Слънцето напичаше, беше непоносимо горещо.

Джино непохватно започна да съблича дрехите си, остана само по гащета. Беше доволен, че тялото му е по младежки стройно, със стегнати мускули. Нямаше грам тлъстина.

Внимателно смъкна роклята й под раменете, оголвайки гърдите й. Наведе се и ги целуна.

Тя не промълви нито дума, не направи никакво движение. Остана тиха и му позволи да прави каквото иска.

Той започна да разкопчава полата на роклята й. После свали бикините й и сведе глава към русия пухкав триъгълник. Тя се отдръпна.

— Не, моля те, не го прави.

Той нежно я погали и внимателно я положи да легне на тревата.

Тя приличаше на Леонора.

Но беше Мария. Толкова ясно и просто.

— Много си красива — прошепна той. Докато й го казваше, смъкна гащетата си и легна върху нея. — Красива…

Дългите й крака бяха гостоприемни, а той беше възбуден и готов да влезе в нея. Но усети преграда пред себе си.

— Исусе Боже! — възкликна той и моментално се отдръпна. — Досега никога не си го правила, така ли?

— Няма значение — прошепна тя. — Искам да го направя.

— Господи! — той легна по гръб и се загледа към синьото небе. Фактът, че беше девствена изведнъж го отрезви. Та тя е детето на Леонора, за Бога. Майната му, какво си мислеше, че прави? Че й го връща?

Грабна гащетата си и се обу.

— Какво има? — тя седна и несъзнателно прикри голите си гърди с ръце.

Жестът беше толкова невинен. Но сякаш някой го зашлеви през лицето. Тя беше почтено, честно момиче, какво, по дяволите, правеше той с нея?

— Увлякох се — измърмори той. — Съжалявам. Облечи се, дете.

Две яркочервени петна се появиха на бузите й.

— Не съм дете. Аз съм жена. И това, което правехме, ми е съвсем ясно.

— А? Добре, тогава на мен не ми е съвсем ясно, така че облечи си дрехите и ще те откарам обратно.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Обиждаш ме… господин Сантейнджело.

— Хей, какви ги приказваш?

— Ако въобще разбираш нещо от жени, щеше да знаеш, че не можеш да се отнасяш така с мен.

— Как?

— Ами да ме наричаш дете и добро момиче. Знам какво правя и искам да го направя — протегна ръце към него и нежно прошепна: — Моля те.

— Виж… Мария. Това е нещо, което не трябва да се случва.

Очите й широко се отвориха.

— Защо?

— Защото съм много по-голям от теб — усещаше се толкова нелепо в тези гащета. Искаше да се облече и да си тръгне. Най-неочаквано пожела Мария да изчезне от живота му.

— Да не би да искаш да повярвам, че никога не си правил любов с по-млада жена? — недоверчиво попита тя.

— Не казвам това.

— Тогава какво? — настойчиво го погледна, истински озадачена.

А той се втренчи в нея. Беше най-красивото създание, което бе виждал в живота си.

Тя разгада копнежа в очите му и се отпусна по гръб върху тревата.

— Не знам какво е любовта — каза тихо, — но знам със сигурност, че искам да бъдеш първият мъж в живота ми. Искам го. Много.

Той си спомни за Сан Франциско. Спомни си думите на Леонора тогава: „Няма какво да чакаме, Джино…“ Той беше този, който настоя да изчакат. Беше наприказвал куп глупости. Че не трябва да се любят, преди да се оженят. Оказа се, че през цялото време е бил пълен глупак. И сега щеше да го направи отново…

— Мария — сякаш да си даде кураж, гласът му беше груб, — щом наистина искаш…

— Да, Джино! О, да…


Дженифър и Коста чуха колата да спира пред къщата.

Тя стисна ядовито устни. Погледна към часовника си, за да се увери че наистина е дванайсет часа. Посред нощ.

— Успокой се — каза й Коста. — Ето, тя се върна и няма да излиза повече. Ще говоря с Джино, само не се притеснявай.

— Как да не се притеснявам? — сряза го Дженифър. — Побеснявам. Дори не позвъни да ни каже, че ще се прибере толкова късно.

Коста долепи пръст към устните й.

— Шшт.

Външната врата се затръшна. Джино и Мария влязоха. В първия миг четиримата се гледаха втренчено.

Всички страхове на Коста се потвърдиха. Лицата и на двамата бяха зачервени и сияеха като коледни елхи. Джино се хилеше глуповато, а очите на Мария искряха.

— Здрасти-здрасти! — неестествено приповдигнато ги поздрави Джино. — Как е моята любима съпружеска двойка?

Дженифър му подаде сдържано бузата си, когато той се наведе да я целуне.

Коста студено каза:

— Защо не позвъни? Изкарахме си акъла.

Мария ги гледаше виновно.

— Оставих бележка, чичо.

— Да — съгласи се Коста, — бележка, в която пишеш, че ще закъснееш. Но знаеш ли колко е часът?

— Заведох я на ресторант, където сервират морски деликатеси — небрежно каза Джино. — Най-добрият омар, който съм ял някога.

— А, да! — присъедини се към легендата Мария. — Беше чудесен! — погледна към Джино и се усмихна.

Той също й се усмихна и й намигна съзаклятнически.

Коста въздъхна.

— Върви да си легнеш, Мария. Господин Сантейнджело и аз имаме да обсъдим някои делови въпроси.

— Добре — весело каза тя и най-неочаквано добави: — Разрешено ми е да го наричам Джино.

Дженифър стана.

— Ела с мен, скъпа, кажи „лека нощ“. Искам да си поговорим двете с теб.

Мария незабележимо се усмихна на Джино:

— Лека нощ. И… ти благодаря.

Той се ухили.

— Прекарахме чудесен ден, нали?

Сега тя се изчерви.

— Да, чудесен

Коста изчака жените да напуснат стаята и една тогава рязко попита:

— Нещо за пиене?

Джино удобно се настани в стола.

— Да. Едно бренди добре ще ми се отрази.

Коста отиде до бюфета и наля кехлибарената течност в тумбеста чаша. Подаде я на Джино и попита:

— Каква е играта, приятелю.

— А?

Коста се ядоса.

— Не си играй с мен. Познавам те много добре. Майната ти, Джино, какви ги вършиш?

На Коста наистина му беше прекипяло, щом стигна до ругатня. Когато беше ядосан и дори разгневен, лицето му се покриваше с червени петна, а очите му се присвиваха.

— Заведох хлапето да разгледа една къща, която мисля да купувам. После отидохме да вечеряме. Какво толкова е станало? — небрежно обясни Джино.

— Защо Мария? — повиши глас Коста.

— Какво защо Мария? — подразни го Джино.

— Защо с нея?

Джино завъртя чашата и брендито обля стените й.

— Виж, не разбирам за какво говориш…

— Говоря за това, което видях с очите си. Тя ми е племенница, дъщеря е на Леонора, за Бога.

— Така ли? Онази, дето се роди през септември… или декември? — заядливо попита Джино.

Въпросът му завари Коста неподготвен. Той се обърка.

— Ако ти бях казал тогава… реших, че е по-добре да не ти кажа.

— Правилно — Джино се прозя и смени темата. — Ще се намери ли едно легло за мен тук тази нощ. Не ми се кара обратно до града.

— Но ако го направиш, ще ти бъда безкрайно благодарен.

Отношението на Коста хвърли сянка върху този прекрасен за него ден.

— И защо? — наежи се Джино.

— Защото Леонора ни постави условие — Мария да не се среща с теб по време на гостуването си при нас. Днес не можахме да го предвидим, но…

— Леонора да се шиба! — избухна Джино.

— Виж, прояви малко разум — Коста започна да крачи бавно из стаята. Чудеше се как да изглади нещата. — Какво значение има за теб, ако не се видиш отново с момичето?

Джино пресуши на една глътка питието си.

— Прав си. Няма никакво значение — сви рамене той.

На Коста камък му падна от сърцето.

Джино остави чашата на масата и вдигна очи към него. Загледа го дълго, тежко.

— Е, ще се видим, приятел.

— Ще дойдеш ли утре в офиса?

— Може да прескоча до Западния бряг, да видя как се справя Момчето.

Коста нервно започна да почуква с пръст по масата. Беше казал това, което чувстваше, че трябва да каже. Сега искаше да се разделят приятелски.

— До Западния бряг? Не сме говорили за това.

— Да, но си помислих, че мога да отскоча. Какво става с голямото парти, което Дженифър организира? По-добре ще е май да ме няма, а?

— Леонора чувства…

— Какво може да чувства тази кучка? — гласът на Джино се повиши. — Че скъпоценната й щерка ще деградира в моята компания? Че аз съм неподходящ? Добре тогава, можеш да й предадеш от мен, че тя се осмърдяла, чу ли? Смърди.

Коста само кимна с глава.

Джино тръшна вратата и излезе от къщата.


Този път той не гостува на Момчето в Лос Анджелис. Нае си собствено жилище — голямо имение в Бел Еър, което някога принадлежало на филмова звезда от нямото кино.

Нанесе се там заедно с телохранителите си и цяла колекция първокласна женска плът. Забавляваше се, но макар и наистина красиви, те го отегчаваха. Всяка от тях искаше да направи кариера в киното. Особено дългокраките. Лягаха с всеки, на когото се надяваха, че може да ги лансира.

Отиде във Вегас да провери как върви строителството на „Мираж“. Напредваше бързо. И изглеждаше много добре.

Пипа Санчес дойде в имението му в Бел Еър и се разхождаше пред очите му като грациозна котка. Удържа на думата си и му снесе безброй сведения за Джейк. Изглежда Джейк честно спазваше споразумението им и явно засега не крадеше от парите му.

Пипа съблече бялата си рокля в спалнята на Джино и започна да се люби с него.

Той се запита дали Момчето знае какво прави тя. Надяваше се, че знае.

— Трябва да финансираш някой филм — подхвърли му небрежно Пипа. — Нали можеш да си го позволиш. Защо не го направиш.

Идеята не беше за пренебрегване.

— Добре. Намери ми сценарий. Ако го харесам, ще финансирам заснемането му.

За първи път я видя да се усмихва. Защо? Не й беше предложил роля.

На петнайсети септември се обади на една от секретарките си в Ню Йорк. Нареди й да купи от „Тифани“ пръстен с най-големия и най-скъпия аквамарин, заобиколен с диаманти, който може да се намери. Продиктува и съпровождаща подаръка бележка и поръча да го изпратят на Мария. Посланието му беше следното:

Честит рожден ден. Това не може да се сравнява с блясъка на очите ти.

Когато Мария получи подаръка и прочете бележката, заплака. Не беше нищо ново — тя плачеше непрекъснато след заминаването на Джино.

А той седеше до басейна в Бел Еър и мислеше за момичето, което днес навършваше двайсет и една години. За лицето й. За кожата й. За очите й. За тялото й. За нейния аромат.

В шест вечерта беше в самолета обратно за Ню Йорк.

Не го беше грижа кое е правилно и кое не. Не му пукаше дали Леонора ще изпадне в истерия, или Коста никога повече няма да му проговори.

Знаеше какво иска и отиваше да си го вземе.


Кери, 1943

Няколко дни Кери плака. Докато вече нямаше сълзи. После я обзе изгаряща ярост и тя се втурна с гръм и трясък в ресторанта, където Енцо обядваше всеки ден. Нахвърли се върху него, без да обръща внимание на телохранителите му, които се опитаха да я спрат. Крещеше:

— Искам си детето! Чуваш ли? Искам си детето. Обеща ми, че ще ми го върнеш. Е, къде е? Казах ти кой го е отвлякъл. Твойте момчета разпитаха момичето, което се грижеше за него. И къде е бебето ми? Защо още не е при мен? Минаха шест дни! Плащам си охраната! Дължиш ми защита!

Телохранителите на Енцо я приклещиха от двете страни като в менгеме.

— Разкарай се, негърко — изръмжа единият от тях.

— Къде е малкото ми момче? — тя не спираше да крещи към Енцо, който невъзмутимо си отчупи залък хляб и не й обръщаше внимание. — Искам си детето! И ако ти не можеш да ми го върнеш, ще отида при ченгетата. Чуваш ли ме? При ченгетата! И ще им разкажа всичко…

Насила я измъкнаха навън.

Енцо погледна към компаньонката си, която седеше замръзнала като статуя. Сви рамене.

— Никога не съм виждал това момиче.

След като измъкнаха Кери навън, напъхаха я грубо в колата на Енцо и единият от бодигардовете се върна да получи нареждания какво да правят с нея.

— Откарайте я у тях, заключете я в стаята й, аз ще намина следобед — измърмори Енцо. По-голяма опасност от истерична проститутка за неговия бизнес нямаше. Май беше настъпило времето да я качи на кораб и да я разкара далече от града, може би някъде в Южна Америка, където имаше връзки, които да се погрижат за нея. Сега умът му беше зает с други неща и съвсем не му беше до тъпото й хлапе.


Лерой седеше на пода и подхвърляше фъстъци в устата си. Изстрелваше ги като куршумчета, един след друг. Всички падаха точно в средата на изплезения му език.

Четиригодишният Стивън го зяпаше с отворена уста. Шестнайсетгодишната Лил седеше разкрачена на леглото и лакираше ноктите на краката си. Една муха, която досадно жужеше из мръсната стая, най-после кацна върху парче шунка върху шкафа.

— Днес е денят! — обяви Лерой и скочи на крака. — Мисля, че кучката вече е готова да ми даде всичко, което поискам. Трябва да й се е смръзнало лайното от ужас.