— Ако се върне достатъчно рано.

— Добре — тя напъха палец в устата си.

След минути беше заспала дълбоко.


Лъки беше ранобудно дете. Скачаше от леглото обикновено между шест и седем часа сутринта. Дарио и госпожа Камдън никога не ставаха преди осем и половина. Тя нямаше нищо против това. Беше се научила сама да си приготвя закуска. Обичаше след това да се шляе в притихналата къща. Разбира се, не й позволяваха да излиза навън, докато не се събудят възрастните. Знаеше защо — на всяка врата и на всеки прозорец има сигнална инсталация. Само веднъж опита да излезе. Наужким. За да види какво ще стане. И тя стана. Тате беше побеснял! Крещеше, викаше и обикаляше с пистолет в ръка. Също като на телевизията. Тя тогава много се смя. Дарио, разбира се, се беше разревал.

Когато тате си беше вкъщи, той също ставаше рано. Понякога.

Лъки знаеше как да завърти ключовете на печката, за да заври чайникът. Знаеше как да направи кафе на тате — точно както го харесваше той. Когато му правеше кафето, получаваше много повече целувки.

Мама обикновено ставаше късно. В девет. Или в девет и половина. Тате я шляпваше по дупето и я наричаше мързелана. Когато се целуваха, Лъки се чувстваше неудобно. Срамуваше се.

Тази сутрин, още щом отвори очи, Лъки чу песента на птичките в градината. Чуруликаха, сякаш си говореха. Скочи от леглото и изтича до прозореца да ги види. Каква изненада! Мама вече беше станала и плуваше в басейна. Лежеше върху шарения надуваем дюшек, който лекичко се поклащаше във водата.

Изненадана и възхитена, Лъки припряно навлече жълтия си бански костюм. Тате казваше, че има топчесто коремче. Наричаше го Густи, а тя си примираше от смях.

Изтича надолу по стълбите и откри, че стъклената врата към градината е отворена. Каква радост!

— Мамо! — закрещя с цяло гърло тя и се затича към басейна. — Мамо, мамо, и аз искам да плувам!

Щастливият й смях зазвъня в градината. Чуруликането на птичките заглъхна.

Докато тичаше към басейна, помисли, че майка й спи. Най-красивата мама на света! Така я наричаше тате и Лъки беше съгласна с него. Сега мама лежеше неподвижна и притихнала, дългата й сребърноруса коса се стелеше около лицето й, а краищата й бяха потопени във водата. Ръцете й краката й бяха неподвижни, разперени.

Две неща едновременно поразиха Лъки.

Мама беше лошо дете. Беше гола-голеничка.

И водата в басейна беше различна. Оцветена в розово.

Спря върху бордюра на басейна и извика:

— Мамо!

След това изкрещя:

— Мамооо! Мамооо!

Разбираше вече, че нещо не е наред. Не знаеше какво обаче. Защо го нямаше тате? Той щеше да знае.

Глупчо! Замина.

Седна върху бордюра. Крачетата й още не стигаха водата. Ще чака, докато мама се събуди. Да, това ще направи. Ще чака.


Стивън, 1955–1964

Когато Стивън беше на шестнайсет години, посещаваше престижно частно училище. Един ден по време на час директорът го извика и му каза, че трябва да се прибере вкъщи, откъдето са се обадили и са помолили да го пуснат. У дома го посрещна Кери със зачервени от плач очи и сломено сърце. Съобщи му, че Бърнард Даймс е починал в съня си. Получил фатален сърдечен удар.

Вестта зашемети Стивън. Обичаше Бърнард като свой баща, въпреки че отдавна знаеше, че не е негов син. Но Даймс беше единственият баща, когото беше познавал. Бяха прекарвали чудесно заедно — в Ню Йорк и в лятната им къща на Файър Айлънд.

Стивън стоя неотклонно до майка си по време на погребалната служба и край гроба. Беше високо момче с приятна външност. След това, в къщата на Парк авеню той нито за миг не я остави сама и държеше треперещата й ръка, докато потокът приятели и познати на Бърнард й изказваха своите съболезнования.

Кери се държа храбро. Стоеше изправена, с вдигната глава и скрито зад траурния воал подпухнало от сълзи лице.

Седмица по-късно Стивън отново се върна в училище.

— Ще се справя сама — увери го Кери. — Твоето учение е по-важно от това да си край мен.

Винаги поставяше неговото образование на първо място. Винаги. Не можеше да излезе победител в спор с нея по този въпрос. Затова се научи да не й се противопоставя. Майка му имаше темперамент, който можеше да подпали и лед. Очакваше от него отлични оценки по всички предмети. И още отрано той се научи да ги получава. Иначе…

На тринайсет години извърши глупост — пропиля цял учебен срок, за да се занимава тайно с бокс. Спортният живот го влечеше и той неразумно се отдаде на увлечението си. Беше наистина страхотно преживяване, но успехът му далеч не беше задоволителен. Тогава Кери подивя. Така го напердаши по гол задник, че цяла седмица не можеше да седи от болки!

Остана му урок за цял живот.

— Щом си чернокож, за да получиш каквото и да е, трябва да полагаш повече усилия — му каза тя студено. — Запомни го! Запиши си го тук! — и тя гневно посочи с пръст челото му.

Стивън не разбра какво точно иска да му каже. Просто не си го представяше, защото никога в живота си не се беше сблъсквал с расови предразсъдъци. Живееше в прекрасна къща, с предани и любещи родители. Фактът, че някой има черна, а друг бяла кожа, никога не го беше безпокоял. Семейство Даймс имаха много приятели, които — по всичко изглеждаше така — не обръщаха никакво внимание на цвета на кожата. В къщата им непрекъснато идваха хора — филмови звезди, чуждестранни продуценти, музиканти, актьори, оперни знаменитости.

В училище единствените чернокожи момчета бяха той и още едно — Зууна Мгумба. Но какво са две деца сред множеството ученици на извънредно скъпото частно училище. Останалите бяха синове на дипломати, финансисти или пътуващи знаменитости. Кери беше избрала такова училище именно поради космополитния му характер — искаше Стивън да се безпокои за оценките си, а не за цвета на кожата си.

Бърнард не беше съвсем съгласен с това. Доводът му беше, че така Стивън ще бъде изолиран от реалния живот. Но Кери наложи своето решение.

Бащата на Зууна Мгумба заемаше висок пост в Организацията на обединените нации. Беше понятие, което Стивън никога не можа да си представи какво точно е. Основното занимание в живота на Мгумба беше да клинчи. Той винаги си „гледаше кефа“, както казваше Джери Мейърсън, най-добрият приятел на Стивън.

Джери беше безотказен. Висок, слаб, с гъста буйна червена коса. Също като Стивън имаше сериозно отношение към учението и двамата близки приятели взаимно си помагаха.

За разлика от другите момчетата при него първо място заемаше работата, а разговорите за секса — второ. Къде да намери време да обсъжда предимствата на едни женски цици пред други? Повечето от съучениците им си губеха времето да разговарят безкрайно на подобни теми или да се заплесват по мръсни списания. И най-вече Зууна, когото накрая изхвърлиха от училището за неизвинени отсъствия.

Когато завърши основното си образование, Стивън нямаше никакъв опит в секса. И той като Джери мислеше за момичетата, но почти никога нямаше време да отиде на среща с някое от тях.

— Ще ги спукаме в колежа — заканваше се Джери. — Там ще е фрашкано с момичета и двамата с теб ще бъдем страхотна комбина!

Стивън и Джери се бяха насочили към правото и така бяха съгласували нещата, че да попаднат в един и същ колеж близо до Бостън.

Джери се оказа прав. Беше фрашкано с момичета. Навсякъде. Ниски, дебели, слаби, високи. Едрогърди и плоски, дългокраки и трътлести. Джери се развихри така, сякаш е бил държан на диета и изведнъж са го пуснали в деликатесен магазин.

Стивън му помагаше според силите си. В колежа се чувстваше много добре. Харесваше му да учи, спореше му. Освен това стана запален член на баскетболния отбор. Това отвличаше ума му и изстискваше силите му за момичетата и секса. Той виждаше какво прави Джери и не искаше да има същите проблеми в своя живот. Разбира се, и той си имаше проблеми, но те бяха свързани с неговата майка. Откакто почина Бърнард, Кери се превърна във фанатизирана отшелница. Седеше с часове в кабинета на Бърнард в къщата на Парк Авеню. Седеше. Нищо друго. Е, гледаше в една точка в пространството. Ден след ден.

През една от ваканциите Стивън се опита да я изтръгне от апатията. Предложи й да заминат в лятната вила на Файър Айлънд. Изтъкна необходимостта да си почине.

— Продавам я, Стивън — отговори тя с тъжен глас. — Навява ми такива спомени…

Той се поинтересува от финансовото им състояние. Какво е положението им? Щеше ли да се наложи да напусне колежа и да започне някаква работа?

Тя го успокои. Бърнард ги беше осигурил материално. И добави с равен, леден глас, че ако напусне колежа, ще го убие.

Той въобще не можа да разчупи черупката й. Никакъв истински контакт. Това сериозно го разтревожи. Майка му беше много привлекателна жена, все още млада — в началото на четирийсетте. Трябваше да излиза, да се среща с хора, да се весели, а не да седи заключена в кабинета на починалия си съпруг и да се отдава на спомени.

Един ден му хрумна страхотна идея.

— Мамо — каза весело той, — защо не отидем на екскурзия до Кения? Там трябва да имаш доста роднини. Можем да отидем и да се видим с някои от тях.

Тя изобщо не реагира според очакванията му. Не каза: „Ще помисля“, нито пък „Може би“. Равно, но ледено охлади ентусиазма му:

— Никога не се връщай обратно в живота, Стивън. Запомни го добре.

Толкова за страхотната му идея.

Знаеше за майка си това, което всеки от останалите — все неща, които беше чел в списания и вестници. Но понякога се събуждаше посред нощ, облян в студена пот, и си мислеше: Кой съм аз? Кой е моят баща? Единствените сведения, които можа да научи от нея по този въпрос, бяха:

— Беше добър човек, лекар. Умря, когато ти беше на една година.

Обичаше я. Уважаваше я. Затова и не се опитваше да разчупи мълчанието й за миналото, макар да му се искаше страшно много. Явно тя имаше своите причини да мълчи. Щом не му казваше кой е истинският му баща, значи така трябваше. И той го приемаше.


Хиляда деветстотин петдесет и седма година беше за Стивън изпълнена със събития. Навърши седемнайсет години, беше наречен за първи път в живота си „негър“, прави секс с жена и се научи да се защитава.

Да си чернокож не беше същото като да си бял. Кери му го беше набивала в главата, но той някак си не го приемаше на сериозно. Но сега се наложи да види разликата. И започна да се замисля за граждански права и за промяна в статуквото. Жив интерес предизвика у него личността на Мартин Лутър Кинг и кампанията за равноправие, която той водеше в Южните щати.

Едва сега наистина проумя какво бе имала предвид Кери, когато му казваше: „Щом си чернокож, за да постигнеш каквото и да е, трябва да полагаш повече усилия.“

Отличен студент, Стивън полагаше наистина повече усилия и не се задоволяваше с постигнатото.

Първото му преживяване беше с едно много хубаво чернокожо момиче. Казваше се Шърли Съливан — стандартен колежански секс на задната седалка на колата на един негов приятел. Полата на Шърли беше вдигната до кръста, а гащичките — смъкнати до глезените. Пуловерът съответно вдигнат до брадичката и едната й гърда неудобно оголена, без да се сваля сутиенът.

Стивън беше облечен, само пенисът му стърчеше от панталона в очакване и неведение. Цялата работа му се стори някак мръсна и недостойна. Но същевременно изпита удоволствие, каквото не беше изпитвал през целия си живот.

Бяха гаджета с Шърли седем вълнуващи месеца, през които я молеше да се омъжи за него и когато тя скъса връзката им заради някакъв първокурсник в медицинския факултет, сърцето му беше съкрушено.

Това му беше за урок. Момичетата казваха едно, мислеха друго и правеха трето. Не можеше да им се има доверие.

След Шърли се развихри. Не му костваше никакви усилия. Беше над метър и осемдесет и много привлекателен. Момичетата се лепяха по него. Дори белите момичета. Опита и с няколко от тях. Не бяха различни. Котенцето си беше котенце независимо от цвета на кожата.


Когато навърши двайсет години Стивън постъпи в Юридическия факултет. Същата година Кери се омъжи повторно. Бракът й с Елиът Баркли — два пъти развеждан сноб, собственик на театър — изненада всички. Беше червив с пари — със стари пари — и със стари схващания за живота, въпреки че беше четирийсет и пет годишен.

Елиът Баркли не търпеше никакво сравнение с Бърнард Даймс. За Кери той не беше мъжът, към когото да бъде абсолютно вярна. Но въпреки че беше уверявала Стивън, че нямат финансови проблеми, парите започнаха да се стопяват и тя разреши по този начин въпроса с неговото образование по-нататък в Юридическия факултет и с поддържането на досегашния им стандарт на живот. Омъжи се за Елиът Баркли, който я преследваше от години, въпреки, че не го обичаше. Но една сутрин се събуди с готов отговор: „Защо не?“

В брачния договор имаше клауза, гарантираща образованието на Стивън. И убеди сина си да приеме фамилията на Елиът — Баркли.