Частен пансион в Кънектикът. Майната му! Хиляди дяволи! Да му го начука! Последното нещо, от което имаше нужда в живота си, бе да продължи да ходи на училище.

— Ще ти хареса там, хлапето ми. Плуване, езда. Ти нали обичаш конете? — сега, след като Джен го бе успокоила, Джино се чувстваше по-свободно в присъствието на Лъки — тя отново беше неговото малко момиче.

— Коне? — Лъки изкриви недоволно устни. — Мразя коне!

— Хей — той вдигна бродираната ленена салфетка от масата и избърса устата си. Проклетото зеленило. Колко пъти беше казвал на шибания си тъп готвач, че не иска тези аспержи да се появява на масата му. — Да мразиш конете е много лошо. Нали знаеш кой е най-добрият приятел на човека… и всичките останали приказки за животните, а?

— Кучето!

— Какво куче?

— Кучето е най-добрият приятел на човека — обясни тя с тона на възрастен човек, който поучава дете.

Но той спечели точка, като се включи в играта.

— Парите са най-добрият приятел на човека, детко — каза последната дума той, както обикновено. — И не го забравяй.

Колко го мразеше! Нисък, нагъл, груб… И на всичко отгоре устат!

Тя механично набоде връхче аспержа, поднесе го към устните си и близна от мазнината, в която беше задушен.

— Мислех си… — опита се все пак да започне някакъв разговор Лъки.

— Да? — той хвърляше по едно око към телевизора, който продължаваше да бъде включен по всяко време — навик от времето на Мирабел Блу.

— Ами, искам да кажа… след два месеца ставам на шестнайсет. Защо въобще трябва да ходя пак на училище?

— Защото само там можеш да научиш много неща…

Но не продължи, защото на екрана течаха резултатите от конните надбягвания, които грабнаха изцяло вниманието му.

— Очевидно — изломоти тя.

— А?

— Не искам да ходя на училище — каза упорито тя.

— А? — мързеливо се усмихна Джино. — И какво ще правиш по цял ден?

— Много неща.

— Например?

— Например да бъда с теб, да излизам с теб, да науча всичко за твоя бизнес… такива неща.

Успя да привлече вниманието му. Не, направо му скри топката. Очите му се насочиха към нея. Загледа я напрегнато. Петнайсетгодишно хлапе. Момиче. Шегуваше ли се?

— Не се шегувам — каза тя рязко, сякаш прочела мислите му. — Нали се очаква от хлапетата да правят точно това — да се интересуват от семейния бизнес.

Май се опитваше да му се качи на главата с тия нейни шегички. Прииска му се Джен и Коста да бяха останали за вечеря — така нещата щяха да са много по-лесни.

— Слушай какво, завърши училище, после иди в колеж, запознай се с някой мъж и създай семейство. Това ми звучи по-добре.

Тя присви убийствено черните си очи и изстреля дръзко:

— А на мен ми звучи скапано.

Той щеше да я изпепели с поглед.

— Мери си приказките, хлапачке. Ще правиш това, което аз кажа. И един ден ще ми бъдеш благодарна.

Този път погледът, който му отправи Лъки, беше леден, пронизващ.

— Аз никога не съм получил никакво образование — продължи лекцията си той. — Реномирани училища в чужбина и други подобни. Бях на улицата и си съдирах задника да изкарам някой долар, много преди да стана на твоите години. Така че, трябва да оценяваш какви възможности са ти предоставени — щом изрече тези думи, си спомни Мария в болницата, след раждането на Лъки. Беше толкова бледа, нежна и красива.

Спомни си и деня, когато я кръстиха. Лъки. Исусе Боже! Ако можеше Мария да я види сега! Ако можеше…


— Новото момиче… новото момиче… новото момиче…

Десетки уста изсъскваха тия думи всеки път, когато тя се появяваше някъде. Чудесното частно училище пансионат в Кънектикът! Най-точно трябваше да го наричат частен затвор — с униформи и охрана, маскирана с титлата учители. И противни, смотани сополанки, които Лъки намрази от пръв поглед.

Само след два дни разбра, че трябва да се махне оттук.

А след две седмици беше убедена, че това се налага.

Имаше списък с телефонни номера на Олимпия. Използва претекста, че трябва да се обади на Джино, излезе от час по математика и започна да набира номер след номер.

Откри Олимпия в Париж — в къщата на баща й на авеню „Фош“, в един от най-богатите квартали на града. В момента имаше урок по руски с частен учител.

— Писна ми! — изрева Олимпия, щом позна гласа й. — Можеш ли да си представиш някой, който да учи руски! Пълна простащина!

— Ако това те успокоява, мога определено да ти кажа, че е по-добре, отколкото да си заключена в тая шибана дупка — изстена Лъки. — Трябва да се махна оттук. Имаш ли някаква идея?

— Хиляди! — делово каза Олимпия. — Скачай в някой самолет и тичай при мен. Грабваме някоя от колите на татко и запрашваме надолу, към Южна Франция. Ще бъде аб-со-лютно жестоко! Навита ли си?

— Без дори да се замисля! Но откъде да намеря пари? Имам точно двайсет и три долара и петнайсет цента.

— Това да ти е проблемът — великодушно разреши въпроса Олимпия. — Къщата тук е пълна с телекси. Всичко, което трябва да направя, е да изпратя ордер за билет, който да оставят на мое име в „Кенеди“. Щом се измъкнеш оттам, останалото е моя работа. У теб ли е паспортът ти?

— Естествено.

Разговаряха още няколко минути — уточниха всичко. Когато Лъки затвори телефона, беше убедена, че всичко ще мине като по вода. И точно така стана.

Измъкна се призори на следващия ден от училището. Стигна на автостоп до летището. Взе билет от бюрото на „Пан Америкън“ на името на госпожица Олимпия Станислопулос. Към обяд седеше в самолета за Париж.

Когато кацнаха на летище „Орли“, тя телефонира на Олимпия, както се бяха уговорили. Олимпия запищя възторжено в слушалката. Нареди й кратко да чака. И затвори.

Три часа по-късно двете пътуваха към Лазурния бряг. Олимпия седеше зад волана на последен модел бял мощен „Мерцедес Конвъртъбъл“.

— Господи! — възкликна щастливо тя. — Това е най-голямата веселба от година насам. И да ти кажа нещо за тебе, Сантейнджело. Ти си умна глава!

— Оказа се фасулска работа — ухили се Лъки.

— Нали ти казах! — Олимпия рязко завъртя волана, за да не сгази една мършава котка. Гумите изсвириха и колата поднесе по улицата в предградието на Париж. — Остави ли бележките, за които ти казах?

— Да. Една за Джино. Една за училището. Куп лъжи за това колко се нуждая от време да остана сама и да обмисля нещата, да не ме безпокоят и че съм на път за Ел Ей.

— Прекрасно! Докато загреят какво е станало в действителност, ще сме далеч и ще си отживеем — бръкна в чантата си, извади цигара от пакет син „Житан“ и я пъхна в устата си. — Аз пък казах на икономката ни, че отивам да видя майка си. Дъртата крава едва зацепва няколко думи на английски. Освен това не може да ме понася и направо си умря от кеф, че ще се разкарам от къщата. Сега двете сме кралици, бейби! Напред! Чака ни невероятен купон!


Джино, 1966

Власт. Беше от огромно значение да я притежаваш. Огромно. Но когато я имаш, никога не е достатъчна. Винаги нещо не достига. Още един връх за изкачване… Още една перфектна сделка…

Джино често се питаше защо работи толкова напрегнато. Вечно в движене, вечно слага хората в джоба си, вечно върши услуги…

— Ти имаш законна сила и влияние — казваше му често Коста — милият, скъп приятел. — Защо не се ограничиш само със законен бизнес?

Коста държеше в ръка нотариалният акт на „Мираж“, където като собственик беше вписан Джино. Притежаваше хотел, която всъщност беше машина за пари. Но Коста беше адвокат и разсъждаваше като адвокат. Винаги искаше да върви по легалния път. Плащаш петдесет долара глоба и оставаш с чисти ръце. Горкият стар Коста. Готов винаги да се бори. Готов винаги да посъветва. Но и щастлив да печели милиони.

Хотелът с казино на Бахамските острови, отворен преди две години и наречен „Принцеса Сейнт“ вървеше много добре. Сега насочваха интересите си към игрални заведения в Европа. И всичко останало.

Да. Бизнесът процъфтяваше. Банкови сметки по целия свят. Пари, изпращани вън от страната и връщани обратно изпрани, чисти. Инвестирани. Вложени във фондации, управлявани от доверени лица. Нови сделки. Нов бизнес.

Джино харесваше живота си. Беше добър живот. Е, понякога имаше и спадове. Но само понякога. Нямаше проблеми, с които да не може да се справи.

Беше преживял трудните времена и беше останал невредим. Най-напред Комисията „Дюи“ през трийсетте. После Комитетът „Кифоувър“, създаден през хиляда деветстотин и петдесета година специално за разследване на организираната престъпност. И наскоро създаденият „Боби Кенеди“, в началото на шейсетте, оглавен лично от него като главен прокурор, решен да разследва всеки аспект на криминалната престъпност. След него Валаки — това никому неизвестно и невзрачно гангстерче, което изпя пред властите всичко, направено от приятелчетата му и от приятелите на неговите приятелчета, включително местата и точните дати на събитията.

Джино се отнесе достатъчно почтително към факта, че името му не беше споменато във връзка с разследването, и никога сам не отвори устата си. Властите не успяха да го пипнат с пръст. Разхождаше се свободен. Имаше късмет, както беше казал веднъж Алдо. Алдо, който вече беше с разклатено здраве и практически се беше оттеглил от бизнеса — от време на време помагаше на жена си в „Рикади“.

Джино имаше идея. План. Една мечта всъщност.

Искаше да построи най-големия, най-луксозния, най-красивия хотел във Лас Вегас.

След осъществяването на мечтата на Момчето — „Мираж“ — Лас Вегас беше разраснал неимоверно. В сравнение с някои от по-новите хотели обаче „Мираж“ приличаше на тоалетна. Е, най-луксозната наистина, но тоалетна. Джино искаше да притежава по-голям и по-добър хотел, да остави чрез него своя следа в историята на града. Нещо специално, за което да се говори в цял свят.

Беше намерил терен за строеж и сега обсъждаше различни идеи с различни архитекти.

— Ще струва цяло състояние — беше изпъшкал Коста, когато Джино му спомена за първи път за мечтата си. — И колко главоболия! Мили Боже! Цените в строителството растат с часове. Ще трябва да съберем „синдикат“, а и трябва добре да пресеем тези, които ще вложат парите си и ще са готови да чакат с години за да си ги възвърнат. Не забравяй, че данъчните агенти още дишат във врата ти.

Понякога Коста мърмореше като стара баба. Джино щеше да построи суперхотела на света. Щеше да го нарече „Маджириано“ — комбинация от Мария и Джино. Нещо като обелиск за тяхната любов.


След като Лъки си приготви багажа, за да замине за училището в Кънектикът, Джино не се застоя в Ню Йорк.

Кънектикът. Добър избор. Лъки скоро щеше да свикне там и да се успокои. Училището им беше препоръчано от съпругата на Питър Ричмънд — Бети, жена с добро възпитание и чар, изключително привързана към конете.

— Изпратихме там нашата Лорета преди колежа. Тя беше във възторг до небесата от него — увери го Бети, говорейки за най-голямата им дъщеря.

Джино се попита лениво как ли ще се чувства, ако легне с жена като Бети Ричмънд. Не можа да си го представи. Гола трябва да беше по-кокалеста и от кози крак. Сега разбираше защо Питър Ричмънд се беше заплеснал по нежните, женствени, сластни форми на Мирабел Блу.

Двамата мъже бяха станали най-добри приятели. Естествено, приятелството им беше дискретно. Не афишираха връзката си. Но имаше толкова много услуги, които Джино можеше да предложи на сенатора. Дребни. Големи. Но винаги дискретни.

Джино обичаше да ги прави. Доставяше му удоволствие да създава и поддържа приятелства на различни нива. Освен това знаеше много добре, че сенатор Питър Ричмънд един ден ще стане много важна клечка.

От Ню Йорк Джино отлетя за Вашингтон. Беше поканен за уикенда в имението на семейство Ричмънд в Джорджтаун. За първи път.

Разбира се, знаеше защо са го поканили. Бети Ричмънд планираше след известно време да организира гала вечер за едно от многобройните й благотворителни дружества и възнамеряваше да измоли „Мираж“ за целта си.

Знаеше, но не даваше вид, че знае. Чакаше Бети Ричмънд сама да го помоли.

— Да — щеше да й каже той. — Разбира се, скъпа, естествено. Как изобщо мога да ти откажа?

В това се състоеше играта. Но имаше правила. Един ден тя щеше да ги разбере.


Удари на тенис-топки и ракети. Силен вик на резултата. Джино се разхождаше покрай корта и наблюдаваше.

Бети Ричмънд играеше със сина си Крейвън и направо го разкатаваше. Не стига, че бяха лепнали такова лошо име на момчето, но непрекъснато го спукваха със различни спортове. Не че той не си заслужаваше името, падаше си наистина малодушен пъзльо.

Бети му махна с ръка и сервира неспасяемо. Крейвън хукна да посрещне топката, не успя естествено и се пльосна нещастно на земята.

— Гейм! — извика звънко Бети. После, без да обърне внимание на падналия си син, с бодра крачка тръгна към Джино, за да го приветства. Целувка. Още една. По едно клъвване за всяка буза.