— Е, ще взема Пипа назаем. За една нощ. Това оправя сметките ни, как мислиш? Нещо като изравняване на резултата.

— Добре, Джино — нямаше как да му откаже.

Хитрият негодник го беше приклещил за ташаците!

— Твоя е!


Кери, 1943

Тя бавно крачеше из спалнята. Терзаеше я нещо страшно, нещо, което мислеше, че си е отишло завинаги. Скрити отзад в гардероба, бяха наркотиците. Дори мисълта за тях предизвикваше тръпки по цялото й тяло.

Запита се дали Бонати знае, че преди е била наркоманка. Ако беше наясно, защо тогава я принуждаваше да продава наркотици? Можеше ли да бъде толкова безчовечен? Или пък беше глупав?

Разбира се, нямаше откъде да знае. Нейното минало беше нейната тайна. Но дали беше така?

Вечерта още не беше напреднала. Имаше малко клиенти. Из апартамента звучеше песен на Франк Синатра. Откакто всички момичета бяха ходили да слушат дребничкият Синатра в „Парамаунт тиътър“, бяха луднали по него. Бяха купили всичките му плочи и сега песните му бяха постоянен музикален фон в една обстановка, в която клиентите идваха и си отиваха.

Кери обичаше по-бавна, по-изразителна музика. Блус. Беси Смит или Били Холидей. Щом чуеше изпълнение на Били, винаги се питаше дали това е същата Били, с която някога бяха при Флорънс Уилямс. Един ден видя снимката й в едно списание и разбра, че е същото момиче. Трепетно стаи тайната дълбоко в сърцето си. Кой би й повярвал, ако тръгнеше да се хвали: „Познавам Били Холидей, някога работехме заедно в един публичен дом в Харлем“.

На вратата се почука. Беше Сузита.

— Някакъв загорял котарак търси те. Не пуснах. Касва добър приятел на теб. На мен исглешда сводник.

— Ще го отпратя — увери я Кери, приглади с ръце жълтата рокля, ушита плътно по тялото й, и излезе от стаята.

Надзърна през шпионката на входната врата. „Сводникът“ на Сузита беше висок, много слаб чернокож мъж в тъмен костюм на райе, който му стоеше като на закачалка, и широкопола шапка. При тях не идваха много чернокожи. Тези, които идваха, обикновено бяха музиканти от популярни състави. Негрите нямаха кураж. Белите мъже не обичаха много-много да се смесват с чернокожи.

Тя открехна вратата, но не свали охранителната верига.

— Мога ли да ти помогна, миличък? — провлачено изговори тя. Обикновено беше много по-лесно да разкараш такива с любезност, отколкото с крясъци. Ако този черен мераклия искаше да чука, щеше да го препрати при Мадам Зоу на Деветдесет и четвърта, където щяха да го приветстват с отворени обятия.

— Искам да видя Кери — тихо каза мъжът.

— Аз съм Кери, миличък, и съм ангажирана за седмици и месеци напред. Но знам едно място, където ще намериш най-сладкото дупенце…

Той се втренчи в нея през пролуката на вратата.

— Леле, да му го начукам… каква шибана изненада! Ти си Кери? — гласът наистина издаваше изненадата му.

— Да, точно аз съм. Сега чуй, човече…

— Аз съм Лерой — гласът му изтъня в радостен фалцет. — Ти помниш ли ме, момиче? Аз съм твоят вуйчо!

Усети, че ще припадне. Ще се срути до самата врата. Лерой. Това не можеше да бъде. Лерой. Не беше възможно… Лерой. Нали негодникът трябваше да е мъртъв!

Името му разбуди в нея кошмарните спомени, които бе погребала в съзнанието си. Лерой. Долното копеле. Гадният ебач…

— Не знам за какво говорите — каза тя спокойно, но сърцето й биеше лудо, до пръсване.

— Ле-рой! — извика той. — Твоят вуйчо, момиче!

— Имате грешка, господине. По-добре си вървете, иначе ще извикам полицията.

— Никъде няма да вървя. Извикай всички шибани ченгета, ако искаш. Аз оставам.

Тя трескаво започна да мисли. Наистина ли беше той? Ако беше, откъде можеше да знае, че това е тя? Колко години оттогава? Шестнайсет… седемнайсет… По онова време тя беше дете, едно нещастно, невръстно момиченце.

— Господине, махайте се оттук.

— Защо? Искам момиче. Имам пари. Мога да си платя.

— Мога да ви изпратя на друго място, където ще ви посрещнат добре. Моите момичета са заети…

— Ще почакам.

— Няма смисъл да чакате.

— Ще почакам.

Мръсен инатчия. Лерой до мозъка на костите си. Тя нямаше да забрави това хленчене до края на живота си.

Сузита приближи до вратата.

— Да исвикам ли охраната? — прошепна тя.

— Да.

Каквото и да кажеше, той не можеше да й навреди. Тръшна вратата под носа му и последва Сузита да извикат някой от горилите на Бонати.

— Мисли, че те поснава? — попита любопитно Сузита.

— Така казва.

— Висдала ли преди?

Кери безучастно сви рамене.

— Никога не съм го виждала.

Сузита се изкикоти.

— Нали каса че е долен сводник.

— Да — съгласи се Кери. Сигурно продължаваше да бъде такъв. Долен сводник. Нейният вуйчо. Единственият й жив роднина. Да си умреш от смях!

Тя влезе във всекидневната и си наля малко бренди в една чаша.

Сузита изтича до входната врата и остана там, с долепено до шпионката око, докато двама от биячите на Бонати дойдоха и със сила разкараха Лерой.

— Няма върне — засмя се доволна Сузита. — Те исхвърлиха като мръсно куце.


След няколко седмици Кери забрави за Лерой. Беше достатъчно заета, за да се замисля, че той е някъде навън. Побоят сигурно го беше изплашил. Страхливото копеле. Искаше й се двете горили на Бонати да са го нарязали на парчета и да са изхвърлили тялото му в Ийст Ривър. Всеки мъж, принудил тринайсетгодишно момиче да проституира за него, не заслужаваше да живее. Ако се върнеше отново, тя сама щеше да го убие.

Тази мисъл й вдъхна кураж. Купи си пистолет от един от своите клиенти и го държеше винаги й беше под ръка. Пораждаше у нея чувство за сила. Дори когато обслужваше някой мъж, вече го правеше с увереността, че тя е тази, която има надмощие. Който и да се качеше отгоре й — дори това да беше най-известният мъж на Америка — докато я чукаше, щеше да се намира на косъм от смъртта. Малкият пистолет винаги беше зареден. Никой не знаеше за него. Само тя. Никой. Дори когато забавляваше Бонати — един от мафиотските босове на Ню Йорк, оръжието й беше наблизо.

Само ако знаеше Бонати! Той, който се движеше по всяко време с трима телохранители. Енцо Бонати, който държеше специални хора, които да опитват храната му преди ядене. Енцо Бонати. Една свиня. Всички бяха свине. И толкова еднакви. Наричаха жените кучки. А те? Нахвърляха се безогледно, за да задоволят гадните си извратени желания.

Мъжете бяха проститутки. Жените поне имаха причина, за да го правят.


Чернокожа кучка! Беше тя, разбира се. С нейната енергична походка и големите цици. Вече не беше дете, но това не му попречи да я разпознае. Все още не беше съвсем изкуфял дъртак.

Е, отначало не беше съвсем сигурен. Нямаше възможност добре да я огледа през полуоткрехнатата врата. Кучка! Дори не отвори шибаната врата и не го пусна да влезе в шибания си дом. К’во ти става бе, Кери? Черният голям кренвирш вече не е хубав за теб, така ли? Припомни си времето, когато той беше всичкото, което получаваше. И то доста често.

Неоспорим факт беше, че черният кренвирш е по-голям от белия, че мирише по-добре и е твърд по-дълго.

Лерой хихикаше и залиташе по улицата зад Кери, но съблюдаваше известно разстояние. Не биваше да й позволи да го забележи. Я виж ти в каква красавица се беше превърнала. Източени крака и коса до задника. Шибана работа! Беше първият му късмет от години насам, че успя да я намери.

Изплю дъвката от устата си. Задъвка нова. Каква щастлива случайност — да отиде в онова джаз-заведение преди няколко седмици. Беше се заседял там и беше изпушил една от омайващите цигари, почерпен от музикантите. Неусетно разговорът се беше обърнал за мацки и котенца и за разните работи, които може да се правят с тях. И докато се беше опитал да им пробута своята превъзходна стока — една шестнайсетгодишна шведка, направо да ти вземе акъла — споменаха заведението на Кери. Музикантите му казаха, че това е едно страхотно местенце на Трийсет и шеста улица с момичета, по които на всеки мъж биха потегли лиги. Момичета, които правели всичко — срещу съответното заплащане, разбира се. Били най-страхотният екип в града.

Щом чу името, Лерой моментално загря. Кери. Не можеше да бъде. Но името много рядко се срещаше… След хитро зададен въпрос разбра, че съдържателката на дома е черна. Кери! Какъв щур късмет, ако наистина е тя.

Беше я чакал да излезе. И сега добре я беше огледал… Нямаше никакво съмнение. Беше Кери! Идеше му да крещи от радост. Беше вървял точно след когото трябва.

Той започна да си подсвирква някаква мелодия и да се люлее в ритъма на музиката. Не спираше да дъвче дъвката си. Отдавна нещата вървяха от зле по-зле. Десетте благодатни години в Калифорния, през които продаваше котенца, бяха последвани от шест ужасни в затвора Сен Куентин, където го вкараха, защото неговите кучки го натопиха. Когато го освободиха, избяга от щата, за да не го призоват в армията, и пристигна в добрия стар Ню Йорк. Започна да танцува джаз из разни долнопробни барове и евтини кръчми. Беше открил малката шведка в един евтин ресторант, близо до Таймс Скуеър. Работеше там като сервитьорка. Е, сега сервираше задника й, което беше достатъчно да преживяват — в един скапан апартамент в още по-скапана жилищна сграда без асансьор в Харлем. Не беше животът, който Лерой си представяше, че ще живее. Той караше в Калифорния „Кадилак“, за Бога! И имаше десет момичета. Беше на трийсет и шест. Крайно време беше да се огледа и сериозно да се погрижи за бъдещето. А както му подсказваше опитът, малката племенница Кери беше неговото бъдеще. В края на краищата той я беше научил на всичко, което тя знаеше. А това не означава ли, че му е нещо като длъжница?

Според него беше точно така.

Прикри се зад гърба на една дебелана, докато Кери спря пред една витрина. Кучка! Беше извикала да го пребият! Щеше да си плати за това. Той сам никога не се забъркваше в истории с белите типове. Човек като него винаги си патеше от тях.

Следващия път, когато отидеше при нея, щеше да бъде по-различно.

Следващия път тя щеше да пълзи на колене пред него, щеше да му целува краката… дори да смуче топките му, ако му се прииска.

Имаше план.

Този план щеше безотказно да задейства.

Кери се отдалечи от витрината с количката пред себе си. С малкото хубаво детенце.

Лерой продължи след тях, подсвиркваше си с уста.


Джино, 1949

След слънцето и синьото небе на Лос Анджелис Ню Йорк, макар и през юли, беше задушен, влажен и потискащ. За първи път в живота си Джино се замисли да си купи извънградска къща. Красива, просторна, с зелени площи и цветни лехи. С басейн. Място, където да прекарва края на седмицата. На Лонг Айлънд… може би.

Знаеше вече защо Момчето харесва Лос Анджелис. Той живееше там като крал, заобиколен от красавици и ползваше благата на успеха. С него, както към Бъгси Сийгъл, се отнасяха с респект, но едновременно с това и със страх. Репутацията му на опасен и безмилостен бос създаваше ореол около него. А в Холивуд известността означаваше, че си в голямата игра.

Пипа Санчес беше споделила дискретно с Джино, че Момчето си пада по грубите игрички с жените. Беше свила с безразличие рамене, когато той я попита има ли нещо против това.

— Защо да имам нещо против? Щом съм с Джейк, името ми винаги е в колоните на вестниците. По-добре отколкото да ходя с някой шушумига от киното. Освен това той не го прави умишлено. Така се чувства… силен.

— Значи силен, а? — беше единствената реакция на Джино, но от това разбра, че трябва зорко да държи под око Момчето. Щеше да хвърли много пари в „Мираж“ и искаше да знае къде ще отиде всеки цент. И нямаше по-подходящ човек от Пипа, който да го осведомява за всичко.

Направи й предложение. Срещу заплащане, разбира се, поиска от нея да забрави за лоялността си към Джейк.

Тя се съгласи. Щеше да продължи да живее с Джейк и да уведомява по телефона Джино веднъж седмично.

Скъпоструващо споразумение.

Двамата прекараха дълга, скучна нощ. Едва тлеещата й чувственост не му подейства така, както очакваше. На следващата нощ тя отново беше в леглото на Джейк, а Джино си избра няколко русокоси холивудски красавици, преди да отлети за Ню Йорк с Коста.

Беше взел решение. Не му трябваше постоянна връзка с една жена. Нямаше такава, с която да пожелае да прекара дори седмица, да не говорим за месец-два.

Мисълта да купи къща все по-настойчиво и по-настойчиво го занимаваше. Искаше му се да е резиденция — подобна на тая на Гетсби, където да се забавлява. Не искаше забавления от клубен тип, както в „Клеми“. Харесваше му да бъде домакин и да приема гости. Важни хора да сядат на трапезата му. Даа. Много важни клечки. Да организира невиждани партита, каквито обичаше да организира Клемънтайн Дюк. Сега, когато беше вън от затвора, отново в бизнеса и пълен с пари, около него се стекоха приятели, дори повече отпреди. Понякога се питаше дали сред тях има истински близки хора. Знаеше, че няма. С парите си можеше да купи всичко, но не и истинско приятелство. То не се продаваше. Трябваше да съблюдава максимата никога да не се доверява някому — така никога нямаше да пострада.