Дарио вдигна статуетката, готов за удар.

Бравата внезапно щракна и вратата се отвори. Той замахна с импровизираното си оръжие, но не успя да удари. Някой го сграбчи, подсече краката му със страхотен ритник и го притисна на пода. Статуетката падна от ръцете му.

— Какво… — не довърши въпроса си. Усети между очите си студено желязо.

Дуло на пистолет!

За втори път се оказа пленник в собствения си апартамент.


Доктор Митчъл прегледа внимателно ушите на Кери, даде й успокоително и Елиът я откара у дома.

Трябваше да се изкачат по стълбите до луксозния си апартамент на седемнайсетия етаж. Съпроводи ги едно момче с мощно фенерче, което предостави услугата си срещу долар.

— Частна стопанска инициатива! — пошегува се Елиът и даде на момчето пет долара за неговия труд.

Успокоителното започваше да действа. Кери се почувства сънена, много сънена.

— Трябва да позвъня на Стивън — промърмори тя.

— Забрави за Стивън поне веднъж — скара й се Елиът. — Никакви телефони. Веднага отиваш в леглото.

Тя не възрази.


Джино дълго не можа да заспи. Инцидентът с фоторепортера и оная пикла, стюардесата, опънаха нервите му. Да дойде до вратата му и да се опита да го снима посред нощ. Къде, по дяволите, беше правото му на личен живот? Къде бяха неговите права?

Мъчеше се да заспи, но тази мисъл се блъскаше в главата му заедно с мисълта за Лъки и Дарио и за стария му приятел Коста. Изгаряше от нетърпение отново да ги види. Особено Лъки. Неговата прекрасна, вироглава дъщеря. Лъки… Седем години бяха много време… Много…

Най-накрая заспа.


Лъки излезе от тоалетната точно когато изтеглиха и Стивън от асансьорната шахта.

Той потупа своите спасители с признателност по гърбовете и ги засипа с благодарности, докато развързваха въжетата около тялото му.

Лъки се втренчи в него. Беше достоен за Националната футболна лига. Същински О Джей Симпсън. Дори на мъждукащата светлина от свещите можа да го разбере.

— Здрасти! — каза тя. — Радвам се да те видя.

Той погледна към нея и също остана изненадан. Къде се беше дянала кривозъбата, закръглена блондинка, която си бе представил? Тази стройна млада жена с буйни черни къдрици и прям поглед изглеждаше наистина много дяволита лейди.

Усмихна се.

— Казах ти, че ще го направим.

Тя също се усмихна.

— Като по ноти, а!

— Не изглеждаш, както си те пред…

— Нито ти — прекъсна го тя. — Хей, как ще излезем от сградата.

— Предлагам да тръгнем по аварийните стълби.

Стивън се обърна към Джордж, който сега изтегляше асансьорния техник.

— Да тръгнем по аварийните стълби е единственият начин да се измъкнем, нали?

— Стига да не предпочиташ да полетиш от прозореца.

— Благодаря, момчета. Наистина оценявам това, което направихте.

Единият захапа долната си устна с престорено учудване.

— И на колко ни оценяваш, симпатяго?

— Наистина много.

— Дай му някой долар — изсъска Лъки — и да тръгваме.

— А! — Стивън започна да бърка в задния си джоб и извади десетдоларова банкнота. — ето, пийнете по едно от мен.

Джордж взе банкнотата и заби поглед в нея. После я подаде с отвращение на техника и язвително каза:

— Десет долара, че си скъсахме задниците от дърпане. Ше си земем две бири и ше ги делим на четири.

Лъки отвори чантата си и извади две петдесетачки.

— Ето ви, момчета — после сграбчи ръката на Стивън. — За Бога, да се разкараме.

Той тръгна с нея. Минаха през аварийния изход, но точно преди да поемат по стълбата, той спря и се обърна гневно към нея:

— Кипна ми нервите!

— А?

— Да им даваш толкова пари. На тях им плащат да си вършат работата. Не заслужаваха дори десетте.

— За к’во ги дрънкаш тия за заслужаването? Измъкнаха ни, нали? Спасиха ни от тая шибана черна дупка, от тъмната Индия, за Бога. Заслужават всичко, което поискам да им дам.

— Десет бяха достатъчно — твърдоглаво каза той.

— Десет са обида — отговори тя.

Той й хвърли бърз поглед. Може и да беше дяволита, но си оставаше загадка за него.

— Е? — подсети го тя. — Ще слизаме ли, или ще останем да се бием тук?

— Прави каквото искаш. Да не сме сиамските близнаци?

Сега тя му хвърли бърз поглед. Изглеждаше много добре. По-добре от повечето мъже, които беше виждала. Но пък беше наистина дръпнат и своенравен.

— Хубаво. Тогава ще ти кажа сбогом — метна чантата на рамо и започна да слиза надолу.

Той остана на бетонната площадка. Беше започнало да се развиделява.

— И между другото — достигна до него гласът на Лъки някъде отдолу, — панталонът ти е разкопчан.

Погледна се. Разкопчан беше.

Нахакана жена.


Дарио не смееше да помръдне. Дулото се притискаше в челото му и той се уплаши, че ще се издрайфа.

— Кой си ти? — изръмжа глас.

Кой е той ли? Ама какво ставаше тук?

— Дарио Сантейнджело… — едва успя да си каже името.

— Докажи го!

Едва сега се осмели да отвори очи. Заслепи го светлината на насочено към лицето му фенерче.

— Докажи го! — настоя гласът.

— Аз… живея тук — и млъкна, защото му мина мисълта, че някой е поръчал да го убият… и щом докажеше кой е…

Не можеше да бъде друго. За миг събра цялата си воля. Стисна зъби. Чашата преля. Щом така и така ще го убият… Скочи напред с измъчен рев.


Кери заспа непробудно. Сънува кошмари и рано сутринта се събуди обляна в пот.

Елиът спеше в своята спалня от другата страна на хола.

Посегна да запали лампата до леглото си, но тя не светна — все още нямаше ток. Усещаше пулсираща болка в ушите си, цялото й тяло беше схванато.

Облече халата си, прекоси хола и отиде в кухнята. Малкият електронен часовник до печката показваше седем без петнайсет. Отвори вече размразилия се хладилник и си наля чаша топъл сок от грейпфрут. Ама че електрифициран живот. Не можеше дори да си препече филия в тостера.

Дали беше още много рано да се обади на Стивън? Обикновено му се обаждаше вечер, в осем и половина. Но днес беше особен ден.

Какво щеше да му каже? За забавното си приключение снощи? Стивън щеше да припадне. По свой особен начин той беше по-консервативен и от Елиът.

Усети рязка болка в лявата си ръка, която не отмина. Това я разтревожи. Артрит, беше казал доктор Митчъл, когато за първи път отиде при него с това оплакване преди месеци.

— Все пак, госпожо Баркли, не сте млада.

Благодаря ви, доктор Митчъл. Беше на шейсет и четири, изглеждаше около петдесетте, но не се чувстваше стара.

Артрит! Май беше същата болест, която беше превърнала в инвалид една жена и накрая я довърши.

Вог обаче не гледаше на нея като на стара жена. Неотдавна бяха публикували нейна снимка на цяла страница със заглавие

На шестдесет и… а още пълна с енергия.

Статията започваше така: Госпожа Елиът Баркли, една от най-екзотичните красавици и домакини на нашето време…

Забеляза, че ръката й трепери, докато отпиваше от сока. Остави чашата на масата и тръгна из своя аранжиран с вкус, изцяло оригинален, десетстаен апартамент.

Аранжиран с вкус… Изцяло оригинален… Това бяха цитати от статията във Вог.

Разтърка очите си с пръсти и помисли да се върне в леглото, но знаеше, че няма да може да заспи.

Кога ли изнудвачът щеше да й позвъни отново?

Дотогава щеше да живее в постоянен страх.


До девет часа сутринта Джино се беше изкъпал, облякъл и беше готов да отпътува. Филаделфия да върви по дяволите. Обади се на Коста и кратко му каза да се срещнат при Пиер, после слезе във фоайето. Там го чакаше управителят на хотела, който го засипа с безброй извинения.

— Господин Сантейнджело, толкова съжалявам за снощи. Колата, която поръчахте, е готова. Ако има нещо, което мога да направя за вас… — той подтичваше до Джино чак до въртящата се врата. Отвън чакаха репортери и фотографи.

— Майната му — закова се на място Джино, — какво е това?

— Вие сте истинска сензация, господин Сантейнджело — с извинителен глас го поласка управителят и изпрати известния си гост до чакащата лимузина.

Джино се опита да прикрие лицето си.

— Спирането на тока е сензация. Джаки Онасис е сензация. Аз съм само един уморен стар човек, който иска да изживее останалата част от живота си в собствената си страна, без да бъде обезпокояван.

Думите му увиснаха във въздуха. Не бяха искрени думи. И всички наоколо го знаеха.


Кери, 1943

Кери имаше рожден ден. Беше вече на трийсет години.

Сузита, Силвър и другите две момичета, които също живееха в апартамента, приготвиха голяма шоколадова торта с трийсет запалени свещи. Беше толкова трогната, че едва не заплака. Нейната първата торта в живота.

Малкият Стивън, в бял копринен костюм, танцуваше, изпаднал в луда радост, а момичетата го прегръщаха и целуваха. Вдигаха патардия до Бога.

— Не е ли най-красивото човече на света? — извика Сузита.

Наистина беше. С млечношоколадова кожа, черна къдрава коса, чипо носле и големи зелени очи. Кери топло го гледаше. Имаше Стивън, а това придаваше смисъл на всичко в живота й. Беше решила да му даде най-доброто.

Сега домът им беше под закрила. Вярно, доста тлъст дял от седмичните приходи отиваха за това, но пък бяха защитени.

— Няма пъдим гангстери — беше настояла Сузита, когато млад мъж вежливо им бе направил предложение за двегодишна защита срещу заплащане, разбира се.

Кери се беше съгласила, въпреки че първият й порив беше да го изхвърли.

— Хайде, бебе — Сузита вдигна Стивън на масата до тортата. — Испей на мама Цестит росден ден, нали си добро момце.

Едно от момичетата се приготви да го снима. Стивън се усмихна, откри няколко зъбчета и започна да пее със звънливо гласче, като произнасяше по детски някои думи.

Очите на Кери се напълниха със сълзи. Не страдаше от това, че не знае кой е баща му. Това някак си правеше Стивън само неин.


Бърнард Даймс седеше в слабо осветения театър и зорко следеше движенията на всеки един от актьорите. С всяка репетиция новото му шоу вървеше напред.

Режисьорът обяви десетминутна почивка и се приближи до него. Започнаха да обсъждат приятелски постановката. Костюмите. Играта на актьорите. Заминаването във Филаделфия, а после и в другите градове на турне.

— Имах интересно преживяване миналата нощ… — започна неочаквано режисьорът.

— Разказвай — внимателно го подкани Бърнард.

— По дяволите, Даймс, дори не знам защо ти споменах за това.

Бърнард отпи от кафето си и изчака, без да настоява повече.

— Е, ще ти го разкажа… Нали знаеш, че си падам малко ексцентричен…

Бърнард се усмихна. Ексцентричността на режисьора не беше тайна за всички негови познати и приятели.

— Ходих до оня бордей, на Трийсет и шеста улица. Някой ми каза за една готина мексиканка, която била специалистка по моята част. И познай кой държи заведението!

— Кой?

— Черната хлапачка, дето беше при нас в хора преди няколко години. Дето избяга… Тогава живееше заедно с Голди. Сещаш ли се?

— Кери ли? — възкликна Бърнард, стомахът го присви.

— Вярно бе, Кери! Казах й: „Какво прави красавица като тебе тук?“ И знаеш ли какво ми отговори? Нищо! Престори се, че не ме е чула. Как ти се струва?

— Хареса ли ти мексиканката? — промени насоката на разговора Бърнард, като се постара да не издаде вълнението си.

— Страхотна! Защо питаш? Съвсем не попада в кръга на изпълнителките, които подбираш.

— Имам нещо наум. Един инвеститор, когото мога да убедя да участва с много пари, ако му препоръчам нещо подобно.

— Наистина ли? Кой е, познавам ли го?

— Ти остави този въпрос на мен. Сами ми запиши адреса, ако се наложи да действам.

Режисьорът му хвърли многозначителен поглед, но написа адреса на визитната картичка, която Бърнард му подаде.

Даймс я прибра в джоба си и не я извади, докато не се прибра вкъщи същата вечер. Тогава внимателно прочете адреса, запомни го, но си каза, че едва ли някога ще отиде там. Отново си помисли за Кери. През всички години, откакто беше напуснала внезапно театъра, той не преставаше да мисли за нея.

Голди не успя с нищо да му помогне в усилията да я открие.

— Не знам защо избяга. Прекарахме една наистина приятна вечер — бяхме заедно с един мой приятел и един много готин негов приятел. Ама тя наистина беше доста странно момиче.

Да, такава беше. Различна. Необикновена.

Внезапно Бърнард стана и излезе. Качи се в колата си и пристигна на адреса на Трийсет и шеста улица. Паркира до сградата и остана в колата, загледан във входа на блока. Много хора влизаха и излизаха. Предимно мъже. Истинска върволица.

Остана до разсъмване. Вратът му се схвана, тялото му беше изтръпнало. Едва тогава запали колата и бавно подкара към дома си.