Ето как се бе стигнало до пътуването до Ню Йорк.

Разбира се, не беше казал на родителите си защо иска да отиде. Подозираше, че ако разберат истинската причина, няма да му разрешат да отпътува. Затова си измисли благовиден претекст — посещение на музеи, забележителности и художествени галерии.

— Просто ми се иска да се разнообразя преди колежа.

Обяснението по чудо беше прието. Мери и Франклин Зенокоти бяха забележителни родители.

Франклин извади от бюрото си пачка пари, отброи сто долара и ги подаде на Коста.

— Надявам се, че ще прекараш добре, синко — каза той добродушно, макар да го гризяха съмнения дали не е сбъркал, като е разрешил на Коста да замине в Ню Йорк. — Сестра ми и съпругът й са чудесни хора, ще те приемат с отворени обятия. И ти непременно трябва да им покажеш уважението си.

— Да, сър — думата уважение откъсна Коста от мислите му и го върна към действителността. — Разбира се, сър.


Джино отиваше един път в седмицата, в уговорено време, на посещение при Вера. Беше му дошло до гуша да я заварва с клиент, не му беше приятно, затова й каза, че ще идва при нея в сряда вечер и иска тогава да е свободна. Тя се стараеше да спазва уговорката им и с нетърпение очакваше пристигането му. Обикновено отиваха да гледат някой филм, после се отбиваха да хапнат нещо леко и да изпият по един млечен шейк. Бяха странна двойка, долнопробната застаряваща щърба проститутка и здравият силен млад мъж, преливащ от енергия.

— Имам достатъчно, за да се откажеш от твоята работа — казваше й Джино всяка сряда.

— Я си дръж парите! — сопваше му се тя. — Какво да прави стара брантия като мене без някакво занимание — после се ухилваше. — Пък и си обичам работата.

Джино изпитваше съмнения дали Леонора ще приеме Вера. Но беше решил да ги запознае с надеждата, че все някак ще се спогодят. Щеше да разкаже на Леонора живота на Вера, щеше да й обясни и това, беше убеден, щеше да оправи нещата. Леонора беше толкова сърдечна, нямаше начин да не разбере, щеше да прояви съчувствие и щедрост… Щеше да проумее факта, че в живота има много други неща извън тяхното безметежно брачно съжителство в Сан Франциско.

Всеки път, когато мисълта за Леонора минаваше през ума му, той изпитваше силно вълнение. Собствено семейство! Не можеше да чака повече. Съпруг и съпруга!

Джино Сантейнджело.

Леонора Сантейнджело.

Семейство Сантейнджело.

— За какво си се замислил, Джино? — попита го Вера. — Защо не си пиеш шейка?

— Хей — буйно възкликна той и плесна с ръце. — Как ти се струва? Леонора Сантейнджело. Как ти звучи, а?

Вера разгърна въодушевлението му до небесата.

— Звучи чудесно!


Кери, 1928

Уайтджак се запиля някъде цяла седмица.

Отначало Кери се разтревожи, после се ядоса.

— Той може да се грижи за себе си, миличка — успокои я Люсил. — Ние също можем. Ще се върне, скоро ще се върне, ще видиш.

— Откъде си толкова сигурна? — гневно я попита Кери.

— Няма как да не съм, миличка. Та нали тук са неговите двайсет и три костюма!

Люсил се оказа права. Една сутрин Уайтджак влетя в апартамента свеж като краставичка, очарователен както винаги.

— Къде беше? — изкрещя Кери.

Той властно прекрати крясъците й.

— Замълчи, жено. Обикалях, за да намеря оная платиненоруса мъжкарана, за която ви говорих.

— Аз пък си помислих, че си тръгнал на колене да молиш опрощението на Мадам Мей…

Той се засмя.

— Да се върна при оная кучка? Ти ме взимаш за някой друг, миличка!

— Можеше да ме предупредиш, че ще отсъстваш. Притеснявах се…

Той разтвори робата й, обхвана гърдите й и се заигра със зърната й.

— Не знаех, че трябва да се разписвам в регистър…

— Ох, Уайтджак! — ласките му мигновено унищожиха съмненията й. Вече копнееше да го зарадва. — Люсил и аз през тази седмица събрахме триста долара! — обви ръцете си около него и го притисна силно към тялото си. — Те са за теб, мили!

Той нежно я отдели от себе си.

— Хайде, облечи се и стягай багажа! Днес се местим!

— Какво имаш предвид?

— Нищо по-различно от голям апартамент в хубав квартал.

Очите й щяха да изскочат от изумление.

— Как го направи? Мислех, че нямаме пари.

— Колко пъти съм ти казвал, че това е моя работа. Само да го видиш — изцяло преобзаведен!


Дебелакът, захапал пура, се усмихваше доволно на приятелите около него. Бяха трийсетина мъже. Успели бизнесмени на средна възраст, добре похапнали и доволно пийнали.

Бяха се събрали в мъжка компания да отпразнуват оттеглянето от бизнеса на един от тях. На Артър Стювъзънт. Довчерашна акула в бизнеса с инвестиране на капитали.

Дебелакът, организатор на тържеството, високо вдигна ръката си, в която сега държеше пурата, за да даде сигнал за началото на веселбата.

— Джентълмени — обяви той толкова развълнуван, че чак гласът му трепереше, — тази вечер имам малка изненада за вас. Нещо уникално! Нещо, което ще бъде истински венец на тази чудесна вечеря — после кимна към чернокожия мъж, останал досега незабелязан от другите, скрит зад една завеса в края на залата. — Започвайте!

Уайтджак тупна Кери по задника.

— Хайде, жено! Направи го!

Кери се колебаеше.

— Не искам да го правя… — започна тя.

Той нетърпеливо обели очи нагоре.

— Нали сме го правили вече! Давай! Щом толкова не ти харесва, друг път няма да го правим.

Тя неохотно се изсули изпод завесата.

Посрещнаха я одобрителни възклицания и смях. Тя бегло им хвърли поглед. Само неколцина стояха като втрещени. В същия миг от скрития грамофон гръмна късаща нервите протяжна мелодия от Ню Орлиънс, която изпълни залата като звук от автомобилна тромба.

Кери започна да танцува. С червена рокличка, която едва покриваше дупето й, червени копринени чорапи, жартиери с къдрички и обувки на висок ток с катарама отпред. Под роклята беше чисто гола.

Уайтджак я наблюдаваше как се извива между масите. Беше малко скована и се кълчеше, но не беше лошо. Той тупна по задника едрата бяла жена до себе си.

— Хайде, Доли, покажи на малката как трябва да се направи. Давай, кукло!

Тя се засмя и оголи конските си зъби.

— Ама и тебе си те бива, Уайтджак!

Изскочи иззад завесата — една грамада от люлеещи се цици и задник, натъпкани в тясна яркожълта рокля.

Уайтджак завъртя глава и се усмихна. Доли беше като манна небесна! Тя му разкри секрета как могат да се печелят пари от шоу програми по поръчка.

— Ти имаш ли акъл в главата, та да си хабиш времето с клиенти. Лайняна работа! — беше отрязала тя още при първата им среща в един танцувален салон. — Дай ми свестни мацета и ще спечеля купища зелени гущерчета.

Той остана с нея една седмица — за да обсъди въпроса и да вземе решение. Доли беше във възторг, когато й каза за Кери и Люсил.

— Дама пика и джокерче! — екзалтирано изписка тя. — Няма начин, шибаното бъдеще ни е в кърпа вързано!

Уайтджак се зае веднага за работа. Събра двайсет и трите си костюма, Кери, Люсил, личните им вещи и аксесоари и тримата се преместиха в апартамента на Доли, достатъчно просторен за всички.

Само че Кери не беше останала доволна.

— Мислех, че започваме с наш публичен дом — досаждаше му тя.

— И това може да стане — малко неопределено й обеща Уайтджак. — Нека първо опитаме това, което предлага Доли.

— Намърда ли се вече в леглото на тая дебела курветина?

— Глупости! — погали я по косата успокоително. — Как можеш да си помислиш, че ще ми се иска да го направя, когато си имам такова палаво котенце като теб?

Кучки. Проститутки. На шестнайсет или на шейсет. Майната им на всички, бяха еднакви.

Уайтджак сега побутна Люсил и дребосъчето изскочи иззад завесата, за да се присъедини към Кери и Доли.

Всички мъже в залата изразиха своето одобрение с шумни възгласи. Първото стъписване беше отминало и настъпваше времето за разгул. Да им го начука в бледоликите мутри. Нямаше нито едно чернокожо лице между тях. Но пък единствено черните знаеха как да се забавляват. Не им трябваше да наемат лайна като него, за да ги настройва.

Уайтджак наблюдаваше Доли. Беше страхотна. Истинска професионалистка. Танцуваше между масите и ги подлудяваше, докато полюляваше прелестите си пред очите им.

Кери и Люсил все още не можеха да се сравняват с нея, но явно това нямаше значение. Веднъж да се съблекат и никой нямаше да гледа жалките им физиономии.

Уайтджак се прозря. Време беше да помисли как да уреди нещата с Доли. Не остана възхитена от отказа му да сподели комфортното й легло.

— Защо да не можеш? — сърдито го попита тя. — Да не би да са ти вързали черна панделка на оная работа?

Той се бе заел да и разясни ситуацията.

— Имай малко търпение, Голяма майчице. Майната му, знаеш, че ще дойда. Ще дойда и ще получиш мно-о-го повече от това, което си очаквала.

— Айде, от мене да мине — беше изпръхтяла тя.

И сега Уайтджак имаше проблем. Трябваше да откопчи Кери от страхотния си безотказен палавник. Истински проблем. Жена, която го бе имала веднъж, не се отказваше лесно от него.

Момичетата започнаха да събличат дрехите си. Уайтджак отново се прозя. Какво отегчение. Представи си, че плаща петстотин зелени само да види три чифта цици, комбинирани с дупета и продажни катерички.

Май-й-ната му! Шибаняци! Изобщо не разбираше идеите за весело прекарване на тия загубеняци.


Джино, 1928

След успешното приключване на операцията в Трентън, Ню Джърси, Бонати без колебание свърза Джино и Алдо с няколко свои бизнеспартньори.

— Бизнесът се разраства — сподели Джино с Алдо и Пинки Банана. — Ще ни трябват още момчета.

Пинки веднага навири нос.

— Около мен бъка от момчета за работа.

— Изпърдяна работа — отряза го Джино. — Задникът им е по-важен от верността.

— Не ги познаваш — защити предложението си Пинки.

— Аз ще ги избера — каза Джино. — Може би ще успея да намеря две свестни момчета, когато отида в Сан Франциско, които ще се навият да работят на Изток.

— И кога, по дяволите, ще ходиш до Фриско? — надсмя му се Пинки Банана.

Джино попипа белега си. Беше му станало навик, когато се ядоса или е притеснен.

— Скоро! — кратко и грубо отговори той.

Всеки ден очакваше отговор на писмата си до Леонора и баща й. Нямаше значение дали е от нея, или от него. Тази неизвестност го измъчваше.

— Това шибано скоро го чуваме вече от седмици — не преставаше да го подиграва Пинки Банана. — Май шикалкавиш нещо, а?

— Слушай, ебана главо. Джино Сантейнджело никога не шикалкави — беше се изправил и заби погледа си в Пинки.

Алдо малко неспокойно местеше погледа си от единия към другия. Май между тия двамата се заформяше неприятност, която всеки момент можеше да избухне.

Пинки Банана престана да си бърка с пръст в носа и старателно огледа резултата от почистването.

— И коя е чекиджийската причина, дето те бави?

— Нищо не ме бави, задник скапан!

Пинки Банана започна да се кикоти като полудял.

— Няма ли? Ха-ха! Та тя ти се измъкна, чекиджийче.

Алдо се намеси, за да укроти топката.

— Колко време смяташ да останеш във Фриско, Джино?

— Не знам. Седмица или две.

— А Енцо? Знае ли?

— Майната му на Енцо! — избухна Джино. — Няма да докладвам на шибания Бонати всеки път, когато ходя да пикая, я!

— Делът му е у тебе. Какво ще стане, ако пристигне тук и си го поиска, а тебе те няма? — разтревожено попита Алдо.

— Нали вие ще сте тук, не е кой знае каква работа — Джино огледа и двамата. Празноглавци. Страхопъзльовци. Алдо — едно мекушаво подобие на своя братовчед. И Пинки — едно голямо тъпо говедо. — Слушайте, трябва да замина — бързо заговори той. — Ще се видим утре.

Излезе от гаража, в който бяха провели срещата си. На улицата беше отново вечният Джино — безгрижният веселях с нахаканата походка. Леонора. Какво, по дяволите, бавеше отговора й на писмото му? Беше очаквал моментален отговор. Майната му, моментален! Това забавяне направо го убиваше.

— Здрасти, Джино!

Той вдигна поглед и забави крачка.

— Здрасти, Синди.

Не изглеждаше нафукана както обикновено. Никаква дързост, никаква насмешка. Изглеждаше мрачна и потисната.

Той се накани да продължи пътя си, но тя застана пред него и сложи ръка на рамото му.

— Как си?

Нещо в тона й го накара да я погледне по-внимателно.

— Аз съм добре. А ти? — а мислено се питаше как досега не го е срязала с присъщия си сарказъм.

— Не съм зле. Всичко е наред… — и почти едновременно с произнасянето на това „наред“, очите й се напълниха със сълзи и две от тях се търкулнаха по покритите й с руж бузи. — Ох, Джино! — проплака тя. — Толкова съм нещастнааа…

Той притеснено се огледа. Около тях хората задържаха крачките си и ги наблюдаваха.