Лъки, 1966

Спореха тихо, упорито. Двама вежливи французи, облечени безупречно — в тъмни сака и тъмни панталони. И отегчения, измъчен Уорис Чартърс.

— Казвам ви, че и двете са по-големи от двайсет и една — настояваше той.

— Сигурен съм, че е така, сър — съгласи се любезно единият от мъжете, — но законът в тази страна изисква дамите да представят своите паспорти. Иначе… — той сви рамене с галска изтънченост.

На Лъки й се искаше да се изсмее. Цялата сцена беше комично нелепа. Наистина. Двете с Олимпия — наконтени като куклички, разгневеният почервенял Уорис и тълпата зяпачи.

— Ох, Господи! — високо каза Олимпия. — Ама че глупости. Хайде да тръгваме.

— Никъде няма да ходим — запъна се Уорис като магаре. — Законите са точно за това — да бъдат нарушавани.

— Не и в това казино, сър — отсече другият от мъжете.

— Шибани жабари! — ненадейно изкрещя Уорис. — Какво, по дяволите, разбирате вие от каквото и да е!

Но точно преди да се нахвърли, готов за бой, единият от мъжете направи знак към охраната до вратата да се заемат със смутителя на реда. Те бързо приближиха Уорис и го хванаха здраво за лактите. Това вече го разяри. Той започна да се мята в ръцете им и да крещи ругатни и обиди.

— Прекрасно! — отегчено въздъхна Лъки и обърна очи към Олимпия. — Виж само какъв приятел си имаш!

Олимпия красноречиво размята дългите си руси къдри.

В същия миг някаква темпераментна, тъмнокоса жена, облечена в най-разголващата, впита по тялото рокля — Лъки виждаше подобна дреха за първи път в живота си — слезе от бял „Ролс Ройс“ и се втурна към тях. Следваше я висок мъж с прошарена коса.

— Уорис! — диво изкрещя жената. — Лайнар скапан! Къде беше досега?

Като по чудо Уорис престана да се мята в ръцете на мъжете и да крещи. Само се отърси и започна да оправя дрехите си.

— Пипа — изгъгна плахо той, — щях да ти се обадя.

— Ама разбира се — с убийствен сарказъм каза тя, — и президентът щеше да ми се обади от Вашингтон.

Този път не издържаха нервите на Олимпия. Стана, прегърна стъписания Уорис и го попита покровителствено:

— Коя е тая жена, мили?

Пипа насочи вниманието си към нея — един сразяващ поглед.

— Не знаех, че си започнал да вкарваш ученички в леглото си, Уорис. — подигра го тя. — Всички големи момичета ли разбраха какъв некадърен лайнар си, а?

— Пипа, искам да те запозная с Олимпия Станислопулос — гърлото на Уорис беше стегнато, но все успя да овладее гласа си, — от фамилията Станислопулос.

— Оу!

Уорис вече беше включил на скорост. Мигновено се обърна към Олимпия, която седеше като втрещена.

— Олимпия, миличка, искам и ти да се запознаеш с Пипа Санчес, моя съдружничка в бизнеса и приятелка.

А аз какво съм? Боклук за изхвърляне?, помисли си Лъки безучастно. Но едновременно с това й беше забавно да наблюдава сцената. Изпита истинско удоволствие да види гадния Уорис натикан в чувал с лайна и здравата вързан.

— Щом всички те са твои приятели, Пипа, скъпа — внезапно изгърмя мъжът с прошарената коса, който досега не беше казал дума, — защо да не отидем някъде заедно и да пийнем нещо?


„Вю Коломбие“ беше голямо заведение, разположено на брега на морето в Жуан ле Пен. Наподобяваше пещера, с просторен дансинг и оркестър с джаз-музиканти. Лъки веднага го хареса. Време беше и тя да се позабавлява! Щом видя момчетата и мъжете, с които беше пълно заведението, реши, че тази нощ ще се превърне в нейната нощ. Докато Олимпия и Уорис само дето не се бяха чукали и в ушите, тя дори не си беше позволила едно „почти“. Трябваше да навакса и да изравни резултата.

Пипа и Уорис започнаха сериозен разговор. Олимпия пърхаше с мигли към боливийския приятел на Пипа. Нямаше кой да я спре. Лъки бавно прекоси полутъмната зала и тръгна към тоалетната. Някъде по средата към нея се насочи симпатично момче с впити дънки и я заговори:

— Ти американка? — ухилен я попита той.

Тя също се ухили и кимна в отговор.

— Танц? — той посочи с ръка към дансинга, препълнен с лудо въртящи се двойки.

— С най-голямо удоволствие.


Нещо човъркаше Пипа. Тя разговаряше делово с Уорис за скъпоценния си сценарий, но имаше нещо, нещо, което се въртеше в главата й.

— Само да успея да докопам нейния старец — говореше през това време убедително Уорис, — представяш ли си? Знаеш ли колко мангизи има фамилията Станислопулос?

Най-неочаквано Пипа го попита:

— Кое е другото момиче? Мургавата приятелката на Олимпия?

— Мани я тая, не й обръщай внимание. Жива мъка е.

— Коя е?

— Откъде да знам. Досадница. Съученичка на Олимпия или нещо такова. Защо питаш?

Пипа поклати глава.

— И аз не знам. Нещо в нея… изглежда ми позната…

— Да бе, хипарка като милион други…

Пипа само кимна с притворени очи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. После тръсна глава и попита:

— Кога смяташ, че ще се видиш с бащата на Олимпия?

— Скоро предполагам. Но трябва да пипам умната, за да не объркам нещо.

Пипа се обърна и очите й откриха тъмнокосото момиче, което танцуваше бясно на дансинга. Какво имаше в нея?

— Чукаш ли се с тая Олимпия? — осведоми се тя. Връзката й с Уорис винаги беше поставена на делова основа. Винаги. С изключение на една пиянска нощ — всъщност на втория ден от филмовия фестивал, когато и двамата бяха обнадеждени, че работата им е потръгнала. Ебането не я разочарова, но съвместният им бизнес се оказа пълен провал. И двамата не направиха дори опит да го повторят.

— Не, бе — саркастично изплю Уорис, — само си стоя горе във вилата и паса трева. Разбира се, че я чукам.

— Много е малка. Откъде си сигурен, че баща й ще хареса идеята?

— Дойде ли времето да се срещна с татенцето, той просто няма да има избор. Навярно ще се оженя за нея. Как ти се струва, а?

— Май… — но тактично замълча.

Олимпия се връщаше на масата с боливийския бижутер, който я бе поканил да я разведе наоколо, за да разгледа заведението.

— Къде е Лъки? — попита тя с досада. Явно не понасяше горещината, защото се пльосна на стола и започна да си вее с ръка, за да се разхлади.

— Коя? — едва не подскочи Пипа.

— Лъки. Приятелката ми.

Ето, това е! Точно така! Ама разбира се! Вече знаеше защо лицето на момичето й се беше сторило познато. Лицето на Джино! Джино Сантейнджело! А момичето трябваше да е неговата дъщеря. Друго просто не беше възможно. Колко момичета на този свят се казваха Лъки? Пипа и сега ги виждаше пред очите си — солидния златен комплект гребен и четка, който Момчето беше купил за бебето на Джино с гравираното име Лъки Сантейнджело!

Преди петнайсет години! Господи! Уорис си мислеше, че гласи нещо с момичето на Станислопулос. Само да знаеше…

Лицето на Пипа грейна.

— Уорис — весело предложи тя, — да празнуваме! Поръчай шампанско. Мисля, че тази нощ ще се превърне в най-важната нощ за всички ни.


Джино, 1966

Джино не можеше да си намери място от ярост. Дъщеря му я нямаше вече четвърти ден. Беше отпътувал и посетил училището, откъдето Лъки беше офейкала, беше прочел бележките й, беше заплашил директорката…

После се върна в Ню Йорк и започна да чака.

В къщата в Бел Еър хората му също очакваха появяването на Лъки. Когато на всички им стана ясно, че тя няма да пристигне, Джино сам се зае с разследването. Замина отново в училището. Този път с Коста. Разпитаха съученичките й, но от обясненията им само разбра, че Лъки не е имала приятелка сред тях. Директорката беше извън себе си от възмущение. Каза му със смразяващ тон, че ще уведоми полицията. На Коста му трябваха цели два часа, за да я убеди, че подобна мярка няма да реши проблема. Всъщност не красноречието му, а обещаното солидно дарение за фонда за нова училища сграда свърши работа.

После Джино успя да издири и лично да се срещне с майката на Олимпия — най-добрата приятелка на Лъки. Тя го увери, че дъщеря й е в Париж и усилено изучава руски език… Самата тя изобщо не знаеше за изчезването на Лъки.

След това се обади на Дарио с надеждата, че синът му може би знае нещо, но отново удари на камък.


След разговора с баща си Дарио развълнуван затвори телефона. Новината беше невероятна! Направо щура идея! Как досега не се беше сетил сам да избяга? Мразеше училището. С всеки ден престоят му тук ставаше все по-непоносим и по-непоносим. Само да знаеше къде е избягала Лъки, щеше моментално да замине при нея. Но той не знаеше. Нямаше никаква представа къде може да е отишла. Обезсърчен се върна в клас.

Учителят му по история на изкуството — Ерик — го попита:

— Всичко ли е наред, Дарио?

— Да, сър.

— Сигурен ли си?

— Да, сър.

Момчето, което седеше на чина зад Дарио, го подигра.

— Да, сър — имитира гласа на Дарио и се изхили.

Дарио не му обърна внимание. Беше се научил да не забелязва какво правят другите момчета. Беше се научил, че едно безстрастно отношение към всичко му дава предимство. Беше хиляди пъти по-защитен, отколкото постоянно да реагира и да налита на бой.

Учителят се приближи до чина му и заразглежда скицираната с въглен рисунка на Дарио. Голо мъжко тяло. Плувец.

— Хм, не е лошо, Дарио — някак неопределено изказа одобрението си той. — Съвсем не е лошо. Остани след часовете. Искам да поговоря с теб.

— Да, сър.


Джино не пропусна нито една възможност. Обмисляше и отхвърляше вариант след вариант. Представи си Лъки, пътуваща на автостоп за Калифорния — високо стройно момиче с впити изтъркани дънки и прилепнала тениска. Представи си как някакъв тип, шофьор на камион, я качва в кабината. Представи си борбата, изнасилването… Представи си безжизненото тяло на дъщеря си да излита от камиона и да пада в канавката край пътя.

Беше едва на петнайсет. Детенцето на тате. Тежко и горко на копелето, което се опиташе само да я пипне с пръст…

Дженифър и Коста бяха неотлъчно край него. Дженифър се суетеше, истински загрижена и бдеше над него като квачка — дали се е нахранил, успокояваше го, че Лъки е жива и невредима.

— Тя е като теб, Джино, скъпи. Може сама да се грижи за себе си.

— Тя е дете, Джен.

— Грешиш, не е дете. Достатъчно голяма е. Чувствам, че е добре. Знам го.

Джино не можеше да бъде убеден с някакви си женски предчувствия. Реши, че трябва сам да се срещне с Олимпия и да говори с нея. Искаше лично да се убеди, че тя не знае къде е Лъки.

Майката на Олимпия междувременно беше заминала на някакво пътешествие по море, но секретарката й му даде телефонния номер на къщата в Париж. Звъня през целия ден, но никой не вдигаше слушалката. Накрая, с безброй прехвърляния, издири бащата на Олимпия — в Атина. Свърза се с него. Господин Станислопулос не беше особено любезен, Джино безцеремонно беше прекъснал важна делова среща.

— Олимпия е в Париж — каза кратко той. — Ще й се обадя и ще й поръчам да се свърже с вас.

— Благодаря — каза Джино и със същата безцеремонност поръча: — Колкото по-скоро го направите, толкова по-добре.


След часовете Ерик, учителят на Дарио, каза на момчето:

— Забелязвам, че не се чувстваш добре тук. Много си… различен.

— Такъв съм — дръзко му отговори Дарио. — Различен от онези дребни нищожества.

— Прав си. Виждам го. Ти си… по-чувствителен. Интелигентен.

Дарио никога не беше мислил за себе си с такива определения — нито че е чувствителен, а още повече, че е интелигентен. Но побърза да се съгласи.

— Да, сър. Мисля, че съм такъв.

— Разбрах го — тихо каза Ерик. — Почувствах го още първия път, когато те видях.

Без да знае защо, Дарио внезапно изпита неудобство. Ерик се беше вторачил в него по един особен начин.

— Ти си като мен — продължи Ерик. — И аз бях… различен в училище. Момчетата ме мразеха, защото обичах изкуството… хубавите книги… изтънчените неща в живота…

— Наистина ли? — въпросът беше зададен само привидно, колкото да не мълчи. Всъщност Дарио изобщо не се интересуваше от живота на Ерик. Дори беше отегчен от приповдигнатите му глупости.

— Каня те да прекараш някой от уикендите в моя дом — небрежно подхвърли Ерик. — Ще приемеш ли? Забелязах, че никъде не пътуваш в края на седмицата. Можем да прекараме добре, убеден съм, че ще се забавляваш.

Дарио се замисли върху евентуалната перспектива да се забавлява с Ерик. Учителят беше млад, едва ли имаше и двайсет и пет годишен. С пясъчна на цвят коса, нисък, набит, с воднисти сиви очи.

— Какво ще правим? — поиска някакво уточнение той.

— Каквото пожелаеш. Можем да отидем на кино или да поиграем боулинг. Можем да поплуваме, да хапнем някъде нещо изтънчено… Е, какво ще кажеш?

— Ами… — колебанието му се стопи. — Защо не?

Ерик се усмихна.

— Защо не наистина! Само че това трябва да остане наша тайна. Няма да казваме на никого. Нали знаеш, правилник на училището и разни подобни.