Лерой започна да бълнува и Лорийн отново легна. Сънят бягаше от очите й. На долния етаж „приятелите“ на майка й вече бяха пристигнали и в къщата кънтеше силна музика. Не мина много време и тя дочу познатите шумове. Пуфтене и стонове. Сподавени писъци и звук от плесници по човешка плът.

Тя натъпка ушите си с памук, затвори очи и силно стисна клепачи. Най-накрая, стори й се, че мина цяла вечност, Лорийн заспа.

Сънува кошмар… започна да се задушава… искаше да изпищи… Чуваше как пищи.

Изведнъж се разсъни. Някой наистина пищеше. Скочи от леглото и се втурна към вратата. Замириса й на изгоряло още преди да я отвори. След това стаята се изпълни с дим.

Димът я задави, но тя си наложи да избяга навън, защото проумя, че къщата гори. Пламъците вече пълзяха нагоре по стъпалата, а писъците, които идваха отдолу, смразиха кръвта й.

Макар да беше странно, тя не изпадна в паника. Сълзите продължаваха да се търкалят по бузите й, но тя знаеше много добре какво трябва да направи.

Върна се в стаята, затвори вратата, отвори прозореца и с викове привлече вниманието на хората, които се бяха насъбрали пред къщата. Да поемат Лерой! Грабна спящото дете от леглото и го хвърли от прозореца.

В мига, в който самата тя скочи от перваза, огънят изтръгна вратата от пантите и пламъците погълнаха стаята. Тялото й едва не се размаза върху плочника от страхотния удар и остана неподвижно сред локва кръв. Но тя намери сили в себе и прошепна на санитаря от пристигналата линейка:

— Спасете бебето ми… О, Господи, моля те, спаси бебето ми.

По пътя за болницата почина в линейката.

Санитарят уведоми младия стажант-лекар в спешното отделение, че момичето е бременно. И младият лекар, изпълнен с ентусиазъм и желание да помага, провери веднага има ли бебето все още сърдечна дейност. Имаше пулс, едва-едва доловим. Докладва случая на един от лекарите, който се съгласи да направи цезарово сечение на мъртвото момиче. Не мина и час, и бебето Кери се появи на бял свят.

Шансовете й да оживее бяха нищожни. Дробчетата й бяха недоразвити и едва можеше да диша. Акуширащият лекар заяви, че едва ли ще живее повече от едно денонощие.

Но Кери — медицинските сестри в отделението й станаха кръстници — се оказа жилаво бебе. Беше преживяла падането на майка си, защитена от околоплодните води, които бяха смекчили удара. Щеше да преживее и преждевременното си появяване на този свят.

Седмиците минаваха, а бебето сякаш се беше вкопчило в живота. И лекари, и сестри бяха учудени. След няколко месеца, през които ставаше все по-жизнена и по-жизнена, Кери се превърна в нормално, енергично бебе — и на практика толкова добре развито, че настъпи времето да я изпишат и да се раздели с грижовната обич в болницата. Имаше обаче само един проблем — нямаше кой да я вземе оттам.

Единствените роднини, които имаше на този свят, бяха баба й Елла, която бяха извадили от горящата къща пияна до безсъзнание, и Лерой, нейният шестгодишен вуйчо.

Елла съвсем не беше благоразположена към идеята за още едно гърло за хранене. И тя наистина вдигна олелия до Бога, че това бебе няма нищо общо с нея. Медицинските сестри бяха потресени от факта, че бебчето, което бяха спасили като по чудо и към което толкова се бяха привързали, трябваше да бъде поверено на такава жена. Особено една от тях — любезна жена на име Сони, която имаше свои собствени три дечица. Тя заяви, че ще вземе Кери.

Елла моментално се съгласи, така че Сони отнесе Кери у дома си и от този ден нататък отгледа момиченцето като своя дъщеря и никога не си направи труда да й разкаже за трагичното начало на неговия живот. Семейството живееше скромно и бедно, но това, което не можеха да си купят с пари, компенсираха с обич. Кери скоро стана член на семейството.

В деня, когато тя навърши тринайсет години, Елла ненадейно напомни за себе си, появи се и разби младия й живот.

Коя е тази непозната жена с повехнало, обезобразено от белези лице, хлътнали очи и окапала коса, питаше се Кери.

След пожара нещата за Елла тръгнаха от зле по-зле. Кой търсеше проститутка с тяло, цялото в белези, и обезобразено лице? Известно време практикуваше занаята, но скоро й се наложи да краде на дребно, за да изкарва толкова, колкото й трябваха за наркотици. Лерой беше единственото й спасение. Беше млад и як, затова Елла го спря от училище и го принуди да работи за нея. До дванайсетгодишна възраст момчето изкарваше хляба на семейството. И докато той си скъсваше задника от работа, Елла се излежаваше в студената и мрачна стаичка в сграда без асансьор, в която живееха под наем. Щом навърши осемнайсет, Лерой си вдигна чукалата и изчезна. Елла беше изоставена — една малодушна, мързелива жена с разклатено здраве и без пари.

Точно тогава за първи път от толкова години се сети за своята внучка — как се казваше хлапето? Кари… Кери?… Да, Кери. Щом Лерой можа да работи вместо нея, защо да не може и детето на Лорийн? В края на краищата, във вените им течеше една и съща кръв, нали така?

И Елла се зае да я издири.


Двете пристигнаха в Ню Йорк в края на лятото през хиляда деветстотин двайсет и шеста година — тринайсетгодишната Кери и нейната баба. Елла беше решила, че в Ню Йорк можеха да се изкарват добри пари, но дори да не станеше така, по дяволите, тя искаше да живее в големия град, където можеха да извадят късмет.

Късметът, който извадиха, се състоеше в една стаичка, която не ставаше и за бунище, и в работата, която Кери намери — да търка пода в кухнята на един ресторант. Кери изглеждаше по-възрастна от годините си — стройна, с напращели гърди, лъскава черна коса и светли очи.

Елла, измъчвана напоследък от жестока кашлица, беше убедена, че пред момичето се разкриват добри възможности и считаше, че търкането на подове не спада към тях. Но тя можеше да почака, трябваше да й даде време… Момичето не беше с лек характер, дори си падаше бунтарка. Би си помислил човек, че се е зарадвала на родната си баба, която я е издирила и е дошла да я вземе със себе си. Да, ама тя не се зарадва. И беше дяволски трудно да я откопчи от семейството, което я беше отгледало. Приемните й родители дори извикаха полицията, но Елла скоро доказа правата си над Кери. Нищо не можеше да се направи. Кери трябваше да живее с нея. Всемогъщи Боже, та тя беше бабата на момичето, единствената й кръвна роднина… И никакви доводи не можеха да променят този факт.


— На колко години си? — попита тлъстият главен готвач.

Кери, която коленичила търкаше мръсния под на кухнята, вдигна очи и напрегнато го изгледа.

— Залагам си задника, че нямаш шестнайсет — подхилна се дебелакът.

Всеки ден си разменяха едни и същи реплики. Беше й омръзнало да му повтаря, че е на шестнайсет, но той не искаше да й повярва.

— Е? — той похотливо се облиза. — Какво трябва да направим?

— Ъхъ — беше равнодушният й отговор.

— Така де, какво ще правим? Имам предвид, че ако шефът надуши, че си много малка, ще ти спука апетитния черен задник направо тука, и то по-бързо, отколкото курва ще му го издуха на някого.

Кери още по-настървено затърка пода. Може би, ако не му отговаря, той ще се разкара.

— Ей, чернилко, на тебе говоря — той се наведе досами нея. — Ще си държа устата затворена… но само, ако се държиш добре с мен.

Преди да успее да помръдне, дебелата му ръка се пъхна под полата й.

Кери подскочи и без да иска ритна кофата със сапунена вода.

— Да не си посмял да ме опипваш!

Тлъстото му лице се зачерви, той отстъпи назад.

В същия миг влезе шефът на кухнята, кльощав мизерник, който ненавиждаше всички цветнокожи. Злобните му очички огледаха оплескания от разлятата вода под.

— Почисти го! — изстреля той към Кери, очите му шареха по стената зад нея, сякаш тя изобщо не съществуваше. — А след това да те няма! Пръждосвай се по дяволите и никога не се връщай тук!

Тлъстакът изчопли нещо от лявото си ухо и съсредоточено го огледа.

— Глупаво момиче си — каза той. — Поне нямаше да ти причиня болка…

Тя бавно избърса разлятата вода, просто не можеше да повярва, че животът й така се е преобърнал. Искаше й се да заплаче, но вече нямаше сълзи. Беше ги изплакала за години напред, когато тази жена, която се наричаше нейна баба, дойде и я отведе със себе си. После пристигнаха в Ню Йорк, спря да ходи на училище, вместо това търкаше мръсни подове с четка в ръце.

— Много са те разглезили — натякваше баба й Елла. — Е, това беше дотук, моето момиче. Чуваш ли? И твоята майчица винаги е работила. Чистеше къщата и се грижеше за братчето си. И така да знаеш — тя обичаше всяка минута от своя живот.

Кери мразеше всяка минута от сегашния си живот. Мразеше своята баба, мразеше Ню Йорк, мразеше работата, която беше принудена да върши. Искаше само да се върне у дома, във Филаделфия, при тези, които считаше за свое истинско семейство.

Сега я бяха изхвърлили от кухнята и баба Елла щеше да побеснее. Освен това я бяха лишили и от случайно намираните центове, докато чистеше. Това не беше справедливо!

След като почисти пода в кухнята, излезе от ресторанта и застана на тротоара пред входа. Беше като замаяна, не знаеше какво да прави. Може би трябва да си потърси някаква работа, преди баба й да е разбрала, че са я изхвърлили.

Зимата вече настъпваше. Времето беше студено, а тя нямаше връхна дреха. Тръгна без посока, зъбите й тракаха от студ. Мина край една закусвалня и стомахът й закъркори от апетитната миризма на хотдог, която се разнасяше от вътре. Всичко, което можеше да си позволи обаче, беше да вдъхне мириса. Е, и без това закусвалнята беше забранена за негри.

В Ню Йорк Кери научи какво значи да си чернокож. Тук тя за първи път чу да се обръщат към нея с думата „негърка“ и се научи да пропуска покрай ушите си злостните подигравки заради цвета на кожата й. Във Филаделфия именно белите се считаха за натрапници. Беше отрасла сред цветнокожи. Беше учила с цветнокожи. Белите. Откъде-накъде си мислят, че са по-добрите!

Докато тя бързаше по улицата, мъжете задържаха погледите си върху нея. Напоследък непрекъснато се заглеждаха в нея. Тя носеше нарочно пуловери, които да пристягат гърдите й. Не можеше да понася тяхното полюляване. Мама Сони беше обещала да й купи сутиен, но когато спомена за това на Елла, баба й я огледа с остър поглед и каза:

— Бъди доволна, че ги имаш, миличка. Събирай им очите с бомбите си! Излагай ги на показ и винаги ще имаш работа!

Това не беше вярно, нали? Ако на оня дебелак не му шареха очите, тя нямаше да остане без работа.

Тя мина покрай един италиански ресторант. Вътре сигурно беше топло и приятно. Но тя стоеше отвън и зъзнеше. Вятърът се бе усилил и кожата й настръхна. Кери се сгуши в пуловера, като се чудеше какво да прави. Един скитник я заобиколи и лъхналата я воня на спарено й напомни за баба й Елла. Кери осъзна, че трябва да предприеме нещо. Ако влезеше през главния вход и попиташе дали могат да й дадат някаква работа, какво толкова страшно можеше да я сполети. Нямаше да я изядат, можеха само да я обидят. Но в Ню Йорк тя бързо свикна с това.

Събрала целия си кураж, Кери влезе в ресторанта и мигновено пожела да не беше влизала. Стори й се, че е вътре от няколко часа, приковала погледите на всички върху себе си. Всъщност постоя няколко секунди, преди един огромен мъж да застане пред нея. Стегна се, готова да я изхвърлят навън.

Но мъжът само я попита:

— Ще вечеряте ли?

Не можеше да повярва на ушите си. Да вечеря? Тя? Едно цветнокожо момиче в ресторант за бели! Дали мъжът не беше луд?

— Аз… търся си работа — смънка тя. — Мога да чистя, да мия чинии…

— Така ли? — възкликна мъжът. — Търсите работа? Хайде да отидем в кухнята. Не знам дали имаме нужда от работници, но ще го обсъдим. Обичате ли макароните горещи?

Кери си нямаше представа какво е това макарони, но всичко горещо беше добре дошло и тя по никакъв начин не можеше да повярва на късмета си — мъжът се беше отнесъл така приятелски с нея. Тя кимна с глава, той сложи ръка на рамото й и я поведе през ресторанта. В кухнята той я представи на съпругата си Луиза, а Кери разбра, че името му е Винченцо. Двамата я отрупаха с такова внимание, сякаш за тях беше без значение какъв цвят има кожата й.

— Тя е съвсем млада — с напевен глас каза Луиза, — още е дете.

— На шестнайсет съм — излъга Кери, но от погледите, които си размениха, тя разбра, че не са й повярвали. Изпитваше желание да им каже истината, но баба Елла й ден след ден наливаше в душата й ужасен страх.

— Ако признаеш пред някого на колко си години — плашеше я тя, — ще те затворят в приют за лоши момичета, които бягат от училище.

Какво лицемерие! Точно баба Елла беше тази, която не я пускаше да ходи на училище и опустоши живота й.

В ресторантчето на Винченцо и Луиза нямаше работа за Кери — кухнята им беше малка, а освен това имаха вече три работнички. Но Винченцо излезе да поразпита тук-там и след малко се върна с добрата новина, че господин Бърнард Даймс, техен редовен клиент, търсел чистачка за къщата си и ако тя е готова да приеме, може да започне веднага.