Беше красива жена. Висока и силна. С проницателни кафяви очи и въздушна пухкава коса — като захарен памук. Беше облечена в екип за тенис, удобни маратонки и хваната на две стърчащи опашки коса. Въпреки че беше на четирийсет и една, това й отиваше, изглеждаше доста добре.

— Как сме днес? — обичайният й поздрав. — Готови ли сме за един гейм?

Джино се засмя.

— Готови сме за едно питие.

Бети се намръщи.

— Всеки обаче се нуждае и от физическо натоварване.

— Знам. Казваш ми го всеки път, когато се видим.

— А ти всеки път ми обещаваш, че ще се захванеш с някакъв спорт.

— Да, ще се захвана.

Тя го хвана под ръка и се притисна лекичко към него.

Той потръпна. Тая жена не си знаеше силата.

— Хайде се навий. Само един разтоварващ гейм — започна да се умилква тя.

— Не си познала. Твоята представа за разтоварващ гейм и моята са съвсем различни неща.

Крейвън се беше изправил на крака и с подскоци пристигна при тях. Беше на двайсет и една години — много висок и слаб като дъска. Не изглеждаше зле, но въпреки редовното спортуване, никога нямаше да спечели награда от рода на „Мистър Динамо“ например.

— Здрасти, Джино — каза той.

— Здрасти, момко. Как е тенисът?

— Ами доста добре. Сериозно се занимавам. Не е нещо особено, но…

— По-късно, Крей — изстреля Бети. — Събери топките, преди да са ги отмъкнали кучетата.

— Добре, мамо.

Бети подпъхна ръката си по-плътно под неговата.

— Толкова се радвам, че отдели време да дойдеш — каза тя, когато тръгнаха към къщата. — Има нещо, за което искам да те помоля…

Госпожа Ричмънд — жената, която не губеше време. Можеше да бъде първокласна Първа лейди. Активна. Спортна. Пряма. Какво повече можеше да иска Америка?


По-късно същата нощ Джино лежеше в стаята за гости, втренчил поглед в тавана. Човъркаше го досадната болка от наскоро появилата се язва на стомаха. Обилната и пикантна храна… трябваше да забрави за нея. Но кой би устоял на пресни миди с лимон в сос „Гран Мариние“, сочно телешко задушено и току-що набрани малини?

Бети Ричмънд поднесе превъзходна трапеза. Вечерното парти беше прекрасно. В тесен кръг — само дванайсет души. Семейство Ричмънд, синът им Крейвън, три двойки и две свободни жени, с които Джино да си плакне очите. Какво караше Ричмъндови да си мислят, че е дошъл да търси жени? Той, който имаше на разположение холивудски звезди, нюйоркски топманекенки и ласвегаски шоугърли!

Беше на петдесет и девет. Мария сега щеше да е на трийсет и седем. Отбелязваше рождения й ден всяка година — обядваше сам до басейна в къщата в Ийст Хемптън. Да, беше я запазил. Само я огради с електрифицирана телена мрежа и остави градината да избуи в предишната си дива красота.

Мария беше погребана в същата градина, под дървото, където се бяха любили за първи път. Вътре къщата остана така, както беше в деня на смъртта й. Никой не можеше да влиза вътре освен Джино. Отиваше там в деня на рождението й. Всяка година. Очакваше този ден с трепет. Коя друга жена можеше да бъде достойна да живее като Мария в неговата памет?

Неочаквано почукване прекъсна мислите му. Хвърли поглед към часовника си. Два и половина през нощта.

— Кой е? — извика той.

Никой не отговори, но вратата бавно се отвори. На прага застана Бети Ричмънд. Облечена в сатенена роба в прасковен цвят, плътно обвита около тялото й. Косата й беше пусната свободно по раменете.

— Дойдох да те завия — изрече тя с решителен глас, толкова решителен, че той почти пропусна да долови подтекста в думите й.

Отпусна дръжката на пистолета, който винаги оставяше под възглавницата.

— Чувствам се много удобно, благодаря ти, Бети — каза той бавно.

— Няма начин да не се чувстваш — продължи тя, след като затвори вратата след себе си и се доближи до леглото му. — Но не и аз.

И преди да успее да размисли как да постъпи, тя свали робата си и застана гола пред него.

— Иска ми се, господин Сантейнджело, наш семеен приятелю и приятел на целия проклет свят, иска ми се да ме изчукаш.

Той беше направо ошашавен. И тази жена се оказа обикновена курва. Каза й тихо, с равен глас:

— Облечи се и се върни при Питър.

— Защо? Не ме ли искаш?

Трябваше да бъде внимателен. Една унизена жена…

— Въпросът не е в това. Но ситуацията…

— Ситуацията е, че Питър е отишъл на гости при свое гадже и най-вероятно тъпче неубедителния си хуй в тъпата й мутра в този момент. Нямам намерение да седя и да чакам.

— Аз пък нямам намерение да се забърквам в такава каша.

Тя сви рамене. Беше само мускули. Където и да погледнеш. Малки, стегнати гърди. Широк ханш. Силни бедра…

— Мислех си, че ме намираш привлекателна — не се предаваше тя.

— Така е — побърза да я прекъсне той.

Без покана тя се настани в леглото.

— Няма да кажа на Питър — прошепна с дрезгав, тих глас. — Обещавам.

Последва най-физкултурното чукане, което можеше да си представи. Стисна пениса му във влагалището си и започна да го разтяга — навън, навътре — сякаш беше тенисна топка. Вътре. Вън. Въртене. Нагоре. Надолу. Аут. В центъра. Гейм!

Последва втори сет. Същият атлетичен подход. После си отиде, а той заспа. На сутринта си помисли, че всичко е било някакъв див сън.


Лъки, 1966

Олимпия караше колата така, като че ли бяха само те на пътя. Толкова бързо и бясно, че всеки шофьор панически се изтегляше встрани и й правеше път. Стигнаха до Южна Франция за двайсет и два часа, пет зареждания с бензин, безброй сандвичи и безброй кутии кока-кола.

— Ти имаш ли шофьорска книжка? — сети се да попита Лъки след един ужасно изморителен четиричасов преход с остри завои и главоломна скорост.

— Какво е това? — безгрижно се ухили Олимпия.

Лъки повече не я пита. Облегна се в седалката, затвори очи и отправи молитва за късмет.

Двете събраха деветдесет и четири долара, които намаляваха след всяко спиране. Не можеха да си позволят да отдъхнат в някой от кокетните, привлекателни мотели покрай пътя.

— Когато стигнем в Кан, ще отидем във вилата на леля ми — обяви Олимпия. — Тя не ходи често там. Обикновено седи една седмица през септември. Страхотно е, вероятно ще бъде заключено, но знам откъде можем да влезем. Толкова лета съм прекарала там с бавачки, когато родителите ми нямаха време за мен — тя тъжно се засмя. — Не че нещо много се е променило, но няма да е лесно да ме изритат сега, когато вече съм голяма!

Лъки познаваше това чувство. Докато вечеряха двамата с Джино в апартамента му в Ню Йорк, тя имаше усещането, че той ще се чувства по-щастлив където и да било другаде. В нейно присъствие изпитваше неудобство. Усещаше го. И затова направо онемя — беше някакво подобие на истинската Лъки. Дори не успя да се насили и да го попита къде е Марко.

Почуди се какво ли ще направи Големия татко, когато научи за бягството й. Е, щеше да побеснее. И какво от това? Най-много да я изпрати в друго училище. А тя щеше добре да си размотае задника, докато той получеше бележката й.

Какво толкова лошо имаше в това да опознае бизнеса му? Нямаше никакво намерение да следва предписанията му — училище, колеж, брак. Да си гледа работата. Искаше да бъде като него. Богата. Силна. Уважавана. Искаше хората да подскачат, когато им нарежда — по същия начин, както правеха за него.

— Добре се движим — констатира Олимпия със звънък глас и натисна до дупка газта по тясното шосе, изсечено сред скалиста местност. — Току-що подминахме околовръстния на Сен Тропе. Още един час и сме там.

Лъки избърса потта от челото си с ръка. Беше едва май, но обедното слънце припичаше, а те бяха директно подложени на изгарящите му лъчи в малката открита кола.

— Обзалагам се, че воним на пот! — засмя се тя. — Две малки смърдящи девственици!

— Я се коригирай! — каза Олимпия.

— А?

— Щях да ти кажа, като пристигнем. Нали знаеш, лежиш си до басейна, пийваш си бяло вино и тъй нататък…

— Искаш да кажеш… че вече си го направила?

Самодоволна усмивка плъзна по сладострастните устни на Олимпия.

— Уха!

Лъки напористо се извъртя към нея.

— Кога? С кого? Как беше?

Олимпия изви волана, за да избегне камък на шосето.

— Ужасно! — сбърчи нослето си тя. — Послушай съвета ми — продължавай с „почти“. Така е много по-весело.


Както беше очаквала Олимпия, вилата на леля й беше заключена, капаците на прозорците бяха затворени. Кацнала високо сред хълмовете над Кан, къщата се гушеше сред великолепна цветна градина от мимози и жасмин.

Олимпия изскочи от колата, отвори огромната порта от ковано желязо и подкара колата по алеята. Спря точно пред боядисаната в бледорозово вила.

— Готино е, нали?

— Фантастично е — възхити се Лъки. — Сигурна ли си, че тя няма да има нищо против, ако разбием вратата и се настаним.

— Тя няма да разбере, душичке! — отвърна мъдро Олимпия. — Всъщност тя би била против само ако „Баленсиага“ или „Балмен“ фалират. Болна е на тема мода и тоалети.

После Олимпия демонстрира своя специален начин за влизане. Изкатери се по една праскова до височината на втория етаж и отвори с лек бърз удар дървения капак, чийто райбер отдавна беше счупен, натисна прозореца, отвори го и се прекачи през перваза.

Лъки чакаше търпеливо пред вратата. След няколко минути Олимпия вече отключваше входната врата с ключа от резервната връзка, която държаха в къщата.

— Добре дошла във вила „Щастливи дни“! — изкикоти се тя.

Къщата беше построена във френски стил с гръцки пари. Повечето от мебелите бяха покрити с калъфи, за да не се прашат, но тук-там имаше открито канапе с лека памучна дамаска, една полирана масичка… От тавана висяха паяжини.

— Казах ти, че леля ми използва къщата само седмица през годината — обясни Олимпия. — Няколко дни преди това идват от една фирма и почистват. Разбираш ли, можем да останем с месеци. Никой няма да се сети да ни потърси тук.

Лъки нямаше намерение да попада в списъците на безследно изчезналите, обявени за издирване. Може би няколко седмици, да. Но месеци? Джино щеше да се побърка от тревога, да не говорим за леля Дженифър и чичо Коста… За Дарио дори не смееше да си помисли. Трябваше да му пише. Все се канеше да го направи, но винаги си оставаше само с добрите намерения.

— С кого го направи? — попита нетърпеливо тя.

— С едно гадно, отвратително, дребно френско копеле. Комунистче. Постоянно ми говореше глупости — че баща ми трябвало да бъде ликвидиран, че не разбирам нищо от живота. Една нощ го вкарах тайно вкъщи, той веднага сви сребърния пепелник и отказа да правим „почти“. Беше ужасно. Измърлях с кръв коженото канапе в кабинета на татко. Направо ми прилошава, като си помисля. Благодаря на Бога, че ти се обади на другия ден. Нямаше да мога да продължа с уроците по руски и да се срещна пак с него.

Докато се свечери, успяха да почистят и подредят вилата по свой вкус.

— Ще използваме само една стая — реши Олимпия. — Така ще ни е най-лесно да почистим, преди да си тръгнем.

Лъки избра за най-подходяща просторната стая в приземния етаж, съседна на кухнята. Беше обзаведена с две ниски, удобни софи, масичка за игра на карти, с тапициран плот със зелено сукно и три огромни кресла.

— Хайде да се настаняваме — обяви Олимпия.

— Колко му е! — заяви Лъки.

Имаха общо два малки сака с дрехи и тоалетни принадлежности. Разопаковаха багажа и бяха настанени.

В кухнята завариха хладилника пращящ от вина, бира и разхладителни напитки. В бюфета откриха пакети чипс, кутии с ядки и двайсет и четири консерви с риба тон.

— Можем да си организираме истинско угощение — възкликна Лъки.

— А, не, — заяви Олимпия, — не и тази вечер. Тази вечер ще си замъкнем задниците в града и ще си хапнем както трябва. Привижда ми се омар с майонеза… Мм… вкусно, нали?

— Но ние нямаме пари?

Олимпия се ухили дяволито.

— Лъки, ти си наистина умна, на понякога си то-о-лкова тъпичка! На кого са му притрябвали пари, когато има на разположение чудесно младо тяло?


Престижният филмов фестивал в Кан беше към края си. Звездите бяха отлетели, аутсайдерите бяха останали. Неуспели мошеници, които отчаяно продължаваха да търсят някаква сделка. Продуценти без късмет, без нищо в снимачните си програми. Псевдоактриси — на практика неудачници — с големи цици и фалшиви усмивки.

Уорис Чартърс беше един от представителите на продуцентите кутцузлии. Беше пристигнал в Кан с развети знамена — неговите уникални и обещаващи идеи и собствености. Претърпя пълен провал.

Собственост номер едно — Пипа Санчес. Отракана и хитра мексиканска актриса, играла главни роли в няколко много успешни испански продукции през петдесетте години. Беше четирийсетгодишна, въпреки че настояваше, че е на трийсет и пет — но наистина изглеждаше на трийсет и пет. Уорис обаче знаеше действителната й възраст. Беше си свършил домашното върху госпожица Санчес, когато за първи път се бяха срещнали в Мадрид.