удари го тежката миризма на пот и спарено. Облече отново сакото.

В същия миг забеляза Коста, но малчото изглежда не го разпозна. Е, беше се променил… Изглеждаше по-възрастен за годините си, някъде към двайсетте.

Имаше време да огледа Коста и мъжа до него. Изглеждаха толкова… чисти — единственото определение, което му дойде на ума.

Свърна към тях. Едва тогава Коста го позна.

— Джино! — извика той, втурна се към него и горещо го прегърна.

Джино съвсем се сконфузи. Леле-мале! Дали пък страданията му от детска възраст го бяха превърнали в хомо?

— Толкова се радвам да те видя! — развълнуваният глас на Коста прекъсна неприятната догадка. — Ела да те запозная с баща си — стисна ръката му и го задърпа към достолепния мъж, който го поздрави мълчаливо, със скована усмивка.

Джино добре познаваше това изражение. Не те харесвам и ти го знаеш. За какво има да говорим? Протегна обаче ръка и се включи в представлението:

— Здрасти. Радвам се да ви видя.

По пътя от гарата към дома на Коста Джино беше принуден да слуша неща, които изобщо не го интересуваха. Водни фиести, тенис клубове и какви ли не още шибани глупости. Това, което истински го впечатли, беше чисто новия „Кадилак“, в който се возеха. Същинска гърмяща змия! Изгаряше от желание да седне зад волана.

Къщата беше от тия, дето ги беше виждал само по филмите. Огромна, с колони, с огледални стъкла на прозорците и капаци. Зад нея имаше плувен басейн. Майката на Коста се засуети около него, предлагаше му сладкиши и лимонада, подканяше го да се чувства като у дома си.

Какъв разкош, по дяволите!

Той свали сакото си, нахвърли се върху сладкишите, а после Коста го заведе в определената за него стая.

Джино сащисан зяпаше обстановката: просторното помещение, огромното легло. Мили Боже, та тука имаше и кенеф!

— Райска работа, малчо! Направо ти завиждам! — не сдържа възхитата си той.

— Тоя белег от какво е? — отрезви го въпросът на Коста. Явно момчето се чудеше какво да му каже.

Джино се намръщи, ръката му се вдигна и той докосна белега.

— Толкова ли личи? — попита той.

— Е, не толкова… — Коста притеснено подритна килима. Ама че нетактично се получи.

Джино се намръщи още повече, обърна се към тоалетната масичка и се огледа.

— Кофти работа — промърмори под носа си. — Тия скапани доктори съвсем са го карали през просото, а?

— Почти не се забелязва — бързо каза Коста.

— Да бе, почти! Ама го забеляза, шибано копеле!

— Шшт! Майка ми и баща ми ще ти покажат вратата, ако те чуят да говориш така.

Джино присви очи. Къде, по дяволите, беше попаднал!


Джино бързо разбра, че мнението му за Коста е изцяло погрешно. Хлапето беше страхотно! Симпатяга и много, много готин. А оная мисъл, че може да е обратен, направо трябваше да я забрави. Беше абсолютно девствен, дори не беше целуван, камо ли пък нещо повече. Джино счете за свое задължение да направи нещо по този въпрос. Чукането едва ли би му навредило, напротив.

— Слушай — каза му скоро след пристигането си той, — наблизо сигурно има къщичка за котенца… — ако в най-скоро време не легнеше с жена, щеше да се пръсне.

— Къщичка за котенца? — и в мига, в който разбра за какво става дума, Коста почервеня като рак.

— Е, хайде, хайде — окуражи го Джино. — Ще отидем заедно. Ако не побързам да обърна някоя фуста, ще се пръсна на парчета, хлапе, чат ли си?

Пред тази перспектива Коста се развълнува и едновременно се ужаси. Беше чувал, че около пристанището има публичен дом. Двама от съучениците му бяха ходили там и се върнаха разгорещени, ентусиазирани, изпаднали във възторг от преживяването.

— Довечера ще кажем, че отиваме на кино — реши проблема Джино.

Коста изпадна в някакво състояние на транс. И това толкова му личеше, че по време на вечерята майка му разтревожено го попита:

— Коста, скъпи, лицето ти е потно и зачервено. Добре ли си?

— Нищо ми няма, мамо, наистина съм добре — в скоропоговорка я успокои Коста, като хвърли съзаклятнически поглед към Джино.

Франклин улови погледа му.

— Не е ли по-добре да отложите киното и да си останете вкъщи.

— Не, не — възпротиви се Коста. — Добре съм, наистина.

Франклин внимателно попи устните си със салфетката.

— Добре, но няма да закъсняваш — сега говореше само на сина си. — Разреших ти този месец да си починеш малко от уроците, но това не означава всяка вечер да се забавляваш.

— Татко, откакто Джино е тук, сме излизали само една вечер — възрази Коста.

Франклин изгледа малко наставнически сина си.

— Джино не е дошъл в Сан Франциско, за да се шляе по улиците — каза строго той. — Поканихме го при нас, за да добие представа за живота в едно порядъчно семейство. Сигурен съм, че вече е видял и проумял доста неща — едва сега хвърли към Джино пронизващ поглед. — Нали така? Досега научи много за уважението и грижата към другите.

— Хей — бързо го контрира Джино, — аз винаги съм уважавал хората.

— Дори и тези, които си ограбвал? — въпросът беше жестоко откровен.

Джино пламна от неудобство.

— О, тях изобщо не съм ги познавал… Паралиите… ама нали винаги се застраховат… значи очакват да бъдат… ограбени…

Франклин хвърли бърз поглед към Коста.

— Ето, синко, виждаш ли? — внимателно поде той. — Така разсъждават повечето от… онеправданите членове на обществото. Надявах се, че ще можем да помогнем на Джино да види живота от друг ъгъл. Да разбере, че никой не очаква, както той се изрази, да бъде ограбен. А паралиите — той леко натърти на думата — са бизнесмени, които усилено и упорито се трудят и са обикновени човешки същества.

— Говна — промърмори под носа си Джино.

— Моля? — студено попита Франклин.

Джино престорено се изкашля.

— Нещо ми дразни гърлото — обясни той.

Всички неловко замълчаха. Коста побърза да заглади положението.

— По-добре е да тръгваме — внимателно отмести стола си и се изправи.


Публичният дом на пристанището се оказа най-долнопробен бардак. Джино го разбра, още преди да прекрачат прага. Разочарованието му нарасна при вида на жената, която им отвори. Лицето й беше пъпчасало, устните напукани, а перуката й проскубана. Вулгарно им намигна и набързо ги вкара вътре.