Всяка неделя вечер — тогава беше свободна — Лерой я водеше на танци или на кино. И от нея научи за Кери и Стивън всичко, което искаше да знае.

Да отвлече Стивън щеше да бъде фасулска работа, все едно да се почерпи с голямо парче торта.


Кери се въртеше в съня си. Изведнъж се стресна и се събуди. Пресегна се към часовника на нощното шкафче и с изненада видя, че е едва десет сутринта. Обикновено спеше до дванайсет и половина, след което взимаше душ и се обличаше. После тръгваше на редовната обедна разходка със Стивън.

Отпусна се по гръб и се протегна като котка в леглото. Още един ден. Още един ден като всички останали.

Имаше много работа. Енцо Бонати изпращаше своя човек всеки понеделник — да вземе парите и да донесе ново количество наркотици. После идваше ред на един служител в полицията, цивилен детектив, който имаше редовен час в три всеки понеделник. Освен това в понеделник се носеха дрехите и бельото в пералнята. В понеделник плащаше и на кварталния полицай.

Тя се сгуши в леглото и се опита отново да заспи. Не успя. Чувстваше се… странно. Не знаеше защо.

Помисли, както всяка сутрин, за наркотиците в гардероба. Какво облекчение щеше да бъде за нея да започне деня с цигара марихуана… И по-късно, вечерта, само няколко смъркания кокаин щяха да й дадат сили за цялата напрегната нощ.

Колко лесно… и колко опасно. Знаеше докъде води всичко това.


Лерой пусна ръка на момичето и опипа задника й. Тя изписка от притеснение, но се почувства щастлива.

— Съвсем скоро, кукло, съвсем скоро. Нали ти обещах…

Тя го погледна през дебелите стъкла на очилата си и само енергично заклати синята количка, в която Стивън безгрижно смучеше палеца си.

Стояха на улицата и си бъбреха. После, някак съвсем естествено Лерой я измести, хвана количката и започна да я бута.

— Имам голяма изненада за теб — каза той.

— Каква?

— Не знам дали да ти я кажа…

— Каква е? Кажи ми! — очилата й щяха да паднат от носа й от внезапното обръщане на главата й към него. Тя припряно ги намести.

— Добре, добре — засмя се той. — Слушай к’во искам да направиш…


Кери бавно се облече. Странното чувство отново се обади. Усещаше се напрегната, тревожна. Опита да се отърси от него, но то продължаваше да я гложди.

Докато пиеше кафето си, пусна плоча с изпълнение на любимата си Беси Смит. Започна да премисля какви възможности имаше да промени живота си. От деня, в който Стивън започна да разбира, мислеше за това непрекъснато. Но за да се изпълни всичко, което измисляше, трябваха пари. Тя, разбира се, имаше спестени пари, но те нямаше да й стигнат.

Сузита влезе в кухнята и се отпусна в стола до нея.

— Милиска! Скапана съм, толкос много работа…

На Кери не й беше до разговори. Бързаше да види Стивън. Да го прегърне и да го притисне до себе си. Да усети топлината на детското телце, да се успокои с неговата доброта и невинност. Детето растеше. Скоро щеше да стане на пет годинки.

Как да избяга от живота, който водеше. Какво да направи, че Стивън никога да не разбере каква е била майка му, какво е правила…


Момичето, което се грижеше за Стивън, не разочарова Лерой. Повери му количката с детето, сякаш го познаваше от години, и влезе с тромавата си походка в бижутерийния магазин, където — както той й беше казал — я очаква изненадата. Трябваше само да си каже името на мъжа зад щанда.

И тя наистина остана изненадана. Дори сащисана. Когато излезе навън и откри, че Лерой и Стивън са изчезнали.

А той маймунски кривеше лицето си и буташе количката пред себе си с бясна скорост.

— Ного бълзо! Ного бълзо! — писукаше възхитен Стивън.

— Я млъквай, хлапе! — измърмори Лерой. — Сега аз ще се грижа за теб. И аз ти казвам да си затвориш проклетата уста, преди да съм ти я затворил аз.


Джино, 1949

Дженифър отвори входната врата и кучетата заподскачаха около нея. Тя седна на пода и си размениха щедри милувки. Помисли си със съжаление, че скоро ще трябва да напуснат къщата в Монток и да се върнат в града.

— Коста, можем ли да си вземем куче?

Той усети молбата в гласа й. Даде си вид, че обмисля въпроса й, после й каза:

— Защо не.

Веднага го засипа с предложения:

— Може би е добре някой френски пудел, а? Или от онези малки смешни дакели…

— Добра идея — погали я по главата. — А какво ще кажеш за едно айс-кафе и шоколадова торта?

— Не е възможно да си гладен. Часът е едва пет, а ти направо се натъпка на обяд — изуми се Дженифър.

— Гладен съм.

Тя буйно се засмя и тръгна към кухнята. Той я последва, а след него се извървиха двата помияра.

— Къде е Мария? — попита Коста.

В същия миг забеляза бележката на масата. Взе я, прочете я и се намръщи. Без да каже дума я подаде на Дженифър.

— О, мили Боже? Какво ще правим сега? — изохка тя.

Леонора изрично ги бе предупредила, че пуска Мария на Изток само при едно условие. Никога и при никакви обстоятелства тя не биваше да се среща с Джино Сантейнджело.

Коста вдигна безпомощно рамене.

— Не знам — отново прочете бележката с четливия почерк на Мария.

Отивам да разгледам една къща с господин Сантейнджело. Ще се върна по-късно. Любов и целувки. Надявам се, че сте прекарали чудесен ден. М.

Остави внимателно листчето на масата и започна разсеяно да го приглажда с длан.

— Просто не знам.

Дженифър се ядоса.

— Как така не знаеш? Кажи ми честно какво мислиш, че се е случило? Как се е озовал тук? Случайно ли?

— Да. Доколкото познавам Джино, случайно.

— Но ние го канихме да ни дойде на гости цялото лято. Той въобще не дойде.

— Знам.

Спогледаха се.

— Майната му!

Коста избухна в смях.

— Майната му! Ти каза майната му! Никога не съм те чувал да ругаеш, откакто сме женени.

— Е, сега ме чу. Как е могъл да го направи! Леонора ще побеснее.

— Слушай — бързо започна Коста, — не бива да научава. Ще предупредим и Мария. Тя ще разбере. Знае каква е майка й.

Дженифър кимна.

— Добре. Кажи й.

— Няма проблеми.

Дженифър се поотпусна.

— Няма проблеми.

— Хайде, кажи пак „майната му“. Толкова ми хареса да говориш мръсотии.

— Коста!


Джино изкърти с ритник една странична врата, за да могат да влязат в къщата.

— Недей — притесни се Мария.

— Току-що го направих — засмя се той.

— Хм… е, да, направи го — не се сдържа и буйно се разсмя. — Щом е така, мога да я разгледам, нали?

— Ами да. Бъди ми гостенка.

Мария се влюби в старата къща. Обикаляше тичешком помещенията и непрекъснато се възторгваше от това и онова. Страните й се зачервиха. Очите й сияеха.

— Трябва да я купиш — каза тя. — Това е най-хубавата къща, която съм виждала.

— Така ли мислиш?

— Не мисля, така е!

И той погледна на старата къща с нейните възторжени очи. Когато й разказа за плановете си за голяма мраморна тераса и плувен басейн по холивудски образец, тя се ужаси.

— Не! Ще развалиш всичко. Ако искаш басейн, нека бъде обикновен. Не бива да посегнеш на тази природна красота. Не трябва да променяш нищичко. Само я боядисай в бяло и ремонтирай каквото трябва — внезапно усети, че му натрапва мнението си, сякаш това какво ще стане с къщата беше от жизнено значение за нея. — Извинете, господин Сантейнджело — тя прекъсна лудешката обиколка из къщата, — увлякох се. Не ми обръщайте внимание.

Той не можеше да повярва, че тя е на двайсет. Изглеждаше му по-скоро четиринайсетгодишна, толкова свежа и непорочна.

— Хей! — възкликна той и настойчиво я загледа. — Защо е това господин?… Можеш да ми казваш Джино.

Почувства се така, както се беше почувствал първия път, когато посети Клемънтайн Дюк в нейната къща и разговаря с нея. Исусе Боже! Остаряваше. По-точно, беше на четирийсет и три. Но въпреки възрастта усещаше познатото чувство дълбоко в себе си. Винаги щеше да си остане на двайсет.

— Прекрасно. Джино — каза колебливо тя.

— Ето, така е по-добре — той видимо остана доволен.

Погледите им се приковаха един в друг в тишината на горещия, спокоен следобед. Мария усети, че краката й се подкосяват, можеше да се закълне, че е така. Някаква топла, сладка болка присви стомаха й. Ръката й несъзнателно се протегна и пръстите й леко докоснаха белега на лицето му.

— Откъде го имаш? — тихо попита тя.

Никой досега не бе дръзвал да му зададе този въпрос, но въпреки това той не се смути.

— Спомен от едно сбиване — каза той неопределено, — преди много години. Пред очите му за миг се появи образа на Синди — свежата, руса мръсница Синди. И съжали, че всичко е свършило така. Мигът отлетя. — Защо искаш да знаеш?

Тя бързо отдръпна ръката си.

— От любопитство, нищо специално.

— Не ти трябва да знаеш толкова много…

— Че ще остарееш бързо — довърши вместо него тя и се засмя нежно, като дете. Но не беше дете. Беше жена. И с инстинкта на мъж той разбра, че тя може да го задоволи. И я пожела, както не беше пожелавал жена от много дълго време.

Тя го погледна в очакване той да поеме инициативата.

Той хвана ръката й я изведе в градината.

— Хайде да хапнем — предложи бързо. — Седни тук, докато донеса храната от колата.

Тя седна покорно на тревата и покри с полата си дългите си загорели от слънцето крака.

Той донесе франзелата, шунката и топлата кола. Седна до нея и двамата усетиха, че умират от глад. Започнаха лакомо да се хранят.

— От колко време си при Коста и Джен? — подхвана той общ разговор.

— Точно от шест дни. Толкова е хубаво с тях.

— Да. Те са страхотна двойка.

— О, да. Чудесни са.

Той огледа лицето й. Нежна кожа, леко загоряла от слънцето. Големи, кристално сини очи, очертани от дълги мигли. Чувствена щедра уста. Нямаше никакъв грим.

— Значи след седмица се връщаш с тях в Ню Йорк?

— Да. Дженифър иска да организира голямо парти за рождения ми ден и ще бъде заета с приготовленията.

— Парти за рождения ти ден? — изненадан попита той. — Колко време ще останеш.

— Само до края на септември.

Джино отпи направо от бутилката с кола.

— Няма ли да е много рано? Рождения ти ден не беше ли през декември?

— Не. На петнайсети септември навършвам двайсет и една години.

— Декември.

— Не септември.

Той замълча. Ако Мария беше родена през септември, това означаваше, че Леонора е била вече бременна, когато се е омъжила. Неговата девствена годеница е била, по дяволите, бременна! Докато той изливаше сърцето и душата си в любовни писма и дори не поглеждаше към жена, тя се беше чукала! Хубава работа! Направо да си умреш от смях! Майната й! Нищо чудно, че Коста не бе пожелал да му каже.

Но това беше преди толкова време. Какво значение можеше да има сега…

Той сви рамене.

— Объркал съм се.

Тя откъсна стръкче трева и го завъртя между пръстите си.

— Ти и моята майка… искам да кажа… тя била ли е някога твоя приятелка? — сърцето й биеше лудо, знаеше, че въобще не трябва да му задава такъв личен въпрос, но просто искаше да знае.

— Откъде ти хрумна тази мисъл? — попита предпазливо той.

— Знам ли?… Мама никога нищо не е споделяла с мен… и аз… се интересувам за някои неща.

— Е, интересуваш се за неща, които не са били. Познавах майка ти. Ходех на гости на Коста. Бяхме приятели. Това е всичко.

— А сега вече не сте приятели. Тя изобщо не те харесва. Всъщност, без да искам разбрах, че е поставила условие за гостуването ми тук. Да не ми позволяват да се срещам с теб.

— Така ли?

Тя утвърдително кимна, погледна го право в очите, посегна към него и докосна белега му.

— Но аз съм радостна, че те срещнах.

Съвсем естествено той хвана ръката й и я притисна до устните си.

— Красива си — прошепна той. Това не беше комплимент, думите излязоха направо от сърцето му.

— Благодаря ти.

Обгърна ги тишина. Той не пусна ръката й. Големите й сини очи го гледаха в очакване.

Много бавно той протегна ръка и започна да разкопчава тънката й памучна рокля. Тя мълчеше. За миг Джино си спомни как за първи път целуна Леонора, докато плуваха в залива на Сан Франциско. Студената вода. Нейното потръпващо младо тяло, притиснато до неговото.

— Няма ли първо да ме целунеш? — попита тя с тънък гласец.

Той отдръпна ръката си и обхвана главата й с длани. Започна да я целува много бавно. Внимателно разтвори устните й с езика си. Тя му отговори неопитно, повтаряше това, което той правеше. Когато езикът му започна да обхожда устата й, тя отвърна на настойчивостта му. Когато спря за момент, и тя спря. Устните й бяха толкова сладки, като сочни ягоди.

— Искам да целуна белега на бузата ти — прошепна тя, почти без да осъзнава какво казва. Проследи с пръсти очертанията на отдавна зарасналата рана, после направи същото с устни. Нежни, очарователни, възбуждащи леки целувки.