Погледът, който й отправи Дайна, беше леден.

— Какво има, скъпа? — и гласът й беше леден. — Досаждаме ли ти?

— Ти ми досаждаш, Дайна, скъпа — отвърна й Зизи не по-малко ледено. Между двете не съществуваше дори търпимост.

— Мисля, че е време да си ходим вкъщи — надигна се Джери Мейърсън от мекото кресло. Все още си беше същият висок и слаб Джери. — Хайде, рожбо!

Наричаше „рожбо“ всяко свое ново гадже. И добре правеше, защото само компютър би запаметил имената им. Бяха върволица, чиито имена не бяха по силите на един простосмъртен. Момичетата на Джери се сменяха всяка седмица, понякога и всеки ден. Всички изглеждаха едни и същи — симпатични, дребни блондинки, за които Джери твърдеше, че са „барут в стар дървен сандък“.

С половин уста Стивън предложи:

— Защо бързате? Останете да пийнем по още едно…

Джери се извини.

— Не че не ми харесва тук. Но първата ми работа утре сутринта е едно ужасно дело, по което очаквам присъждане на щети в особено големи размери.

Зизи се прозря отново и мързеливо се надигна от дивана.

— Лека нощ, Джери, лека нощ на всички — тръгна към спалнята на малкия апартамент, но спря до вратата.

— И не се бави — обърна се тя към Стивън. — Наи-и-истина съм доста възбудена тази вечер. Не ме карай да чакам, любими — и тръшна вратата зад гърба си.

Дайна неодобрително сви устни. Не каза нищо, но физиономията й говореше повече от всякакви думи.

Стивън добре познаваше това изражение. Неговата майка редовно му го демонстрираше.

— Какво ще кажете за една вечеря другата седмица? — реши да поизглади неловката ситуация с пресилен ентусиазъм, защото си знаеше, че каквото и да прави, колкото и да е настойчив, Зизи и Дайна винаги щяха да разменят стрелички. — Може първо да отидем на кино. Иска ми се да гледам новия филм на Полански — Cul-de-Sac.

— Ти може и да вървиш, твоя работа, човече — сряза го Дайна.

Зууна я погледна, но тя не беше от тези, на които с поглед да затвориш устата.

— Дори и да искаме, няма да имаме възможност да дойдем — продължи тя. — Заминаваме в Алабама за похода. Предполагам, че ти няма да дойдеш с нас, нали?

Стивън потвърди, че няма, като поклати глава. Беше работил всеотдайно в движението за граждански права. През хиляда деветстотин шейсет и трета това отне по-голяма част от времето му. Когато бунтовете и уличните боеве достигнаха кулминацията с арестуването на Мартин Лутър Кинг, той беше в Бирмингам, Алабама. Беше участвал в протестния поход за свобода заедно с двеста хиляди демонстранти към Вашингтон. Не го беше направил толкова от ангажираност като чернокож, а защото беше почувствал нужда да го направи.

Кери беше тази, която най-накрая успя да го убеди, че ще направи много повече за черната раса, ако стане добър и уважаван адвокат. Когато срещна Зизи, това окончателно реши проблема. Край на пътуванията из страната за участие в походи. Край на демонстрациите и седящите, мълчаливи протести.

Това негово решение Дайна прие като лична обида. Тя, Зууна и Стивън преди представляваха малка група — работеха заедно, страдаха заедно, потяха се заедно, тъжаха заедно. И отдаваха всичките си сили за промяната. Сега бяха просто приятели, които се срещат в свободното си време, вечерят заедно и водят — според думите на Дайна — тъпанарски разговори.

За да няма никаква грешка в предположенията на Дайна, сега Стивън потвърди и с думи:

— Права си. Няма да участвам в похода.

Устните на Дайна потръпнаха, тя беше готова да изрече нещо, но си замълча.

Казаха си довиждане и Дайна и Зууна си тръгнаха.

Останал сам, Стивън огледа чашите по масата и препълнените пепелници. Зизи нямаше да разтреби. Въпреки че живееше с него в един апартамент, тя не си помръдваше пръста да свърши някаква домакинска работа.

Запита се какво толкова намира в нея.

Мощно натопорчване на оная му работа заличи всякакви въпроси.

Забрави за неразборията в апартамента и влезе в спалнята.

Зизи се беше разположила на леглото и четеше някакво филмово списание. Беше гола. Само със златна гривна на глезена и шест златни гривни на всяка китка. Имаше наистина изящно и гъвкаво тяло на танцьорка. Въпреки ниския си ръст, фигурата й беше със съвършени пропорции. С чернокож баща и майка пуерториканка, кожата й беше тъмнокафява, лъскава. Изрусяваше косата си и контрастът с огнените й кехлибарени очи беше зашеметяващ. Беше на двайсет и девет години — с три години по-възрастна от Стивън.

— Защо си толкова груба с Дайна? — попита спокойно той.

Тя се извъртя и сладострастно разтвори краката си.

— Защо не зарежеш тия приказки и не ми покажеш за какво всъщност е цялото това черно движение?


— Искам да се оженя, мамо — каза Стивън на Кери. Изпитваше неудобство, като че ли беше още в пубертета.

Кери дори не се обърна към него, продължи грижливо да подрежда цветя във вазата.

— Чу ли ме? — позасили глас той и отпъди с ръка една пчела, която жужеше в пълната с цветя и декоративни растения стая в апартамента на майка му.

— Знаеш ли — каза бавно Кери, без да прекъсва подреждането на цветята, — не му прилича на умно момче като теб да върши глупости.

Той скочи на крака. Майка му беше несправедлива. Жестоко несправедлива. Та тя почти не познаваше Зизи.

— Защо не искаш да се оженя! — настойчиво й поиска обяснение той.

Едва сега Кери се обърна към него и го погледна в очите.

— Ти си на двайсет и шест, Стивън. Не мога да те спра. Щом считаш, че тя е типът момиче, с което искаш да прекараш остатъка от живота си…

— Какво искаш да кажеш с това „типът момиче“! Какъв тип момиче? — прекъсна я той.

— Не смятам, че има нужда да ти обяснявам нещо, което съм сигурна, че знаеш?

— По дяволите! — избухна той. — Толкова си старомодна и превзета.

Очите й се превърнаха в две искрящи застрашителни мълнии.

— Внимавай какво говориш. Аз съм ти майка.

— По дяволите, точно така е!

Тя замахна с всичка сила и го зашлеви през лицето.

— На това ли те е научила? Да нямаш никакво уважение към мен? Да ми говориш с този просташки език, като сутеньор в гетото?

Той се втурна към вратата, но преди да излезе извика:

— Какво знаеш ти за гета и сутеньори? Живееш в своя стъклен свят, където всички хора са добри. Обичам Зизи и ще се оженя за нея. Независимо дали ти я харесваш, или не!


Лъки, 1965

Дарио Сантейнджело с много търпение дочака пристигането на сестра си за лятната ваканция. Имаше толкова много неща да й разказва. Госпожица Генералката беше напуснала и сменилата я гувернантка беше по-възрастна жена, нещо малко повече от домашна прислужница. Какво облекчение. Никой да не те следи, наблюдава и шпионира! Нямаше търпение да мине лятото и да се махне оттук — в някое далечно, далечно училище. В края на краищата беше голям — почти на четиринайсет. И той като Лъки копнееше за компанията на свои връстници.

Унило опипа пъпката на брадичката си. Лъки беше най-добрият му приятел. Толкова му липсваше, страдаше за нея.


Лъки огледа залата за пристигащите пътници, видя Марко, който я чакаше и притеснена си помисли: Ох, мили Боже, какво ще си помисли, като ме види толкова променена.

Преди три месеца беше напуснала Ел Ей като четиринайсетгодишно хлапе. Сега се връщаше петнайсетгодишна — обиграна жена, жена до мозъка на костите си.

Погледът на Марко все едно премина през нея.

Дори не ме забеляза! Тя се приближи и го потупа по ръката.

— Ей, помниш ли ме?

— Лъки?!

— Позна от първия път!

— Исусе Боже! — спонтанно възкликна той. Джино щеше да припадне, когато видеше на какво е заприличала малката му дъщеричка. От буйните смолисточерни къдрици нямаше и помен. Косата й беше подстригана много късо и прилепнала към главата й като причудлива шапка. И гримът й беше особен. Бели сенки около очите — като на клоун — дълги щръкнали изкуствени мигли върху горния и долния клепач и тебеширени устни. Облеклото й въобще не се поддаваше на описание: трапецовидна минирокля, която едва покриваше дупето й, и бели лачени ботуши.

— Е? — попита Лъки с ръце на кръста и дързък поглед. — Харесваш ли ме така?

— Ъ-ъ… много си различна.

— Наистина съм.

— А?

— Казах, че правилно си забелязал. Различна съм. Сега съм една опитна жена — изкопира намигването на Олимпия. — Знаеш какво искам да кажа!

По дяволите! Исусе Боже! Джино ще получи инфаркт.

Направи знак на носача.

— Ще те отведа до колата.


Марко беше на служба при Джино Сантейнджело вече шест години и половина и много харесваше работата си. Преди това работи като шофьор на такси, като спасител на плажа, дървосекач в Канада… Почти всичко на тая земя беше опитал Марко. След шест съсипващи месеца във войната в Корея оптимизмът и самообладанието му започнаха да се топят. Когато двамата ти най-добри приятели паднат убити пред очите ти, не може да продължиш да живееш все едно не е станало нищо.

— Иди при Джино — най-накрая го бе посъветвала неговата майка Бий. — Той винаги е имал слабост към теб. Ще ти намери работа.

Тя се оказа права. Джино го посрещна като роден син.

— Ще останеш при мен — каза той. — Наблюдавай и се учи. Трябват ми верни хора, хора, на които мога да разчитам като на себе си.

Неусетно бяха минали шест и половина години. През това време нито един път не изпита досада или отчаяние. Вместо това научи много.


— Изглеждаш отвратително! — възкликна Дарио.

— Благодаря — Лъки гневно го изгледа. Направо го изпепели с поглед. — По-добро за добре дошла, здраве му кажи!

Дарио се въртеше около нея като пале. Побърза да я прикотка:

— Искаш ли да чуеш новия ми албум на Бийтълс?

— Не, не искам — тя побърза да влезе с фръцкаща се походка в къщата.

Дарио се втурна след нея. Ей, ама тя наистина изглеждаше ужасно. Беше… различна. Реши незабавно да й снесе новината, която знаеше, за да подобри настроението й.

Вървеше по петите й по стълбите към втория етаж чак докато влязоха в нейната стая.

— Не ми писа — обвини я той.

Тя се протегна, прозя се и седна на леглото си.

— Нямах време.

Той затвори вратата зад себе си.

— Знам нещо, на което няма да повярваш.

— Какво? — попита без какъвто и да е интерес тя. Умът й беше зает с въпроса защо Марко не й се беше обяснил в любов.

— За татко е.

— Да? — малко се посъживи.

През трите месеца вниманието на Джино към нея се равняваше на едно единствено телефонно обаждане на рождения й ден и скъп стереограмофон, изпратен на нейно име в училището и, естествено, моментално конфискуван.

— Има си нова приятелка.

— Каква?

— Филмова звезда.

— Коя е тя, плъхче?

— Я не ме наричай с гадни имена?

— Коя!

— Мирабел Блу.

— Майтапиш ли се?

— Истина е!

— Хиляди дяволи! — извади цигара от дамската си чантичка и я запали.

Дарио зяпна от изненада.

— Ама ти пушиш?

Тя дръпна, пое дима и го изпусна бавно, на тънки струйки, през носа си.

— Винаги съм пушила.

— Лъжкиня.

— Кажи ми още нещо за татко и за нея. Откъде знаеш?

— Всеки знае.

— Аз не знам.

— Дори във вестниците го пише.

— Кога?

— Ами че непрекъснато.

— Това нищо не значи.

— Доведе я тук — Дарио спря за момент, предвкусвайки ефекта от новината. — Видях ги да се чукат!

Лъки излетя като куршум от леглото.

— Глупости, нищо не си видял.

— Ти ще ми кажеш. Разбира се, че видях.

През следващия половин час той й разказа всичко. Как тръгнал към кухнята посред нощ да си налее чаша вода, как чул звуци откъм спалнята на Джино, как се навел и видял през ключалката какви събития се разиграват в леглото.

Видял всичко!

Лъки пожела повече подробности. После накара Дарио да повтори всичко още веднъж. След това още един път и още един път. Накрая Дарио беше прегракнал.

— Добре — каза тя. — Отивам да си взема душ. Ще се видим по-късно.

Дарио неохотно тръгна на вратата. Внезапно се сети за нещо и спря.

— Той ще вечеря с нас тази вечер. Сега е в Лас Вегас, но каза, че ще се върне.

Тя се съблече и се пъхна под душа. Пусна силна струя студена вода. Гърдите й, започнали да наедряват, весело откликнаха на студената вода — зърната им се втвърдиха и настръхнаха. Колко права беше Олимпия. Масажът наистина правеше чудеса с гърдите.


— Хич не ме бива с деца — потръпна Мирабел, долната й устна потрепери.

Джино изпъна ръце напред, сплете пръсти и изпука с кокалчетата.

— Не са деца, юноши са.

— Е, все същото.

— Различно е.

Мирабел напрегнато огледа лицето си в огледалото. Бяха в съблекалнята й в студиото. Джино беше дошъл направо тук от летището.

— Какво да си облека? — попита тя притеснено.