— Днес ли ще се отървем от хлапето? — обнадеждена попита Лил.

— Може би да, може би не — както обикновено, Лерой не даваше подробни обяснения.

— Почти седмица е тук.

— Ти си едно досадно лайно.

— Искам да се връщам на работа — оплака се тя. — Трябват ни мангизи.

— Ще имаме толкова мангизи, че ще си бършем задниците с тях! — изфука се Лерой.

Стивън гледаше ту единия, ту другия със сериозните си зелени очи. Не разбираше защо е тук, с тези смешни хора. Но знаеше, че трябва да стои мирно и тихо — иначе го биеха.

Лерой започна да се облича и едновременно обикаляше с танцова стъпка стаята.

— Днес е денят — припяваше той.

Лил продължи да лакира ноктите си.

Стивън ги наблюдаваше притихнал и кротък от своя ъгъл.


Енцо безмилостно удари Кери през лицето. Бузата й пламна.

— Не позволявам на долна курва да ми говори така. Коя си мислиш, че си ти, скапана кучко?

Това я прекърши. Тя силно стисна памучния плат на роклята си.

— Простете ми, господин Бонати.

— Да ти простя? Убивал съм хора за много по-малко от това, което ти направи днес.

Тя притихна.

— Не обичам да ме заплашват. А най-мразя да ме заплашват с ченгетата. Не че можеш да го направиш. Ти нищо не знаеш.

— Съжалявам — едва чуто прошепна тя.

— Разбира се, че съжаляваш. Разполагаше с достатъчно време, за да обмислиш нещата.

— Искам си сина, господин Бонати. Обещахте…

— Нищо не съм обещавал — прекъсна я той. — Казах, че ще изпратя две от момчетата си да се погрижат.

— Ако…

Той отново я прекъсна, вече губеше търпение.

— Ще опитам, ще опитам. Но междувременно може би ще е добре да си вземеш малка почивка.

— Не! — гласът й прозвуча рязко.

— Какво не? — ехидно попита той.

— Никъде не отивам без Стивън.

Той въздъхна.

— Слушай, добре си гледаш работата. Не ти правя четки, когато казвам, че си много ценна за мен. Не ми се ще да те изхвърля на улицата, но ако ми създаваш проблеми, повярвай ми, ще го направя.

Тя съвсем се отчая.

— Господин Бонати! Моля ви… Искам само сина си. Ще направя всичко, каквото поискате от мен. Ще работя само за вас… ще работя всичко…

— Добре де, ще ти върна хлапето, но не искам повече сцени. Разбра ли?

Тя сграбчи ръката му и я целуна.

— О, благодаря ви, господин Бонати. Сигурна съм, че ще го намерите… че ще ми го върнете.

Той свали ципа на панталона си.

— Я го издухай, така и така съм тук — безцеремонно й нареди той.

В първия миг тя не го разбра, но бързо се окопити, коленичи пред него и се залови за работа.

Енцо Бонати беше свиня.

Но беше свиня, която щеше да намери бебето й.


Лерой весело подскачаше по улицата. Спря пред една витрина и се огледа. Това, което видя, му хареса. А щеше да го възхити, когато Кери пристигнеше с мангизите. Нямаше къде да мърда. Щеше да пристигне. Той изобщо не се съмняваше в това.

Влезе в един ресторант с интериора на пътнически вагон и си поръча чаша кафе. После отиде в задната му част, където имаше телефонен автомат с монети, набра номера на нейния публичен дом.

В слушалката се чу писклив глас със силен акцент. Той изкомандва:

— Дай ми Кери!

— Тя е саета тоцно сега, господине.

— Обаждам се за Стивън, миличка. Кажи й да се освободи.

Пискливият глас едва не проглуши ухото му.

— Стивън? Нейният Стивън?

— Дай ми Кери, кучко, преди да съм затворил!

Докато чакаше, започна да си тананика някаква мелодия и едновременно се мъчеше да разчете драсканиците по стената.

Марлийн се чука. Кой не се чука?

Почуди се коя е па тая Марлийн. Може би самата тя го е написала върху стената.

В слушалката прозвуча обезумелият глас на Кери — точно така, както беше очаквал.

— Дай си ми детето! — крещеше неистово тя. — Добре ли е той? Да не си го наранил? Къде е?

Лерой бавно заговори:

— Колко ще платиш, за да си го получиш обратно?

— Кой се обажда? Лерой, ти ли си!

— А, ма ти ме позна. Мислех, че няма да познаеш кой съм. Мислех, че нямаш вуйчо Лерой.

— Ще ти дам всичките си пари. Искам го днес.

— Ама че са ти кипнали лайната! Колко бързо си спомни, момиче.

— Искам да се видим. Къде? Кога?

Нещата се нареждаха по-бързо, отколкото беше очаквал. Бързо реши.

— Утре по обяд в един часа. На площадката на Емпайър Стейт Билдинг.

— Утре ли? — гласът й изневери. — Защо не днес?

— Утре. В един. Донеси пет хиляди зелени, ако искаш да видиш хлапето си живо. И само да си продумала пред някого!

Чу как се разрида. Затвори. Майната й! Щом се беше отнесла така с него, заслужаваше си да се поизмъчи.

Върна се на бара, изпи на една глътка кафето си и излезе с бавна крачка от заведението, без да плати. Никой не извика след него. Никой не го спря. Това беше добро знамение за него.


Енцо Бонати й каза:

— Той сам го направи по-лесно за нас.

Кери кимна унило. Не знаеше дали да се радва, или да съжалява, че Бонати беше чул целия разговор.

— Какво да правя? — прошепна тя.

Той се намръщи.

— Ще отидеш на срещата. Останалото остави на мен.

— Ще ми върнете ли Стивън?

— Утре ще си имаш хлапето. После май ще трябва да се захванем здравата с бизнеса тук. Ще ти изпратя още наркотик. Трябва да го продадеш бързо, накарай тия мърди да го използват.

— Добре, господин Бонати.

— Доволен съм от теб.

Тя го гледаше с незрящи очи. Автоматично каза:

— Благодаря, господин Бонати.


В един часа по обяд Манхатън гъмжеше от народ, излязъл по време на почивката. Лерой изруга, докато влизаше в извисяващия се до небесата Емпайър Стейт Билдинг. Влезе в асансьора и натисна бутона за сто и втория етаж. Още докато се изкачваха нагоре, плувна целия в пот. Ама че идиотско място за среща. Обърса с ръкава на ризата си потта, избила над горната му устна, измъкна от джоба си слънчеви очила с много тъмни стъкла и си ги сложи.

Като че ли цялото човечество беше решило да дойде на разходка тук. Беше истинска лудница. Затърси с очи Кери. Не я откри. Запита се дали тя ще го разпознае. Той я помнеше като слабо черно момиченце с хубави очи и големи цици. Не беше се променила кой знае колко — само изглеждаше много по-добре.

Не успя да види нито едно чернокожо лице. Ако не дойдеше, щеше на живо да одере дребосъка й. Стивън. Ама че шибано име за негър.

Кери стигна до пресечката на Трийсет и четвърта улица и Пето авеню. Беше подранила с половин час, затова реши да убие времето в едно кафене. Седна, но погледът й не се откъсваше от стенния часовник.

Енцо Бонати изобщо не й беше казал какво ще предприеме. Само я беше уверил, че още същия ден Стивън ще си бъде при нея.

— Освен ако не е мъртъв — беше добавил той и думите му я смразиха. Освен ако не е мъртъв. Тези нехайно произнесени думи се въртяха в главата й през цялата нощ и тя не успя да мигне. Продължаваха да я измъчват и сега. Ако Лерой беше направил нещо на Стивън — каквото и да е — тя щеше да убие мръсната гадина със собствените си ръце. Щеше да го застреля с пистолета си, който лежеше в чантичката й.

Стрелките на часовника тягостно се движеха. Най-после до един часа останаха пет минути. Тя плати кафето си и излезе.


Големия Виктор и Сплит Трошача я проследиха с поглед, докато тя излизаше от кафенето.

— Ега ти задника! — похотливо се облиза Големия Виктор.

— Стига да ти харесват негърски задници — уточни Сплит.

Двамата и на външен вид изглеждаха гангстери. Бяха гангстери. Големия Виктор беше едър, масивен мъж с очи на подло куче и дебели лигави устни. Сплит беше по-млад, по-слаб с рошава мазна коса и остър нос.

— Никога не съм плащал за това — отбеляза небрежно Големия Виктор, докато чоплеше с нокът зъбите си. — Не ги разбирам тия бунаци, дето плащат.

Сплит кимна. Беше съгласен с него. После двамата се надигнаха и тръгнаха след Кери.


Лерой я видя да идва към него. Очите му зад тъмните слънчеви обича щяха за изскочат.

За миг остана като цапардосан по главата. Леле мале, беше страхотна. Като соло изпълнение на Гилепси. Върховна! Мълниеносно се изкуши да включи в сделката и малко секс.

Тя все още не го беше видяла. Очите й шареха обезумели из тълпата.

Лерой вътрешно се похвали, че е облякъл любимия си костюм. Кафяв, на широко бяло райе. Пооправи възела на бялата си плетена вратовръзка, която беше в тон с леката риза. А с широкополата шапка и слънчевите очила се чувстваше неотразим. Щом го видеше, тя навярно щеше да си помисли, че е филмова звезда. Или нещо подобно!

Тръгна с подскачаща походка към нея. Застигна я, шляпна я по задника и едновременно й каза:

— От красиво бебе си станала страхотно маце. Я виж ти!

Възмутена, тя подскочи и се обърна, готова да удари нахалника, но в същия миг го позна.

— Лерой, ти ли си?

Той се наду като пуяк.

— Целият аз.

Омразата в очите й можеше да го изпепели. Прииска й се да извади пистолета и да го надупчи на решето, но Енцо я беше предупредил, че е достатъчно да го разпознае, да поговори с него няколко минути и да се отдалечи, щом хората му се приближат до него.

— Как е Стивън? Добре ли е? — бързо попита тя.

— О’кей е, жено. Живот си живее.

— Какво искаш? — въпросът й прозвуча приглушено.

Той се ухили.

— Подобаващо отношение. Изглеждаш гореща, а говориш студено. Що не разчупиш малко леда, та да можем да обсъдим нещата, а?

Очите й се стрелнаха из тълпата.

— Добре.

Той си помисли, че не й е приятно да разговарят тук, затова предложи:

— Да се махнем оттук. Да отидем някъде.

— Къде?

Покровителствено я хвана под ръка.

— Остави всичко на мен и не се притеснявай — поведе я към един от асансьорите.

Тя беше отчаяна. Бързо се огледа… и ги видя. Не можеше да греши. Трябва да бяха момчетата на Енцо. Изглеждаха точно като тях. Посъвзе се.

Пред асансьорите имаше опашка от чакащи.

— к’во ше кажеш, да хвърлим едно око на града, така и така сме се изкачили горе — предложи Лерой. — Бас държа, че гледката си заслужава — стисна ръката й, когато тя не му отговори нищо. — Нали отново ще го направим, а?

Беше толкова уплашена, че не чуваше какво й говори. Само кимна. Двамата мъже вече бяха зад тях, толкова близо, че усещаше топлия им дъх, миришещ на чесън.

Асансьорът пристигна. Вратите се отвориха и отвътре се изсипа група посетители. Двама моряци й се ухилиха и похотливо цъкнаха с език. Това изглежда поласка самолюбието на Лерой, защото той стисна многозначително ръката й. Как ще успее да се измъкне?

Влязоха в асансьора. Двамата плътно ги следваха.

Тя се замисли за Стивън и с мъка се пребори с изкушението да извади пистолета си и да изстреля един куршум в тъпата ухилена муцуна на Лерой.

Един ден щеше да го направи. Да. Един ден щеше да го направи.


Големия Виктор прошепна:

— Ще го пипнем долу, на тротоара.

Сплит се съгласи.

— Адски ще се изкефа — продължи да шепне Големия Виктор. — Тоя скапан негърски сводник ще си го получи…

Сплит зарови пръсти в чорлавата си мръсна коса и без никаква връзка попита:

— Мислиш ли, че шефът чука черно?

Големия Виктор се изплю презрително.

— Не.

— Тогава к’во правим тук?

— И аз се чудя. Но не задавам въпроси. Май му е жал за хлапето.

— А стига бе, да му е жал за негърче!

Двамата поклатиха глави в недоумение.


Щом стъпиха на тротоара, Лерой понамести слънчевите си очила и килна самодоволно широкополата си шапка. Наслаждаваше се на самия себе си. Чувстваше се значим. Кефеше се. Мъжете, които минаваха покрай тях, се заглеждаха в Кери, сякаш беше зрял плод на пазарска сергия.

— Ти си станала дяволски голяма работа, пиленце — констатира щастливо той. — Май ти направих голяма услуга, като те отворих за бизнеса, а?

Тя се втренчи в него, лицето й бе разкривено от омраза. Какво безочие! Преди обаче да успее да каже нещо, Големия Виктор и Сплит налетяха. Притиснаха Лерой от двете страни.

— Гледай бе, човече, по-полека… започна Лерой, но веднага разбра, че са го пипнали и от устата му се изля водопад от псувни.

— Само по-кротко! — с нисък глас избоботи Големия Виктор. — Тръгваш с нас, иначе пищовът ми ще ти пръсне червата по тротоара.

Кери се опита да се отскубне и да избяга, успя, но миг преди да хукне, Лерой я задържа с вика си:

— Кучка! Няма да му се размине на хлапето ти заради това.

Сплит ръгна нещо в хълбока му, той издаде тих стон и млъкна.

Кери бързо се отдалечи, беше я страх да се обърне назад.

Искаше само Стивън. Нейното момченце. И докато не си го получеше здраво и невредимо, нямаше дори да може да мисли нормално.


Лил вече се чудеше какво да прави от скука. Погледна към тъпия изтърсак. Детето я гледаше с големите си сериозни очи.