— к’во си ме зяпнал, бе? — сърдито му кресна тя.

Стивън не й отговори. Беше много объркан. Искаше мама. Искаше играчките си. Не обичаше тази стая. Сълзите напълниха очите му, натежаха и се плъзнаха по бузките му.

— Искам мама — изплака детето.

— Млък!

— Искам мама.

— Казах млък, изрод такъв! — замери го с обувка. Не успя да го улучи, но успя да му затвори устата. — По дяволите! — отново кресна тя, после се прозя, стана от леглото и приклекна няколко пъти, за да се раздвижи.

Съжителството с Лерой се превръщаше в истинска досада.


Отне им малко повече време, отколкото очакваха. Пет минути повече. Всички сводници обаче си приличаха — черни, бели, все тая. Увъртаха, сучеха, но си признаваха.

Лерой беше сводник като всички останали. След първия удар новият му моден костюм не беше нито нов, нито моден. Беше опръскан с кръв. Изплю част от зъбите си и се разрева като сополанко.

Останалото беше лесно. Пътуване до Харлем. Тясната, задушна и воняща стая. И дребната спарена смръдла. Големия Виктор я цапардоса по задника и й каза:

— Защо се влачи таквоз бяло маце като теб с тоя негърски задник? Айде, събирай си партакешите и чупката! Ще се върна да проверя.

Лил бързо погледна първо него, после Лерой. Една сополива хленчеща купчина в ъгъла. Викна му:

— Давай да се омитаме оттук! И двамата. Аз се махам, можеш да се басираш, в кърпа ти е вързано.

Детето беше живо и читаво. Сополиво, вмирисано, с няколко синини, но читаво. Сплит го метна на рамо, отнесе го до колата и го хвърли на задната седалка. Стивън не шукна. Беше вцепенен.

— Всичко стана като по ноти — кратко отбеляза Големия Виктор.

— Ъхъ — съгласи се Сплит. — Видя ли я оная дребна, смачкана кратуна. Сигур няма и петнайсе.

— Мръсна курветина.

— Ъхъ. Че беше мръсна, мръсна си беше.

— Точно по твой вкус, нали?

Двамата се засмяха.


Кери си получи детето обратно, но то не проговаряше, не проронваше и думичка. Само я гледаше с широко отворени очи, сякаш всичко, което му се бе случило, беше по нейна вина.

Тя го люлееше в прегръдката си, изкъпа го, намаза с мехлем синините, нахрани го.

Стивън само я гледаше. Не обелваше дума.

Тя тихо ругаеше Лерой и й се искаше горилите на Енцо да са убили кучия син.

Сузита пое нещата в публичния дом в свои ръце, докато Кери се грижеше за сина си в малкия апартамент на долния етаж, който беше тяхно неприкосновено убежище. Загубената гледачка на детето беше изгонена. Майка и син бяха останали само двамата.

Към единайсет вечерта Сузита позвъня по телефона.

— Господин Бонати пристигна току-сто — прошепна тя в слушалката. — Търси теб. Касах му ти долу са минута.

— О, Господи! — избухна Кери. — Не мога да се кача. Тази нощ не мога! Наистина. Не мога да оставя Стивън сам.

— Той бесен.

Кери неспокойно зачука с нокът по слушалката. Енцо Бонати какво си мислеше — че я притежава, че само да й подсвирне, и тя ще клекне в краката му?

Отговорът беше „да“ и тя го знаеше.

— Качвам се след минута.

Отиде в спалнята и погледна Стивън. Детето се мяташе в съня си. Ами ако се събуди? Тя трябва да бъде до него! Проклет да е Бонати! Проклети да са всички мъже.

Съблече робата си, напъха се бързо в една рокля, после сложи длан върху челото на Стивън и тихичко прошепна. Като молитва. Не, като клетва.

— Ще уредя нещо за нас, миличко. Ще избягаме двамата оттук. Обещавам ти.


Напълно облечен, с пура в устата, Енцо Бонати се беше изпънал върху леглото й.

— Върнах ти хлапето, а тебе те няма. Тук да не е почивен дом?

— Още не съм намерила нова гледачка — измърмори засегната от тона му тя.

Погледът му застина.

— Че намери. Не можеш да зарязваш току-така бизнеса.

— Да, господин Бонати. Сами ми дайте малко време.

— Утре ще получиш висококачествен наркотик. Струва шест хиляди долара. Искам парите да са ми в джоба до една седмица. Разбра ли?

— Да.

— Да, да. Какво става с тебе? Сърдита си като стара невестулка. Не заслужавам ли малко уважение?

Какво правеше той при нея? Защо не я оставеше на спокойствие? Та той беше Енцо Бонати, за Бога. Можеше да има всяка жена, която поиска. Защо нея?

— Какво искате да направя? — попита тя с глух глас.

— Леле, какво въодушевление — подигравателно подхвърли той.

Тя опита да се усмихне, но нищо не се получи.

Той дръпна от пурата си и погледна към нея, като че ли тя е мравчица, създадена на тоя свят с единственото задължение да го забавлява.

— Съблечи си дрехите. Искам да те гледам гола — посочи с пурата към единия от столовете. — Седни и се разкрачи.

Тя го направи. През цялото време си мислеше за Стивън, молеше се на Бога да не се събуди и се питаше как да избягат двамата от този мръсен живот.

Енцо започна да говори за жена си. Говореше отвратителни неща, но това го възбуди веднага. Колкото по-гнусни думи изричаше по неин адрес, толкова по- се надървяше.

Тя направи опит да изглежда съблазнителна, но й беше трудно, защото седеше гола на стола като инструмент. Искаше да изкрещи, да стане и да избяга. Енцо Бонати никога не се отнасяше с нея като с човешко същество, което има чувства и усещания. Тя беше една от стадото проститутки, а той притежаваше обори, пълни с такива из целия град.


Часове по-късно лежеше в мрака на малкия си апартамент. Стивън се мяташе и се въртеше в съня си до нея. За такава ли свобода беше работила толкова усилено? Да подскача като маймуна на верижка, щом Енцо само помахаше пръст? Да пробутва наркотиците му?

Дали Лерой щеше отново да се върне? Да души наоколо и да превърне живота й в ад? Да държи Стивън под око ден и нощ, всяка секунда? Не виждаше никакъв изход. И все пак… Бърнард Даймс. Щеше ли да й помогне той? Тази мисъл й се стори абсурдна, но не можеше да забрави как я гледаше онзи ден, на улицата… Да отиде при него и да му разкаже истината… Какво щеше да загуби, ако опита? Нямаше какво повече да губи.

Най-после заспа. Въртеше се и се мяташе в съня си. Също като Стивън.


Големия Виктор и Сплит донесоха малки пакетчета с бял прах. Кокаин. Нахълтаха и се държаха като стари приятели, намигаха и се шегуваха с Кери, настояваха да се позабавляват безплатно. Веднага. На място.

Тя веднага задоволи претенциите им. Изпрати Силвър с Големия Виктор, а на другия — Сузита. Отиде побесняла в кухнята и ги заряза.

Стивън седеше до кухненската маса пред чиния с бъркани яйца. Не говореше. Не посягаше към храната. А преди това беше любимото му ядене. Само побутна безмълвно чинията настрана.

— Хайде, миличък, бъди доброто момче на мама — помоли го тя и сложи отново чинията пред него.

Той вдигна глава и я загледа с големите си, сериозни очи, като едновременно отмести чинията и не спря, докато тя падна на пода и се разби на парчета.

— По дяволите!… — избухна Кери и вдигна ръка да го удари.

Той дори не трепна.

Какво правя? Дали не полудявам?

Бързо стана и го грабна в прегръдките си.

— Извинявай, миличък. Мама съжалява.

Но той остана неподвижен и отпуснат в ръцете й. Едно малко, упорито човече.


Едно от момичетата й влезе в кухнята с безгрижна походка, наметнала само един халат върху голото си тяло.

— Здрасти, Стивън, как си, бебчо?

Кери тръгна към вратата със Стивън на ръце.

— Кажи на Сузита, че излизам — бързо каза тя.

— Добре.

Отиде бързо в стаята си. Пликчетата кокаин бяха скупчени върху леглото й. Трябваше да ги скрие в гардероба… Трябваше бързо да ги пласира… Майната му на всичко! Нямаше да бъде повече момиче за всичко на Енцо Бонати!

Остави Стивън да седне на един стол и започна бързо да тъпче първите дрехи, които й попаднаха, в една пазарска чанта. После взе от едно чекмедже пачка двайсетдоларови банкноти, стегнати с ластик. Пари от клиенти. За миг се почувства виновна, че оставя Сузита сама да се оправя с всички неприятности… Но нямаше никаква друга възможност.

Вдигна Стивън и го прегърна с едната си ръка, а с другата взе пазарската чанта и безшумно напусна публичния дом. Отби се само за минута в долния апартамент — колкото да вземе количката на Стивън — и след минути забързана я буташе пред себе си по улицата.

Кери беше на път към един нов живот и никой не беше в състояние да я спре.


Джино, 1950

Мария се усмихна. Беше прекрасна. С най-чаровната усмивка на света и… с най-големия корем. Седеше в градината на тяхната къща в Ийст Хемптън и спокойно му говореше:

— Джино, мисля, че е време да ме заведеш в болницата.

Той се паникьоса.

— Исусе Боже! На кого да се обадя? Какво да направя.

— Просто позвъни в болницата и им кажи, че сме на път за там. Успокой се.

— Аз съм спокоен. Исусе Боже! Откъде знаеш, че му е дошло времето?

Тя се усмихна с вековната мъдрост на жената.

— Просто знам.

— Свещени глупости! Стой тук и не мърдай — втурна се в къщата да търси помощ.

Госпожа Камдън, бавачката, която бяха наели, седеше спокойно в стаята си с плетка в ръце пред чаша чай и слушаше радио.

— Хайде, размърдай се! — извика Джино. — Тя ражда!

Госпожа Камдън не се размърда. Остави плетката на масата, внимателно попипа кока на тила си, за да се увери, че всеки косъм от бялата й коса е на мястото си, и чак тогава стана.

Джино обикаляше къщата, изпаднал в луда паника. Вдигна под тревога шофьора и телохранителите си, хукна по стълбите към втория етаж, за да вземе куфара на Мария. Тя беше приготвила всичко необходимо за този ден още преди няколко седмици.

Не можеше да повярва, че моментът е настъпил. Щеше да става баща! На четирийсет и четири години. А почти се беше примирил, че си няма дете.

— Хей, мила, как се чувстваш? Всичко ли е наред при теб? Можеш ли да ходиш?

— Разбира се — Мария се засмя. Та тя вървеше към колата заедно с тях — от едната й страна госпожа Камдън, а от другата Джино. — Обади се в болницата, нали?

— По дяволите! Забравих. Не мърдай!

Втурна се обратно в къщата. Сърцето му лудо биеше. Бързо набра номера на болницата.

— Госпожа Сантейнджело пристига. Пригответе всичко!

Жената, която вдигна телефона, отговори студено, гласът й режеше като лед. На Джино му се прииска да я удуши. Какво им ставаше на всички, по дяволите, нима не усещаха че предстои събитие?

Тресна слушалката, изскочи от къщата и затича към колата. Настаниха Мария удобно на задната седалка с госпожа Камдън до нея. Той се смести при тях и постави ръката си върху ръката на жена си.

— Няма ли да ви е по-удобно отпред, господин Сантейнджело? — тактично попита бавачката.

— Не, не… не се притеснявай за мен.

Лицето на Мария леко се сгърчи и тя притисна с длани корема си.

— Исусе Боже! к’во става? — извика Джино. — Ред, ще запалиш ли най-после тая шибана кола!

Госпожа Камдън сви неодобрително устни.

Огромният зелен „Кадилак“ пристигна в болницата за рекордно кратко време. Персоналът веднага пое Мария. Влязоха вътре. Той се почувства излишен.

— Успокойте се, сър, имайте търпение — каза му младичка медицинска сестра. — Излезте и пийнете едно кафе, ако искате.

Да излезе и да пие кафе! Тая да не беше луда! Остана и направи това, което правеха всички съпрузи, чакащи жените им да родят — започна да се разхожда напред-назад по болничния коридор.

Мария. Съпругата му.

Не беше лесно за нито един от тях. Всички се съюзиха срещу връзката им. Крясъци и викове… Върнаха Мария в Сан Франциско, като че ли тя беше извършила престъпление.

— Искам да се оженя за нея — беше казал Джино на Коста.

— Ти да не си полудял? Ти не я искаш, ти си мислиш, че я искаш, защото е копие на Леонора.

— Глупости! Аз я обичам.

— Хайде, Джино, бъди разумен. Залъгваш себе си, лъжеш и нея. Тя не разбира какво означава всичко това. Преживява едно ученическо увлечение към теб.

— Мария не е ученичка, Коста. Тя е на двайсет и една и аз ще се оженя за нея.

— Дори не си го помисляй. Леонора никога няма да позволи.

Но се оказа, че Леонора няма думата. Мария беше бременна и трепетно влюбена. Успя да му телефонира и да му съобщи новината. Той моментално организира бягството й. Срещнаха се в щата Мериленд седмица по-късно и се ожениха същия ден.

Леонора се закле, че докато е жива, няма да проговори на дъщеря си. Едуард, макар и неохотно, прие решението й.

Но нито Мария, нито Джино им обърнаха внимание. Бяха щастливи, летяха в облаците. Той купи къщата в Ийст Хемптън, където за първи път се бяха любили, боядиса я в бяло, поръча да направят обикновен басейн, по-скоро изкуствено езеро, и остави храстите в градината да растат на воля.

За първи път през живота си той изпита блаженството, за което само беше мечтал.

Мария беше съвършена. Той я боготвореше. И никога, нито за миг не си помисли, че прилича на майка си.