Тя беше успяла да се присламчи до него на едно парти.

— Господин Чартърс, гледах Целуни и убий. Много го харесах. И аз имам сценарий, който знам, че ще ви очарова.

Целуни и убий. Единствената му слава. Направен в Париж през петдесет и девета за седемстотин хиляди долара, досега филмът бе събрал в касите шестнайсет милиона. Щастлива случайност. Всичко останало, до което се докоснеше, се превръщаше в долнопробен боклук.

Собственост номер две — сценарият на Пипа Санчес. Бързо, напрегнато действие, пълно с насилие. С работно заглавие Убийствен изстрел. История за гангстер през двайсетте и трийсетте години. Убиец със златно сърце.

Уорис считаше, че е истинска златна мина. Всъщност триковете бяха евтини и елементарни, но щеше да стане филм за милиони. След двайсет и три години в бизнеса Уорис много добре предусещаше бъдещия успех.

— Чий е този сценарий? — попита я той.

— Мой — властно каза тя. — Аз поръчах да го напишат. Аз го притежавам. Имам договор с автора, който ми преотстъпва правата си.

— И какво ще ги правиш тия права? Продаваш ли ги? — внимателно подпита Уорис, като се стараеше да не проличи колко силно е заинтересуван.

— Не — решително отрече Пипа. — Искам да играя главната роля във филма. Женската роля е написана специално за мен.

Сигурно, но преди двайсет години, помисли цинично Уорис. Но тъй като тя беше готова да му преотстъпи сценария срещу… нищо, и тъй като той можеше да я използва много успешно, пропусна да й каже, че тя по никакъв начин не става за главната роля.

И така, заминаха за Кан. Уорис Чартърс с двете негови многообещаващи собствености… А единственият интерес, който успяха да предизвикат, беше през нощта, когато се сбиха пред очите на всички в хотел „Карлтън Терас“.

Сега Уорис седеше пред чаша перно в „Синия бар“ на улица „Кроазет“ в Кан и размишляваше върху лошия си късмет. Беше на трийсет и две години. В миналото детето-чудо на киното, което на тринайсет години изгуби гласа си и погрозня до неузнаваемост. На двайсет и пет стана продуцент на Целуни и убий и се върна в Холивуд със славата на детето-чудо. След два провала замина за Европа, ругаейки всички филмови столици. Там — разорен и дрогиран — се ожени за богата, седемдесет и две годишна вдовица испанка. Когато тя почина година след това, семейството й го изхвърли от къщата само с калъпче сапун за изпроводяк. Това беше единственият му кяр от този брак по сметка.

Уорис тихо подсвирна. Не повярва на очите си. Две котенца, две изящни, неземни същества се приземяваха в ореол от обещания… с бял лъскав „Мерцедес“. Блондинката веднага грабна окото му. Цици като за световно. Златна коса, разпиляна по гърба. И толкова палави къси панталонки, че бузките на прелестното й дупенце се излагаха на показ. Приятелката й на пръв поглед не можеше да се сравнява с нея. Впити изтъркани дънки и тениска. Високо, стройно и стегнато тяло. Смолисточерни къдрици, които закриваха лицето.

Уорис не се колеба. Избра за себе си блондинката. И той имаше право на малко удоволствие.

Проследи момичетата с поглед, докато те излязоха от колата и с небрежна походка тръгнаха към ресторанта. Инстинктът му показа, че само чакат някой да ги забърше.

Когато доближиха масата му, той бързо скочи на крака и с ученическия си френски ги попита дали имат нещо против да седнат при него.

Мургавата му отговори на чист френски. Каза, че имат среща, но докато чакат… е, ще приемат компанията му.

После блондинката й каза нещо на английски. Тогава Уорис зарадван възкликна:

— Американки ли сте? И аз съм американец.

Поръча перно за всички и се запита имат ли пари. Бяха му останали само петдесет долара. Последните. Но в джоба си имаше скъпоценна трева. Ако успееше да ги изкуши да си купят…

Хм, мислеше си Лъки, не е лош. Нито добър. Но не е нейният тип. Това беше истински късмет за нея, защото веднага разбра, че си пада по Олимпия. Май беше вярно, че изисканите мъже предпочитат блондинки. Но на кого пък са му притрябвали изискани мъже!

Огледа Уорис Чартърс с присвити очи, докато той опита номера си с Олимпия. Висок, слаб, много симпатичен, ако харесваш мъже със сламена коса, подли зелени очи и безцветни мигли. Откровено казано, изобщо не й хареса. Тя харесваше мургави мъже… силно мургави… колкото по-мургави, толкова по-добре. Като Марко. Великолепният мръсник Марко. Със замислените очи и мъжествената осанка.

Отпи от перното, което й заприлича на някакво отвратително лекарство. Запита се дали някой ще се сети да заговори за ядене. Олимпия изглежда беше забравила кулинарните си мечти за рибни специалитети и пресен омар с майонеза.

— Хей — реши да поеме инициативата Лъки. — Умирам от глад. Няма ли да хапнем нещо?

— Вярно бе — веднага се съгласи Олимпия. — Да си призная, и аз изпитвам глад. Кое е най-добро тук, Уорис?

Той хвърли кратък, но убийствен като куршум поглед към Лъки. Защо й трябваше на тая да си отваря устата, че е гладна? На кого въобще му беше притрябвала храна? По-скоро кой, по дяволите, можеше да си я позволи?

Наведе се интимно и свойски към Олимпия.

— Имам нещо много по-добро от храна в джоба си — прошепна той.

Малките й очички светнаха.

— Така ли?

— Първо качество трева. Защо аз и ти да не…

— И Лъки!

— Е, добре де, и Лъки. Защо да не намерим някое хубавичко, тихичко местенце и да не се позабавляваме?

На Олимпия й идеше да пляска с ръце от радост. Ето мъж, който й беше присърце.

— Къде?

Уорис започна бързо да обмисля. Беше се преместил от хотел „Мартинес“ преди два дни, за да спести пари. Малката стая, която бе наел в долнопробен пансион в един отдалечен квартал на Кан, едва ли беше подходяща за целта. И плажът не беше най-доброто разрешение.

— Вие къде сте отседнали?

Олимпия изобщо не губи време в колебание. Лъки едва повярва на ушите си, когато я чу да казва:

— Имаме вила сред хълмовете. Ако искаш, можем да отидем там.

Какво стана с тайната им? „Няма да казваме на никого къде сме отседнали“, беше казала Олимпия по време на пътуването им. А сега, няма и половин час от пристигането им, тя канеше този Уорис Чартърс във вилата. Олимпия май се оля!

— Страхотно! — моментално прие поканата с горещ ентусиазъм Уорис и махна на сервитьора за сметката. — Да тръгваме.


Пипа Санчес критично се огледа в огледалото. Повъртя се, за да се види отвсякъде. Накрая остана доволна от себе си. Виждаше огледалния образ на това, което беше свикнала да вижда през целия си живот. Съвършенство. Мургава кожа. Гарвановочерна коса. Стройна, сексапилна фигура. Можеше и да е на четирийсет и две, но все още беше съвършена. Нямаше бръчки, кожата й беше свежа и опъната. Никакъв издайнически признак за бавно, но неумолимо напредващата възраст. Тогава защо, по дяволите, не беше голямата, великата филмова звезда?

Защо?

Защото тъпанарите, които държаха филмовата индустрия в ръцете си, никога не й предлагаха добри роли. Ето защо! Винаги беше „другата жена“. Винаги беше „секси курвата“… или „темпераментната танцьорка“. Да го духат! Какво знаеха те с еднометровите си пури и блондинките със силиконови цици.

Умишлено се беше отдръпнала от Холивуд. Първо, прочетеното за ужасната смърт на Джейк Момчето я изплаши толкова много, че просто нямаше смелост да се върне обратно. Второ, Испания се оказа добра за нея — не остана и миг без работа. Снима се в десетки филми, два от които много успешни. Беше се омъжила за испанска филмова звезда. След пет бурни години се разведе с него. А през последните седем беше сама. По свой избор, разбира се. Мъжете тичаха подир нея като гончета, надушили следа. Беше имала много любовни приключения, защото можеше да избира. Макар че на първо място оставаше кариерата й. Беше амбициозна. Не я задоволяваше популярността й в испанското кино. Няма що, на кого му пукаше за някаква си испанска актриса! Тя искаше за себе си международна известност. Искаше да грее на холивудския небосклон!

В продължение на много години ревниво пазеше своя сценарий — Смъртоносен изстрел. Според нейните разбирания — а тя разбираше от кино — сценарият беше безценна собственост, притежаваше всички достойнства, които щяха да направят от филма истински хит — любов, хумор, патос, насилие.

Не можеше да бъде друг. В основата му беше животът на Джино Сантейнджело.

Проблемът беше, че той никога не го прочете. Джино я прогони от Америка още преди сценарият да бъде завършен.

Но тя не прекъсна връзката с писателя. Напротив, поддържаше редовна кореспонденция с него и през хиляда деветстотин петдесет и пета — когато жената на Джино Сантейнджело беше убита в басейна на къщата им в Ийст Хемптън — тя бе поръчала финал, съобразен със събитието.

Което всъщност направи от сценария истинска бомба. Пипа беше толкова развълнувана, че след известен период на благоразумно мълчание изпрати копие от него на Джино, придружено с писмо, в което му напомняше за готовността му да инвестира във филмовата индустрия. Ръкописът се върна след шест месеца с лаконична бележка от неговата секретарка: Господин Сантейнджело няма време да чете филмови сценарии.

Последваха години, през които много други хора също нямаха време да го прочетат. Тогава в живота й се появи Уорис Чартърс и Пипа разбра — просто надуши — че той е мъжът, от когото се нуждаеше.

И сега бяха пристигнали в Кан. И пак нищо. Никакъв бизнес. Никаква продукция. Нищо.

Да се каже, че Пипа беше разочарована, щеше да бъде само бледо загатване на истинското й състояние.

Тя още веднъж се огледа, преди да се отправи на среща с Уорис. Беше време този негодник да й върне сценария. Оказа се обикновен дребен неудачник и тя искаше да скъса всякакви отношения с него. Тя определено нямаше нужда Уорис да търси работа за себе си с нейния сценарий! Щеше сама да намери пари за филма. Все някак… все някога…


Пушенето на марихуана не беше нещо ново за Лъки. Дори се мислеше за много опитна в тази област. Всъщност, беше си позволила това удоволствие всичко на всичко два пъти. Първия път с Олимпия — на острова на баща й. Тогава се излежаваха под лъчите на жаркото слънце. Беше чудесно! Тогава бе задрямала, после се събуди точно навреме, за да погълне лакомо четири порции шоколадов мус.

Вторият път беше с двойка шведи, хипита, които се шляеха по Европа. Заедно с Олимпия бяха попаднали на тях и бяха прекарали целия ден като замаяни.

Уорис Чартърс извади силен ароматен тютюн „Акапулко голд“. Сви и залепи с език две цигари и ги предложи щедро на момичетата.

Тримата се излегнаха на шезлонгите до плувния басейн. Когато започна да се смрачава, Олимпия запали свещи и отвори бутилка вино.

— Искам да си пуснем малко музика — предложи тя.

Уорис беше доволен. Нямаше никакви претенции и оплаквания. Чувстваше се превъзходно в това уютно кътче. Вила. Кола. Две малки котенца, в които очевидно имаше много хляб. Заслужаваше една почивка, едно отпускане. Ваканция, преди да се върне към еднообразната и скучна грижа хем да запази душата си, хем да храни тялото си.

Олимпия дръпна дълбоко от цигарата и изпусна с въздишка на задоволство и блаженство дима, преди да я подаде на Лъки.

Умът на Лъки все още беше ангажиран с храната, но и тя се присъедини към тях. Взе цигарата, вдъхна магическата трева и се отпусна, за да усети въздействието на опиата.

Десет безмълвни минути прекрасни усещания, през които си подаваха двете цигари един на друг. Лъки започна да се кикоти, когато песента на щурците загърмя като стогласов хор в ушите й.

— Брей… колко шумни животинчета — изломоти завалено тя. — Ко-олко шумни… наистина…

Забележката й предизвика истеричен смях у Олимпия и Уорис. Лъки се усмихна със самочувствието, че е изрекла най-умната приказка на света.

— Хайде да плуваме — предложи Олимпия.

Без да изчака реакцията им, тя стана и съблече дрехите си. Обърна се към Уорис, за да му даде възможност да огледа зрелите й апетитни форми. Той буквално разкъса и захвърли панталона си, а после и гащетата. Щръкналият му пенис сочеше нагоре като пилон на знаме.

— Мммм — замърка Олимпия и когато той се накани да я грабне и да я хвърли в басейна, сама скочи вътре.

Преди още Лъки да се съблече, Олимпия и Уорис се гмурнаха под вода. Тя внезапно почувства, че изобщо не й се иска да плува. Майната му на плуването. Беше гладна.

Отиде гола в къщата, откри в кухнята някаква консерва и я отвори. Лакомо нагълта парчетата риба тон в зехтин. Изпита истинска наслада.

После някак внезапно се почувства безкрайно уморена, изчерпана, отпаднала.

Отвън Олимпия и Уорис продължаваха да се забавляват. Чуваше виковете и крясъците им. Ако се вмъкнеше тихо в леглото и заспеше, въобще нямаше да им липсва. И го направи. Тихо… тихо… тихо…


Не откри Уорис в нито едно от най-често посещаваните от него заведения. Пипа последователно провери в „Синия бар“, в „Карлтън Терас“ и в бара на „Мартинес“. След час отново провери. След още час отново… Накрая, когато стана доста късно, тя се предаде и позволи на един весел англичанин, производител на дамско облекло, да я почерпи с бутилка шампанско. От най-доброто, разбира се. Пипа беше жена, която не признаваше нищо друго освен най-доброто.