— Искам да помагам на хора, които действително се нуждаят от помощта ми, а не на охранени плъхове, които не знаят какво да правят с парите си. Хората, на които помагам, трябва да са доволни от мен, от това, което могат да получат от мен. Ако ме наемат и аз мога да направя нещо за тях, това ме удовлетворява, така чувствам, че съм им необходим.

Тя не възрази. Знаеше, че когато стане по-зрял, ще промени схващанията си.

После в живота му влезе Зизи и разруши всичко. Още в мига, когато я зърна, Кери знаеше, че ще се случи точно така.

— Няма да трае дълго — успокои я Джери. — Продължават да се бият и след сватбата.

Кери кимна. Беше убедена, че няма да трае дълго. Питаше се само колко време ще отнеме.

Не беше виждала Стивън, откакто й беше казал за решението си да се ожени. Тогава я бе наранил жестоко и тя се дистанцира с надеждата отдръпването й да го отрезви.

— Къде са заминали?

— В Сан Хуан, къде другаде би могла да го завлече Зизи? — отговори Джери.

Кери се изправи и с това му показа, че срещата им е приключила.

— Ще поддържаш връзка с мен, нали? Тук съм, ако Стивън се нуждае от мен. Но докато не се раздели с онази личност, мисля, че не искам да го виждам. Навярно това ще му помогне да вземе решение, без да се натрапвам.

— Може и да си права — Джери я целуна целомъдрено по бузата и се почуди защо неговата майка изглежда като бездушен манекен на Елизабет Арден, докато Кери му напомняше за Лена Хорн, звездата.

— Ще се видим следващата седмица.

— Благодаря ти, Джери.


Лъки и Джино, 1966

— Това е позор за цялото ни учебно заведение — директорката на Л’Евие говореше строго, осъдително, очите й святкаха. — Тук никога не сме имали възпитанички с такова поведение. Никога! — свали с преднамерено спокоен жест очилата си с малки кръгли стъкла и Лъки за миг си помисли, че суровата, аскетична англичанка ще избухне в сълзи. Но тя не заплака. Само присви късогледите си очи, след това пренебрежително стисна тънките си устни и продължи тирадата си със същия строг, осъдителен тон. — Да водите момчета в училището не е разрешено. Но да ги въвеждате тайно в своята стая и да ви… заварят… с тях в леглото…

Олимпия с мъка въздържаше смеха си.

Директорката улови настроението й и заканително се обърна към нея:

— Може и да се посмееш, млада лейди. Истински се надявам смехът ти да не секне, когато баща ти пристигне… за да те вземе оттук — от училището, което вие опетнихте със своето… своето… отвратително поведение. И двете сте изключени. Успях да се свържа и с твоя баща, Лъки. Пристига утре сутринта. Както и господин Станислопулос — отново закрепи очилата на върха на дългия си остър нос. — Междувременно — приключи тя и огледа с презрение и погнуса двете момичета, — трябва да се приберете в стаята си и да бъдете там, докато ви отведат утре. Добре ли разбрахте?


— По дяволите! — избухна Олимпия и се тръшна на леглото си. — Татко ще се побърка. Толкова ще се ядоса, че съм изхвърлена и че трябва да дойде да ме вземе… да бъде принуден да ми чете конско и да се извинява за непослушната си дъщеря… Накара ме да се закълна, че няма да допусна да ме изхвърлят и оттук. Майната му!

— Моят баща няма да дойде — каза уверено Лъки. — Ще изпрати някого.

— Защо няма да дойде? — любопитството взе превес над собствените тревоги на Олимпия и тя превключи на друга вълна.

— Той е зает човек — сви рамене Лъки.

— Всички те са заети хора.

— Да, но моят старец е по-зает от останалите.

— С какво толкова е зает?

Лъки отново сви рамене, но добре прецизира думите си, преди някак неопределено да каже:

— Ами… има милион занимания. Хотели… фабрики… издателска дейност… Занимава се с всичко, за което можеш да си помислиш — доближи се до гардеробчето си, отвори го и заразглежда дрехите си.

— А не се ли занимава и с Мирабел Блу? — попита небрежно Олимпия.

Лъки се извърна рязко. Погледна приятелката си право в очите.

— Откога знаеш? — попита тя с пламнали бузи.

Олимпия се прозя, после се протегна и разкърши дребничкото си тяло.

— От известно време. Чаках обаче ти да ми кажеш. Господи! Толкова искам баща ми да е известен гангстер вместо досаден дърт милионер.

— Не ми е позволено да казвам на никого.

Олимпия прихна да се смее.

— Откога такива неща те спират? Не й било позволено? Ха-ха? Ма моля ви се!

Лъки също се засмя. Изпита огромно облекчение, че най-накрая някой знаеше коя е всъщност. Винаги й се искаше да сподели тайната си с Олимпия, но Джино беше изискал от нея да му обещае… тържествено.

— Мечтая да се срещна с него. Виждала съм го само на снимки във вестниците, но на тях изглежда някак свиреп и зловещ…

— Зловещ ли? — засмя се Лъки.

Ама че странно описание на мъжа, за когото тя си спомняше как я прегръща, как я вдига и подхвърля във въздуха… Спомняше си мириса му… Как я целуваше. Годините ги бяха отдалечили един от друг, но дори през ум не й минаваше да нарече баща си зловещ.

— Кажи ми — развълнувана попита Олимпия, — наистина ли е убивал хора?

— Не знам — каза Лъки. — Всичко, което пише за него, е много преувеличено. Сам ми го е казвал. Мисля, че му се носи славата заради… — не можеше да намери точната дума. Заради какво? Откъде, по дяволите, да знае? Джино е нейният баща. Тя го обича. И го мрази. Зависи. Мъжът, когото наричаха Джино Овена Сантейнджело! Кой е той? Тя не знаеше. Наистина. И не искаше да узнае.

Всъщност така ли беше? Може би да. Може би не. Може би…


Да се сгоди с Мирабел Блу беше фатална грешка. Джино беше наясно с това. Тая жена беше самоубийствено немарлива, жадуваща единствено за неотклонно внимание. Не можеше да проумее защо го е направил. Дали от съжаление? Или имаше и друго? Шест месеца съвместен живот и все още не можеше да го определи. Всичко, което чувстваше, беше искреното му желание тя да си отиде. А в замяна на това тя ден и нощ говореше за брак. Ставаше дори неудържима.

С отстраняването на Питър Ричмънд от живота й, Джино на практика беше засегнал чувството й за осигуреност. Тя се нуждаеше от един Питър Ричмънд край себе си. Изпитваше потребност постоянно да знае, че е красива и желана, че има мъже, които рискуват бъдещето си, когато я чукат. Джино я искаше. Но Джино не рискуваше нищо, за да я има. Внезапното изчезване на Ричмънд от живота й беше наистина тежък удар за нея. Мирабел не можа да се оправи след него. И най-търсената филмова звезда в света се оттегли в леглото и прекарваше времето си в плач и хленчене като малко наказано дете.

Джино продължаваше да се осведомява за нея. Поддържаше връзка. Обаждаше се всеки ден на камериерката й. От нея научи, че госпожица Блу е настинала, после пък че има главоболие… след време зъбобол.

В студиото не бяха очаровани от оттеглянето на Мирабел Блу. Бяха в разгара на снимките и внезапното влошаване на състоянието на главната изпълнителка им костваше хиляди долари загуба на ден. След четири дни изпратиха своите адвокати и лекари в къщата й. На следващата сутрин тя се яви на работа — бледа като платно, отпаднала. Вдигна скандал на режисьора и следобед напусна екипа. Към шест вечерта я откриха безжизнена, натъпкана с хапчета. Незабавно я откараха в болница, където няколкото промивки на стомаха се оказаха точно навременни.

Джино научи за случилото се в Лас Вегас. Веднага отлетя за Лос Анджелис и от летището отиде право в болницата.

Мирабел изглеждаше като дете в леглото. Като дванайсетгодишно момиченце с разрошена руса коса, светлосини очи и позачервена кожа.

— Защо го направи, да не си се побъркала? — попита я той искрено загрижен.

— Съжалявам — проплака Мирабел, — винаги взимам навътре нещата… винаги…

— Мъничката ми, искаш ли да се сгодим? — изговори думите, преди да е осъзнал напълно какво й казва. Тогава идеята не му изглеждаше неподходяща. Джино Сантейнджело. Мирабел Блу. Всеки във Холивуд щеше да сдъвче шибаното си сърце от яд.

Мирабел остана във възторг. Имаше само един малък проблем. Оказа се, че тя вече има съпруг — онази стара холивудска кримка каскадьорът — с когото беше сключила законно брак още при пристигането си тук.

— Можем да уредим бърз развод, това не е никакъв проблем — каза Джино. — Междувременно можеш да се преместиш в моя апартамент.

Няколко седмици след нанасянето й в резиденцията в Бел Еър, той ясно видя каква непростима грешка е направил. Снимките на филма бяха приключили, а до започването на следващия имаше доста време. Мирабел прекарваше времето си излегната пред телевизора, жадно прелистваше купища филмови списания и… се тъпчеше с храна.

Джино не можеше да повярва на очите си.

— Днес няма ли да станеш? — питаше той.

Тя се усмихваше, абсолютно доволна от себе си.

— Е, може би…

Но най-често не ставаше. Въргаляше се в леглото и мързелуваше, а до вечерта спалнята вонеше на портокали, маринован лук и на спарено, по-точно самата Мирабел намирисваше, защото не обичаше да се къпе.

Джино бързо се отврати. Как обаче да се отърве от нея? Тя не беше някоя обикновена жена. Беше филмова звезда с цяла кохорта обслужващ персонал — счетоводители, агенти, мениджъри, продуценти, режисьори… И обожатели… Стотици хиляди…

Случваха се и дни, когато тя се насилваше да стане. Тогава се гримираше по два часа. После омотаваше главата си в нещо като тюрбан, защото корените й бяха порасли поне два сантиметра и се чернееха грозно сред платиненорусата й коса. О, да, и да се изкъпе — иначе не можеше да облече изискан тоалет и бижута, защото вонеше като прасе.

На какво, по дяволите, се беше насадил? Нареди да извикат Коста.

— Разкарай я от къщата ми — каза му отсечено Джино. — Няма значение колко ще струва. Заминавам за Ню Йорк и искам да й кажеш, че всичко е свършило.

Знаеше, че трябва сам да й го каже. Но, Господи, тя приличаше на бавноразвиващо се дете! Беше се опитал, небето му е свидетел, да проведе разговор с нея преди няколко дни. Тогава долната й устна бе потрепнала, а очите й мигновено се напълниха със сълзи.

— Не си ли щастлива, мила? Не те ли правя щастлива? — беше я попитал той.

И преди да успее да й попречи, тя беше скочила от леглото, беше захвърлила нощницата си, беше протегнала към него ръце за прегръдка, като едновременно заговори с най-нежния си глас:

— Хайде, чукай ме, миличък… Това ще ме направи щастлива.

По-скоро щеше да се навие да изчука някоя дръглива улична котка. Да чука Мирабел? Гадеше му се от миризмата й.


Коста дойде в Бел Еър след заминаването на Джино. Каза й, че трябва да се изнесе, да си върви. Тя го изслуша външно спокойна, без да откъсва очи от включения телевизор.

Същата вечер сряза вените си с бръснач и едва оживя.

Откриха я на другата сутрин гола, обляна в кръв, на пода в банята. Прислужницата веднага се обади по телефона на Коста. Коста успя да потули всичко — инцидентът не се разчу и никой репортер дори не надуши за случилото се.

Джино отново долетя в Лос Анджелис. Този път беше вбесен. Имаше чувството, че е хванат в капан.

Мирабел отново беше разкаяна — като съгрешило дете.

— Съжалявам — ридаеше тя. — Ще се опитам да бъда сериозна… обещавам… Когато се оженим…

По-късно Джино призна на Коста:

— Достатъчно стар съм вече дори да си помисля за женитба.

— Ти? Стар? Никога няма да остарееш, приятелю.

— Почти на шейсет съм — печално констатира той. — Не съм в първа младост.

Коста го потупа по рамото.

— И двамата остаряваме. Разликата е само в това, че аз съм по-млад от теб, а изглеждам доста по-стар.

— Ти водиш порядъчен живот, това е всичко. Обзалагам се, че досега дори не си погледнал чужда жена. Двамата с Джен сте все още същите влюбени хлапаци — очите му се присвиха и Коста разбра, че Джино мисли за Мария и за живота с нея, но нищо не каза.

— Как е Лъки? — побърза да попита той, за да го откъсне от тягостните възпоменания. — Пише ли?

— Не. Странно хлапе е тя, Коста. Не остана дори за Коледа. Пристигна, стоя два дена и избяга на гости при оная нейна приятелка.

— Мисля, че присъствието на Мирабел в къщата…

— Исусе Боже! Само да се отърва от нея и ще отделя повече време за децата. Трябва да ги опозная. Те се връщат от училище, изпълват къщата с гърмяща музика, разхождат се с тези смешни дрехи… И, за Бога, Коста, сякаш се виждам с двама непознати у дома. Толкова съм зает… Следващото лято ще ги заведа някъде.

Седмица след този разговор той откри безотказен начин да се отърве от Мирабел, извика отново Коста и му нареди:

— Намери ми оня смотаняк, за когото е омъжена. Да видим колко ще струва.


Дарио Сантейнджело се бе превърнал във висок, строен младеж. С гладка бяла кожа. Със сребристоруса коса, с изящни черти и лек слънчев загар. Имаше вроден вкус към красивото. И самият той беше красив. Изглеждаше по-възрастен от годините си. Повечето момчета от неговия клас в училище бяха по-ниски, пъпчиви пубертети, чиито представи за развлечения се свеждаха до боричкане, крясъци, обсъждане на момичета и коли. И в мигове на върховен кеф да се състезават в надпърдяване.