Кери се сви погнусена от допира с него.

— А ще бъде ли послушна? Знае ли човек какви номера може да му извърти? — попита подозрително Лизи.

— Охо, ще слуша, къде ще ходи — успокои я Лерой набързо. — Само тази професия познава. Дори й харесва да го прави. Само й давай редовно ядене и я дръж заключена. Няма да имаш никакви проблеми.

— Не знам… — колебаеше се Лизи.

— Слушай к’во ти казвам и няма да сбъркаш. Млада е. Ще извадиш късмет с нея.

— Колко искаш?

— Ама нали се разбрахме за сто долара. Само за няколко седмици ще си ги върнеш… а после всичко ще е чиста печалба.

Лизи пресметливо присви очи.

— Петдесет, Лерой… ако искаш, повече не давам.

— По дяволите! Ти подиграваш ли се с мене? — ядоса се той.

— Толкова! Или нищо.

— Нека бъдат седемдесет и пет.

— Казах, петдесет!

— Шейсет — започна да се предава той.

Лизи поомекна.

— Петдесет и пет, но последно!

Стиснаха си ръцете и тя му даде парите. Лерой си тръгна, дори без да се сбогува.

Лизи погледна Кери. Очите й се забиха като свредели в нея.

— Много си кльощава — обяви преценката си тя. — Трябва да понапълнееш. Елла с мен. Ще ти покажа твоята стая… И май че една баня няма да ти е излишна.


Животът в заведението на Лизи се оказа по-добър. Хранеше се редовно, клиентите бяха по-свестни, а стаята, макар че и тук я заключваха, беше лукс в сравнение с обстановката, в която бе живяла досега.

Имаше и други момичета. Първите няколко месеца дори не й позволяваха да ги види, но след това Лизи стана по-отстъпчива и Кери вкуси малко от свободата. Беше припечелила продажната си цена.

Искаше й се да избяга. Но Лерой беше прав. Тя нямаше къде да отиде. И нищо не можеше да промени тъжния факт, че е проститутка. Дори не мечтаеше вече да се завърне във Филаделфия или да работи в къщата на господин Даймс. Да продава тялото си беше нейният живот, а както я посъветва едно от момичетата, щом това е животът й, защо пък и тя да не припечелва по нещо от него.

Не след дълго тя застана пред Лизи и заяви:

— Искам дял от спечеленото от мен.

Лизи се засмя.

— Вече се чудех защо се бавиш да си поискаш дела.


Когато стана петнайсетгодишна, Кери вече имаше отделени пари, за които дори можеше да се каже, че са малък капитал. С големите си гърди, дългата черна коса и ориенталски очи тя привличаше погледите като магнит.

Лизи не изпадна в истерия, когато Кери й каза, че се маха оттук. Не беше никак доволна, разбира се, но не можеше нищо да направи.

Кери отиде да се срещне с Флорънс Уилямс, една от класните мадам на Харлем. Тя живееше в луксозно обзаведен апартамент на Сто четирийсет и първа улица. Работеше с три специални момичета. На мадам й беше достатъчен само един поглед върху Кери, за да й предложи стая при себе си. Споразумяха се таксата на Кери да е двайсет долара, от които да плаща пет на Флорънс за наем.

Сега Кери имаше стая, за която можеше само да мечтае. Разкошно легло с бяла покривка и бял телефон. В единия ъгъл имаше фаянсова мивка, а до нея — подредени чисти кърпи… И прислужница, която разтребваше и почистваше стаята след всеки клиент.

Прислужница! Кери не харесваше работата си, но поне сега животът й стана по-приемлив.

Останалите момичета на Флорънс се държаха приятелски с нея. По-важното обаче беше, че две от тях бяха бели. Кери беше изненадана, когато откри, че и половината от клиентите бяха бели! Никога не си беше и помисляла, че е възможно да приема бели мъже, толкова респектиращи с външния си вид, сигурно с добри професии и съпруги… и с привилегии в живота. Те й плащаха!

Когато тя сподели изумлението си с другите момичета, те се засмяха.

— Миличка, белите мъже са по-големи мръсници от всеки дългокур негър — каза й Чечилия, високо и на вид надменно момиче. — Негрите имат желание да ти бъде гот и на теб, да се изфукат какви изключителни ебачи са. Белите момчета са… е, падат си по изчанчените неща. Искат да ги връзваш, да ги биеш… както и те да ти правят истински гадости. Да имам всеки ден по една здрава пръчка, и ела да видиш.

Чечилия имаше млечнобяла кожа, червена коса и много дълги крака. Говореше провлачено, лениво — по южняшки. Второто бяло момиче беше само огромни очи и големи вирнати гърди.

Третата беше Били, чернокожо момиче, което също като Кери претендираше, че е на осемнайсет, но тя беше сигурна, че е на нейната възраст.

Кери считаше, че Били е истинска красавица, освен това тя й допадаше. Беше от Балтимор, но един ден дошли на гости тук с майка й, предложили й работа като прислужничка и тя останала. Били беше намразила тази работа, открила Флорънс Уилямс и беше започнала да се продава.

— До гуша ми беше дошла тая шибана работа — да чистиш след някоя дебела и мързелива бяла кучка — изговаряше проточено думите си Били.

Гласът й е прекрасен, помисли си Кери, дълбок и чувствен. Били беше започнала да пее заедно с джаз-изпълнителите на едно парче, което слушаха от грамофонна плоча.

— Трябвало е да станеш певица — каза Кери.

— Е, да — съгласи се Били. — Певица или много други неща… но един ден ще се махна оттук за изненада на всички.

— Сигурно ще го направиш — подкрепи я Кери. — Аз също ще се махна.

Само че не знаеше как точно ще се осъществи това. Били поне имаше мечта. А тя си нямаше нищичко. Но поне беше свободна да продава тялото си. Не изпитваше и желание да тръгне отново по света и да се сблъска с хората навън. Щяха от първия поглед да разберат каква е.

Понякога се събуждаше посред нощ и озлобено се нахвърляше върху Лерой и баба Елла. Понякога пак се събуждаше, но се насилваше да не мисли за тях.

Дните ставаха нощи, нощите — дни. Кери в действителност не правеше разлика. Живееше в някаква постоянна мъгла. Дори парите, които заделяше настрана, като че ли нямаха значение. Всеки пореден клиент беше същият като следващия. Негър, бял, стар, млад — и това нямаше значение.

Един ден Флорънс Уилямс я повика при себе си.

— Ти трябва да промениш нещичко, момиче. Разгонените котараци, които идват тук, си плащат, за да прекарат приятно. А от това, което чувам, ти не им осигуряваш приятно прекарване.

Една нощ, докато Кери обслужваше един клиент, откъм коридора долетя шум от разгорещена свада. Разгневени, високи гласове. Разпозна гласа на Били, един мъжки глас, вероятно на неин клиент, и овладения глас на Флорънс, която се опитваше да ги успокои.

По-късно Кери научи, че Били отказала на един клиент. Негър тузар на име Биг Блу Рейнър. Мъж с връзки. Важна клечка сред хората на Бъб Хюлет, който на практика владееше Харлем.

Флорънс беше бясна.

— Тия момчета са дупе и гащи с полицията — кипеше от ярост тя. — Трябва един път завинаги да научите на кого можете да казвате „не“ и на кого не можете да си го позволите.

Били безучастно я изслуша.

На другата сутрин, докато момичетата закусваха в кухнята, откъм входа се чу трясък. Полицаите нахълтаха в стаите и арестуваха всички. Натъпкаха ги в една камионетка и ги закараха в затвора.

След няколко часа Флорънс Уилямс и двете бели момичета бяха освободени. Били и Кери останаха в затвора. Регистрираха ги с обвинение в проституиране. След една кошмарна нощ в затвора ги отведоха в съдебната палата Джеферсън Маркет.

Когато влязоха в залата и Били видя кой седи на съдийското място, тя отчаяно простена:

— Добре се наредихме! — пошушна тя на вцепенената Кери. — Виж оная дърта кучка. Ей там. Съдийката Джийн Норис. По-гадна е от торба с лайна.

Били извади късмет според Кери, ако можеше така да се каже. Майка й се яви в съда и се закле, че Били е на осемнайсет. След това съдийката хвърли бегъл поглед на един лист хартия и обяви, че пред съда е представено медицинско свидетелство, удостоверяващо, че Били е болна. Изпратиха Били в една от градските болници — в Бруклин.

Когато Кери застана на скамейката на подсъдимите, съдийката започна да й задава подли и заядливи въпроси. Кери отказа да отговаря. Отговори единствено, когато я попита на колко години е. Каза, че е на осемнайсет.

Накрая, изгубила търпение, съдия Норис обяви присъдата.

— Щом не желаете да отговаряте на въпросите на съда, вината си е само ваша, млада госпожице. Може би щях да проявя снизхождение, но вашето държание не ми позволява да бъда снизходителна. Три месеца ефективна присъда. Уелфеър Айлънд. Делото е приключено.


Сряда, 13 юли 1977 Ню Йорк

— Божичко! — изуми се Лъки. — Какво стана, по дяволите?

Стивън, когото внезапното спиране запрати на пода на потъналия в непрогледна тъмнина асансьор, отговори:

— Не знам. Може би генераторът е излязъл от строя.

— Кой сте вие? — Лъки изведнъж стана подозрителна. — Ако вие сте натиснал стоп-бутона, за да опитате да ме сваляте, не сте попаднал на подходящ обект. И трябва да ми повярвате, не го увъртам. Имам черен пояс по карате и ако решите все пак да ми се пуснете, здравата ще загазите. Аз…

— Извинете, госпожичке — прекъсна я Стивън. Вие стояхте до таблото. Защо просто не се опитате да натиснете алармата, вместо да приказвате празни приказки.

— Госпожице.

— О, толкова съжалявам, Моля за извинение, госпожице. А дали ще проявите достатъчно любезност да натиснете алармата.

— Не мога да видя къде е, по дяволите!

— Нямате ли кибрит, или запалка?

— А вие?

— Не пуша.

— Хм! Как не се досетих? — дръпна ципа на чантата си, бръкна вътре за запалката си „Дънхил“. — Говняна история! — несдържано проклетиса тя, защото си спомни, че я е забравила върху бюрото на Коста. — Забравила съм я.

— Какво?

— Запалката ми. Сигурен ли сте, че нямате кибрит?

— Разбира се.

— Всеки нормален човек има.

— Но и вие нямате.

— Вярно бе — тя силно тропна с крак. — Дяволите да го вземат, мразя тъмното.

Стивън протегна ръце пред себе си, направи няколко крачки с надеждата да се доближи до таблото. Натресе се на Лъки и тя мигновено го изрита.

— Оу! Защо трябваше да ме риташ?

— Нали ти казах, човече. А си посегнал и ще си навлечеш големи неприятности.

— Ама ти наистина си била тежък случай — констатира той. — Нищо няма да ти направя, само се опитвам да се добера до алармата.

— Браво на теб! — тя се върна в ъгъла на асансьора и седна на пода с прибрани крака. — Ще побързаш, нали? Мразя тъмнината.

— Вече го каза — отвърна студено той. Усещаше крака си така, сякаш го е ударил чук. Кой знае с каква синина щеше да се сдобие. Напипа таблото и започна да натиска бутоните един по един с надеждата, че ще стигне и до алармения. Изреди всичките. Нищо не се получи.

— Намери ли го? — изстреля тя.

— Изглежда не работи.

— Прекрасно! — тя вече крещеше. — Затова ли ги монтират тия алармени бутони! Точно когато ти трябват, шибаната аларма не работи!

— Няма нужда да крещите.

— Не ми казвай какво да правя.

Двамата мълчаливо започнаха да размислят над създалата се ситуация.

Лъки обвиняваше лошия си късмет — да бъде затворена в спряла между етажите асансьорна кабина с един скапан хвалипръцко, който дори не пушеше! Простакът му с простак!

А Стивън си мислеше, че такава уста рядко се среща. Речникът й беше цветист като на кореняк нюйоркчанин.

— Добре де — Лъки се застави да говори спокойно, — какво ще правим?

Въпрос на място. Какво можеха да направят?

— Да чакаме!

— Да чакаме? — изви във фалцет тя. — Ама ти се ебаваш с мен! Будалкаш ме, нали?

— Бъдете любезна да престанете с този език.

— О, извинете, моля — гласът й преливаше от сарказъм. — Обещавам повече да не казвам „будалкаш“.


Над тях, в своя кабинет, Коста Зенокоти опипом търсеше в един от шкафовете свещ. Откри две и ги запали със запалката на Лъки, забравена върху бюрото му. После се придвижи до прозореца и погледна навън. Градът беше потънал в мрак, осветен единствено от луната. Спомни си, че през шейсет и пета се бе случило същото — внезапно и за изненада на всички токът бе прекъснат, но тогава казваха, че подобно нещо никога няма да се повтори. Е, явно са сбъркали…

Изруга тихомълком, щом си представи, че трябва да слиза по стълбите четирийсет и осем етажа. Може би пък нямаше да се наложи. Може би този път бързо щяха да отстранят аварията.

Въздъхна и се върна до шкафа, откъдето бе взел свещите. Неговата секретарка, която винаги очакваше да се случи най-лошото, беше определила едно от отделенията за такива непредвидени случаи. Освен свещи беше складирала одеяло, преносим телевизор на батерии и шест кутии портокалов сок. Предвидливо момиче! Още утре щеше да увеличи заплатата й.

Включи захранването и телевизорчето веднага заработи. Смени няколко канала и внезапно осъзна, че Лъки вероятно е останала затворена в асансьора. После размисли и реши, че е успяла, нали беше излязла десетина минути преди спирането на тока.