Гледаха на Дарио като на извънземен. Беше различен и затова страняха от него. Не им пасваше. Беше умен. Учителите го харесваха. Момчетата го мразеха.

Мечтите му да се махне от тихата къща в Бел Еър се осъществиха. Но остана излъган в копнежа си да има приятели, с които да се весели. Постоянно се опитваше да спечели благоразположението на съучениците си. Но каквото и да правеше, той не можеше да промени факта, че се казва Дарио Сантейнджело, че е син на Джино Сантейнджело, чиято репутация беше всеизвестна. В резултат момчетата го намразиха още по-силно и умишлено превръщаха живота му в ад.

Той престана всякакви опити да им се хареса. Затвори се в черупка, непробиваема за саркастичните им стрели и оскърбления. Редовно пишеше на сестра си, че в училището е страхотно, че момчетата са страхотни. Лъки никога не отговаряше на писмата му. Като че ли той беше престанал да съществува за нея. Толкова години бяха живели двамата заедно… После тя беше заминала — далече, в онова училище в Швейцария и там беше срещнала онова глупаво момиче с тъпото име и бе излязла от живота му. С такъв копнеж я чакаше да пристигне за Коледа. А тя едва размени с него няколко думи.

Реши да престане да й пише. Да й го върне. Да не й обръща никакво внимание.


Лъки не можеше да заспи… Кошмарните видения отново тормозеха съзнанието й. Светкавици. Плувен басейн. Слънчев ден. Надуваем дюшек… сред розова вода…

Седна в леглото, потънала в пот. Прииска й се да бъде на мястото на Олимпия — с живи родители. Какво значение имаше, че майката и баща й са разведени. Нали бяха винаги на разположение.

Изрита завивката. Запита се кого ли ще изпрати Джино да я върне обратно. Надяваше се да е Марко. Искаше той да научи защо я изключват от училището. Всички славни подробности за нея и момчето, което тайно бе въвела в стаята си. Да чуе за тях двамата — голи под чаршафите. И за Олимпия — танцуваща гола насред стаята с нейния приятел. Ха! Тогава нямаше вече да я мисли за хлапачка! Беше на петнайсет години. Достатъчно голяма. Достатъчно опитна… Много опитна.

Безброй нощи беше бягала от порядъчното Л’Евие и бе овладяла до тънкости изкуството да го прави „почти“. Дори гола, с момче в леглото, можеше да се справи с „почти“.

Но с Марко искаше да бъде различно. Да получи всичко. От край до край! Да. Олимпия каза, че тя би постъпила така единствено с Марлон Брандо. Лъки реши, че за нея това ще бъде Марко.


Джино се качи на самолета в Ню Йорк, седна в креслото и запали първокласна „Монте Кристо“. Първоначално мислеше някой от хората му да доведе Лъки у дома — Марко, Ред или Коста. Но Дженифър разговаря с него и го убеди да отиде и лично да я вземе.

— Това е твое задължение като баща, Джино — настоя тя. — Така й позволяваш да разбере, че си искрено загрижен.

— Но аз съм, по дяволите. Щом я видя, ще й избия всички глупости от главата.

— Това ще бъде голяма грешка — внимателно каза Дженифър. — Изобщо не го помисляй. Напротив, първо трябва да поговориш с нея, да разбереш защо е станало така.

— Тя е на петнайсет, Джен! — избухна той. Как може хлапе на петнайсет да се чука на поразия?

— А ти какво правеше на петнайсет? — тихо го подсети тя.

Джино се намръщи. Този път милата стара Джен не постъпи тактично. Само глупак можеше да направи подобно сравнение. Та той беше мъж. На петнайсет можеше да прави каквото си иска, по дяволите. Но за момичетата беше различно.

Сега, в самолета, продължаваше да се чуди къде на майната си е тръгнал. И защо? Защото Джен беше казала, че трябва да го направи ли?

— Мога ли да ви предложа нещо, сър? — попита стюардесата.

Поръча двойно шотландско уиски, облегна се назад и този път се замисли за Мирабел. Най-после се беше разкарала. Какъв точен удар, нанесен с помощта на съпруга й. Кой друг можеше така ефикасно да я махне от главата му?

Старият каскадьор се оказа разумен. Веднага пристигна да се видят. Лице, обрулено от времето, каубойски дрехи, които някога са видели по-добри дни.

— Как е Мери? — гласът му прозвуча разтревожено.

— Мери ли?

— Ами да, Мирабел — поясни бързо Коста.

— Да бе — Джино поклати глава. — Този неин детски акъл. Той е най-големият й враг.

Възрастният мъж кимна.

— Мери си… има проблеми.

— Проблеми ли! По дяволите, бих го нарекъл повече от проблеми.

— Ще се жените ли за нея?

— Чуйте ме добре. Искам да ви я върна обратно. Придружена с един чудесен малък подарък. Купих за двама ви къща на върха на Мълхоланд Драйв. Ваша е — само ме освободете — и мен, и живота ми — от нея до шест вечерта.

Предложението сработи. Чао, Мирабел Блу. Чувствам се прекрасно, че се отървах от теб. Струваше цели сто хиляди, но пък наистина си струваше!


Баща и дъщеря застанаха един срещу друг в кабинета на директорката. Тя — в единия ъгъл на стаята — мрачна и непокорна. Той — в другия — мрачен и гневен.

Директорката изложи своята позиция с ясен, стегнат говор, с подчертан английски акцент, от който в стаята сякаш летяха стърготини.

— …И, както разбирате, господин Сейнт, ние, в Л’Евие, не сме тези, които можем да наказваме такова поведение. От вас като родител зависи да посочвате правилния път на дъщеря си в живота. Наистина мисля…

Изобщо не го интересуваше какво си мисли тая крава. Изключи и огледа внимателно Лъки. Задържа погледа си върху нея за първи път от години насам.

Беше висока колкото брат си. Кога, за Бога, беше пораснала?

Имаше фигура на млада жена — слаба, източена, с дълги крака. Видът й го потресе. Маслинена кожа. Смолисточерна коса. Големи сериозни очи.

Виждаше своето лице пред себе си. Исусе Боже! То бива прилика, ама чак такава. Просто му бе одрала кожата. Женски вариант на него самия.

Но същевременно беше изненадващо различна. Не познаваше тази млада жена. И грешката бе негова. Толкова беше загрижен да осигури безопасност за нея и Дарио, че ги държа с години далеч от себе си. Обичаше ги. И двамата. Повече от живота си… Но беше затворил любовта в сърцето си и беше избягал. Защото знаеше, че няма да се справи, ако ужасът се повтореше. Беше силен, разбира се, но не дотолкова.

Мария… Мария… Исусе Боже! Колко време трябваше да мине, за да го поотпусне мъчителната болка? Тази болка, която разкъсваше вътрешностите му, която го стягаше за гърлото още със отваряне на очите всяка сутрин. Кошмарите. Нелепата надежда, че някой ден тя ще се появи отнякъде, ще се върне… Отмъщението му се превърна в кървава баня. Но в действителност се оказа безсмислено.


От своя ъгъл Лъки също оглеждаше баща си. Със същата съсредоточеност. Защо беше дошъл? Защо не бе изпратил някой от момчетата си.

Искрено беше учудена.

Олимпия и тя го гледаха през прозореца, когато пристигна.

— Ей! — беше възкликнала Олимпия. — Идва твоят старец. Ти май каза, че той няма да дойде.

— Н-не… мислех, че ще дойде — заекна направо шашардисана Лъки.

— Но ето, че дойде… Хм… Мн-о-ого е готин, нали?

Сега Лъки гледаше баща си. Опитваше се да прецени дали наистина е привлекателен мъж, или не. Без съмнение изглеждаше много млад за възрастта си. Беше облечен безупречно — костюм от три части, бяла копринена риза и копринена вратовръзка. Черната му гъста и дълга коса падаше малко над яката на ризата. Подстрижа по последна мода. Тук-там само проблясваха сребристи косми, които страхотно му отиваха.

Докато го разглеждаше внимателно, спомни си как ухаеше той. Спомни си за миризмата на тате. Ох, Господи! Защо не беше на пет годинки? Защо не можеше да се хвърли в прегръдките му и да се остави на силните му ръце — да я прегърнат топло, да я притиснат силно… Докато започне да пищи!…

Очите й се напълниха със сълзи. Изруга мълчаливо и кипналият в душата й гняв ги пресуши. Колко е слаба. На кого му пукаше, че е изхвърлена от училище. Нея изобщо не я беше грижа за това.


Напуснаха училището и се настаниха на задната седалка на лимузината с шофьор, без да си проговорят нито дума. Когато колата пое по пътя към летището и скоростта се увеличи, Лъки закопня Джино да й каже нещо. Беше ли ядосан? Много ли й се сърдеше? Тя се покашля, за да освободи гърлото си и помисли, че може би няма да е лошо тя първа да го заговори. Но веднага се отказа от намерението си.

Тягостната тишина продължи през целия път — до летището, до качването в самолета и по време на полета до Ню Йорк.

Кацнаха в Ню Йорк, минаха митницата и се качиха в познатата черна лимузина. Лъки се изненада. Очакваше да я натоварят на друг самолет за Лос Анджелис и да я отпратят у дома, в Бел Еър. Но очевидно щяха да останат в Ню Йорк — може би само да пренощуват. Тази мисъл я развълнува.

Лимузината спря пред суперлуксозен жилищен блок на Пето авеню с изглед към Сентръл Парк. Джино влезе във фоайето. Тя го последва. Изкачиха се с асансьора до двайсет и шестия етаж. Влязоха в обширен апартамент — приличаше на тези, които беше виждала във филмите на Франк Синатра. Хром. Кожи по пода. Огледала. Значи тук живееше Джино в Ню Йорк. Местенцето си го биваше.

— Добре дошла, скъпа.

Някой най-после я заговори! Леля Дженифър! Изглеждаше понапълняла, облечена в розов джемпър, с перлени обици, перлена огърлица и перлени гривни.

Лъки почувства, че очите й отново се пълнят със сълзи. Майната му! Беше се превърнала в ревливо бебе!

Леля Дженифър протегна ръце и тя изтича към нея. Хвърли се в прегръдката й и мигновено беше обгърната от благодатен облак парфюм и утешителна топлота.

— Ела, мила. Да отидем в спалнята и да поговорим — предложи й нежно Дженифър. — Няма нищо по-добро от един добър разговор.


Джино крадешком проследи с поглед Дженифър, която отведе Лъки. Въздъхна с облекчение. Жени. Цял живот се разправяше с жени. Но Лъки не беше жена. Беше неговата дъщеря, за Бога. И ако бяха разбрали в онова шибано, скапано училище коя е тя всъщност, щеше да му се наложи да открие онова дребно ебливо швейцарско хуйче, дето се бе напъхало в стаята й и да го обеси за скапаните му швейцарски топки.

Лъки беше уникална. Факт, който осъзна едва сега. Доскоро бе мислил за нея като за хлапето, но се оказа, че изобщо е нямал представа за нея. Беше на възраст, когато всички — без значение от националността им — които можеха да го вдигат, а може би и тези, които не можеха, щяха да се точат за тялото й. Беше на петнайсет, е, почти на шестнайсет — след няколко месеца ги навършваше. И кой трябваше да я съветва и поучава? Не и той. Дженифър беше най-подходящата личност. Тя трябваше да си поговори с нея, да се опита да й обясни, че ако той, Джино, някога чуе, че някое момче се опитва пак да се възползва от нея, той ще му строши шибаната глава. А и нейната също!

Тя беше дъщеря на Джино Сантейнджело и, по дяволите, ако трябваше, щеше да й го набие в главата, но беше време добре да научи какво означава това.


Колко трудно се оказа да убеди възрастните, че е девствена. Леля Дженифър беше мила, внимателна жена, но в това отношение сякаш живееше в каменната ера! Използваше думи, които бяха като китайски йероглифи за Лъки.

Скромност. Самоуважение. Почтеност.

Лъки загря какво в последна сметка им се иска да чуят тя и Големият татко.

Да, момчето беше влязло насила в леглото й.

Но тя се беше борила с него, беше го надвила и изхвърлила…

Да, беше опазила честта си…

Да, беше викала за помощ и беше получила помощ — учителят по физическо възпитание се бе втурнал в стаята и я беше спасил… от съдба, по-злочеста и от смъртта.

Леля Дженифър повярва на всяка нейна дума.

Фактът, че е била абсолютно гола, въобще не се спомена. Както и това, че в леглото на Олимпия също имаше момче.

Пълното опрощение се оказа лесно. Намръщеното, разтревожено лице на леля Дженифър се промени за миг — тя направо засия.

— Баща ти ще си отдъхне — промърмори тя. — Не че някога се е съмнявал в твоята… девственост.

Девственост! Лельо Дженифър! Аз съм наистина девствена!

— Къде е Марко? — небрежно попита Лъки.

— Марко ли? — в първия момент Дженифър не разбра какво я пита и учудено я погледна.

— Татковият Марко — неспокойно дотури Лъки. Ти знаеш.

— Не, не знам — Дженифър премигна бързо няколко пъти. — Марко… Марко… А, да, синът на Бий.

Синът на Бий ли? Коя, по дяволите, беше шибаната Бий? Лъки обаче остана външно спокойна.

— Даа. Къде е той?

— Не знам, скъпа. Вероятно в Лос Анджелис — странно, понякога момичето говореше точно като баща си и изглеждаше точно като него.

Разговорът приключи. Леля Дженифър беше готова да докладва на Големия татко.

— Хей — обади се неспокойно Лъки, — ще трябва ли да остана тук?

Дженифър се изненада.

— Баща ти нищо ли не ти е казал? Записана си в частно училище с пансион в Кънектикът. Утре заминаваш там.

— Олеле! — Лъки беше отчаяна. Не. Джино не й беше казал. Но това бе точно в стила на баща й — да си мисли винаги за своите планове. Да прави само това, което той иска. И изобщо да забравя какво би могла да иска тя.