— Ето вземи — тя протегна ръка и той видя в дланта й две сини хапчета, — ще ти помогнат да се отпуснеш.

Взе таблетките с благодарност. Само след няколко минути заспа дълбоко.

Сал го огледа. Замисли се. Дарио Сантейнджело, виж ти? Синът на Джино. Май сега беше дошло време да се възползва от случая.


Коста прекара останалата част от нощта в кабинета си. Диванът беше удобен за спане. А и какъв смисъл имаше човек на неговата възраст да се наеме да слиза по безкрайните стъпала? След като уреди Сал да се погрижи за Дарио, той се обади на летището и разбра, че самолетът на Джино е пренасочен и е кацнал във Филаделфия. Знаеше, че това е ядосало Джино. Толкова години деликатна стратегия и преговори, за да се върне в страната… Е, какво толкова да му мисли, все пак една нощ във Филаделфия не означава свършекът на света. Джино едва ли ще извърши глупостта да тръгне оттам през нощта за Ню Йорк. Тук кметът беше обявил извънредно положение — изглежда прекъсването на тока и тъмнината не бяха само дребно неудобство.

Коста поразхлаби вратовръзката, съблече сакото си, настани се на дивана и потъна в дълбок сън.

Събуди го телефонът. В девет сутринта. Обаждаше се Джино.

— Пристигам. Чакай ме в „Пиер“ около обяд.

Никакво губене на време за приветствия и излишни разговори.

Сега Коста изобщо не се замисли дали е подходящо за възрастта му да слиза по стълбите. Хукна веднага, не усещаше как стопява етажите. Петдесет и един етажа твърди бетонни стъпала. Когато Джино искаше — дори след толкова години — Коста беше насреща.


— Мисля, че е по-добре да отменим партито утре вечер — предложи неохотно Елиът. Педант като него мразеше и в червата дори най-дребното нещо, което разбърква старателно подредения му живот.

— Сигурна съм, че дотогава аварията ще бъде отстранена — опита се да го утеши Кери.

— Хм — намръщи се той. — Знаеш ли какво ми се иска да направя?

— Кажи — надяваше се, че му се иска да излезе от апартамента и да прекара деня в офиса си.

— Иска ми се да замина някъде — на Бахамите например, на Хаваите или на Вирджинските острови. Какво ще кажеш?

Какво да каже? За нея идеята беше отвратителна. Да замине толкова далеч и постоянно да мисли, че някой някъде в Ню Йорк всеки момент може да направи публично достояние биографията й. Не искаше дори да си го помисли!

Усмихна се измъчено:

— Не бъди глупав. Не можем да заминем сега.

— Защо?

— Защото не можем. Календарът ни е запълнен с обществени ангажименти до края на септември — обеди и вечери, за които сме потвърдили присъствието си. Тържества. Партита… — говореше припряно и много добре осъзнаваше колко неубедително звучи.

Елиът я прекъсна:

— Някои все могат да бъдат отменени.

— Знаеш, че мразиш да разочароваш хората.

— Ще заминем само за няколко седмици. Просто да се откъснем. Ти се нуждаеш от това, скъпа.

— Чувствам се достатъчно добре в града — побърза да го опровергае тя.

— Не те разбирам… — започна той, — след всичко, което ти се случи вчера…

Телефонът иззвъня. Той не довърши мисълта си и вдигна слушалката:

— Ало?… Ало?…

— Кой беше? — с напрегнат глас го попита тя, когато Елиът затвори телефона, без да разговаря с някого.

— Някаква грешка. И телефоните вече не са сигурни. Тоя град наистина върви към провала!

Вътрешно се разтрепери от страх. Беше се обадил изнудвачът. Знаеше го. Сигурна беше!


Джино прекоси фоайето на „Пиер“ и отиде до рецепцията. Вървеше по-бавно и по-тежко от преди. Но все още от походката му лъхаше енергичност и устременост.

— Господин Сантейнджело, очакваме ви, сър — каза хотелският служител и му подаде ключа за неговия апартамент.

Щом чу името, една жена, която също стоеше пред рецепцията, се обърна и се вгледа в него. Сбута съпруга си, който тъкмо се бе приближил до нея, и му прошепна нещо. Тогава и двамата го зазяпаха.

— Господин Зенокоти вече е горе, сър — сервилно продължи служителят. — От сигурен източник научихме, че скоро ще пуснат тока. Ако желаете да поръчате нещо, моля, позвънете. За нас е чест да ни гостувате.

Джино кимна, огледа разкошното фоайе и пое дълбоко дъх.

Ню Йорк. Имаше своя, специфична миризма. Единствена на света.

Беше си у дома.

Почувства се у дома.

Какво неповторимо чувство!

Книга втора

Лъки, 1955

Спомените й до петгодишна възраст бяха по-скоро усещания, отколкото определени образи. Откъслечни, неясни, щастливи петна в съзнанието й. Топлина. Спокойствие. Сигурност. И мама. Красивата, нежна мама със копринена светла коса и кадифена кожа. Красивата мама, която винаги ухаеше приятно, която винаги беше усмихната, която винаги носеше такива пухкави кожи…

И татко!

Той беше голям. Беше много голям. Непоклатим. Винаги носеше подаръци. Кукли и плюшени играчки. И толкова силно я прегръщаше, че понякога й се струваше, че ще се задуши.

Бебето Дарио. Мъничък. Да те е страх да го пипнеш. Но Лъки отрано се научи да се грижи за него.

Бебето плачеше много. Тя беше винаги весела. Бебето нямаше апетит и не се хранеше. Тя винаги беше гладна като вълче и грабваше всичко за ядене, което можеше да докопа. Бебето пълзеше и не прохождаше. Тя обикаляше къщата на четиринайсет месеца. Бебето — вече на четири годинки — едва говореше. На пет тя бърбореше непрекъснато, на всички и за всичко.

На петия й рожден ден родителите й организираха голямо тържество. Петдесет деца. С клоуни. С яздене на магаре по двора. С огромна шоколадова торта, пресъздаваща любимата й куклена къща.

Тя беше толкова развълнувана, че едва дишаше. Беше пременена в розова рокля с волани, панделки в същия цвят в къдравата черна коса, къси бели чорапки и бели дамски обувчици.

Джино се суетеше около нея, подхвърляше я високо във въздуха и безброй пъти я нарече моята малка италианска принцеса. После й даде своя подарък — най-прекрасната златна верижка с медальон с диамант, обсипан с рубини. Той се отваряше и вътре имаше снимка на тях двамата.

— Тате! — изписка възторжено тя и се нахвърли да го целува. Едва не го задуши.

— Глезиш я — упрекна го мило Мария.

— Някои деца са създадени да бъдат глезени — и отново подхвърли Лъки във въздуха.

От многото емоции тя започна да пищи, но той я хвана и я приласка в топлата си силна прегръдка. Тя вдъхна дълбоко неговия аромат. Миризмата на тате. Сгуши се в ръцете му и каза:

— Тате добро момче, добро, добро момче.

Той я остави на пода и намигна на Мария.

— Най-страхотното хлапе на света, нали! Копие на стария си баща.

Мария мило се усмихна.

— Прилича на своя стар баща, но притежава моя добър характер.

Лъки се вкопчи в краката му, молеше го да я подхвърли пак във въздуха, но той вече разговаряше оживено с жена си и се смееше.

— А, така ли?

Мария също се засмя и го имитира:

— А, така!

— Така, значи — избоботи весело Джино, освободи крака си от хватката на Лъки и прегърна Мария. — Кой го казва?

Лъки напъха палец в устата си и кротко се загледа в мама и тате. Възрастните са глупави! Щом изпаднат в такова настроение, никога не я забелязват. А днес беше нейният рожден ден.

Извади палеца от устата си и заяви:

— Бои ме коема.

Мария се освободи от ръцете на Джино и се наведе към дъщеря си.

— О, не! Не и днес! Къде те боли, миличко?

— Всякъде.

Мария обърна поглед към Джино. В очите й се четеше упрек.

— Не трябваше да я подхвърляш така… Не си мериш силата, когато играеш с нея.

— Я да видим! — той бързо се наведе и вдигна Лъки. — Боли ли те, детко? Боли ли те? — започна да я гъделичка. Тя се разпищя и загърчи. — Къде те боли? А?

— Спри, Джино — настойчиво помоли Мария.

— Е, хайде де. Не виждаш ли, че й харесва.

Наистина й харесваше. Кикотеше се толкова силно, че чак очите й се насълзиха. Бисерните капчици се затъркаляха радостно по бузите й.

— Не боли, тате, всичко мина — щастлива извика тя.

Той продължи да я гъделичка.

— Няма! Няма!

— Така ли? Искаш тате да спре? — подразни я той. — Искаш, ама няма. Сега ще те изхрупкам!

— Джино, тя вече не е на себе си. Превъзбудена е — каза меко Мария. — Няма да й хареса тържеството.

Той спря да я гъделичка, притисна телцето й към себе си и пошепна в ушенцето й:

— Тате те обича, мъниче.

И чак тогава я пусна долу.

В този момент госпожа Камдън влезе при тях с Дарио. Държеше русия малчуган за ръката, защото хлапето имаше лошия навик да бяга и да се губи.

— Я ела тук! — топло го повика Джино. — Знам, че днес ти нямаш рожден ден, но аз имам нещо и за теб — и му подаде голяма кутия, опакована като за тържествен случай — много лъскава, завързана с панделки.

Дарио продължаваше да държи ръката на госпожа Камдън.

Лъки заподскача от радост. Слънчевият й характер не познаваше завист и мисълта, че нейното братче също получава подарък, беше за нея истинско удоволствие.

— Отвори го, глупчо — подкани го нетърпеливо тя.

И когато той дори не направи опит да поеме подаръка си, тя грабна кутията и трескаво започна да къса и дърпа. Около нея се разхвърчаха панделки и шумящи парчета хартия. Тя се добра до капака и го отвори. Вътре имаше голяма, лъскавочервена лимузина, с въртящи се черни колела. Лъки пощуря от радост. За разлика от Дарио. Той удостои подаръка с бегъл поглед, после пусна ръката на бавачката и моментално се озова под закрилата на топлата прегръдка на майка си.

— Хей, хей, хей! — извика Джино. — Харесва ли ти? — грабна Дарио, вдигна го и го подхвърли във въздуха както Лъки преди малко.

Момченцето ревна с цяло гърло. Внезапно истеричните му писъци преминаха в гъргорене и то повърна.

Джино го предаде в ръцете на бавачката. Изпита някакво горчиво неудовлетворение. Искаше му се момчето да е по-твърдо, по-мъжко… да прилича на сестра си.

— Току-що е обядвал — укори го Мария. — Какво очакваш, след като го подмяташ като топка.

Джино сви рамене и цялото му внимание се насочи към Лъки. След минута двамата вече лазеха по пода и бутаха лъскавата червена кола…

Мария изтича навън и бързо се върна с фотоапарат в ръце. Приготви се да ги снима.

— Хайде, усмихнете се — подкани ги тя.

Две еднакви лица с еднакви усмивки грейнаха към нея и се запечатиха на лентата.


Седмица по-късно Джино замина по работа.

Лъки страдаше от неговите отсъствия, но не хленчеше и стоически ги понасяше. Защото той винаги й донасяше чудесни подаръци. Но й липсваше. Понякога мама й позволяваше да говори с тате по телефона. Беше истинска мечта!

Когато тате заминаваше, в къщата идваха непознати хора. На мама това никак не й харесваше. Лъки знаеше, че мама не го харесва, защото ги беше чула да се карат с тате по този въпрос.

След заминаването на тате този път никой не дойде. Когато попита мама къде са непознатите хора, тя каза, че ще бъдат сами, защото тате ще отсъства само една нощ. Обяснението на мама я притесни — дали това означава, че този път няма да има подаръци.

В малка постройка в дъното на градината живееше Ред. И още един човек. Лъки ги обичаше. Те я носеха на раменете си или пълзяха на ръце и колене, а тя пищеше от удоволствие върху гърбовете им. После я хвърляха в басейна. Госпожа Камдън не ги харесваше. Наричаше ги „тутави дебелаци“. Лъки не знаеше какво означава „тутави дебелаци“. Дали защото Дарио винаги се разреваваше, когато се опитваха да играят с него. Но той винаги плачеше. Само Лъки можеше да го накара да се смее.

Когато тръгваше, тате й даде една голяма целувка. На нея. А на мама още по-голяма. Мама след това я заведе в нейната спалня и й позволи да пробва дрехите, обувките и бижутата й. Лъки беше на седмото небе — любимата й игра беше да се издокарва в мамините дрехи и да се облича като на маскарад. Но мама й разрешаваше да го прави много рядко, в особени случаи.

Докато се забавляваше, помисли си дали пък удоволствието няма да е пълно. Не, две удоволствия наведнъж — мама да й разреши да спи с нея в голямата спалня…

Остана си с едното. Госпожа Камдън я заведе в банята — всяка вечер точно в шест се къпеше — после я сложи в леглото, а мама дойде в седем да я целуне за лека нощ.

Тя протегна ръчичка и стисна един от копринените кичури на майка си.

— Защо аз нямам жълта коса? — попита тя.

— Защото имаш прекрасна черна коса, същата като на тате — нежно й отговори Мария. — Така си двойно по-щастлива — защото се казваш Лъки и защото имаш най-красивата коса.

Лъки се изкикоти. Понякога мама говореше смешни неща.

— Дарио има жълта коса.

— Да, има. Хайде, заспивай.

— Тате ще се върне ли утре?

— Да, ще се върне. Хайде, заспивай.

— И тогава ще плуваме заедно.