Дарио се ухили. Изведнъж се почувства важен и харесван. Ерик не канеше на гости кого да е.


Точно след двайсет и четири часа Димитри Станислопулос позвъни по телефона на Джино.

— Имаме проблем — кратко, със стегнато гърло каза той.

О, така ли? И кога изведнъж стана „имаме“?

— Да?

— Олимпия е изчезнала от Париж. Взела е една от колите ми и е издимяла.

Джино не успя да сдържи дълбока въздишка на облекчение. Почувства се по-добре. Сега поне знаеше, че Лъки е с приятелка.

— Тя е буйно момиче — продължи уморено Димитри, — неконтролируемо. Същевременно лесно се поддава на влияние. Очаквам, че заедно с вашата дъщеря Лъки…

— Имате ли някаква представа къде може да са отишли? — прекъсна философиите му Джино.

— Не, никаква. Веднага обаче поръчах да издирят колата. Надявам се, че скоро ще ги открият.

— Аз също. Ако вашата съпруга не беше толкова категорична, че Олимпия е в Париж…

Господин Станислопулос на свой ред го прекъсна:

— Моята бивша съпруга вярва на всичко, което Олимпия й казва. Пък и не само на нея. Искам да се срещнем. Колкото е възможно по-скоро.

— Аз също.

Приключиха разговора с уговорката да се срещнат в Париж. Още на следващия ден.

— Ще бъде добре да дойдеш с мен, Джен — помоли Джино Дженифър. — Няма да мога да се справя сам с нея.

— Трябва сам да се справиш — отговори Дженифър. — Тя е твоя дъщеря. Трябва да се сближите, преди да е станало късно. Сега е моментът. Поговори с нея, опознай я… Разбери защо го е направила.

Добре. Щеше да опита. След всички неприятности, които му струпа върху главата, щеше да опита.


Лъки, 1966

Как така стана, че Пипа Санчес се залепи за тях? Предната вече тя беше зарязала боливийския бижутер, беше събрала багажа си от хотела в малка чанта и се беше метнала в мерцедеса на път към вилата.

— Имаш ли нещо напротив? — мило беше попитала тя Олимпия, настанила се удобно на седалката. — Само докато свършим бизнеса си.

— Нямам — съгласи се Олимпия.

Сега, на следващата сутрин Лъки стоеше в кухнята срещу приятелката си и й говореше с блеснали очи.

— Давай да се махаме оттук! — настоя тя. — Целият този цирк ми дойде до гуша. Мислех, че сме тръгнали да се веселим.

— На мен ми е весело — опроверга я Олимпия. — Уорис е страхотен.

— Да бе, как не! А какво ще кажеш за тая мексиканска гъска? Та тя направо се настани тук!

— Е, само за две нощи. Имат някакъв бизнес заедно.

— Добре, но на мен не ми харесва. Непрекъснато ми хвърля едни такива… гадни погледи.

— Може пък да те харесва! — изкикоти се Олимпия.

— Можеш да си завреш в задника цялата тая компания! — избухна Лъки. — Аз се махам!

— Къде ще отидеш? Нямаш кола, нямаш пари дори за кифла… нищо!

— Нямам, така е, добре че ми го каза.

— Стига, Лъки. Просто ти трябва някое момче. Довечера все ще ти намерим някой.

— Аз си намерих снощи един. И какво стана? Нямало място в колата за него, според милия Уорис.

— Това няма да се повтори — увери я Олимпия. — Само си харесай някой и аз ти обещавам, че ще го доведем тук.

Лъки се съгласи.

Двете момичета излязоха на двора. Слънцето вече щедро изливаше лъчите си. Уорис се беше излегнал до басейна. До него, опъната върху дървената скара, Пипа излагаше на показ красивото си тяло, лъщящо от плажно масло.

— Много хубава къща — измърка тя, когато момичетата се присъединиха към тях. — Откога живеете тук?

— Отскоро — сухо отговори Лъки.

— Не ходите ли на училище? — продължи да разпитва Пипа.

— Приключихме с училището — небрежно отсече Олимпия и се просна върху корема на Уорис.

— Ей, тежка си! — възрази той.

— Снощи изобщо не ти тежах — изкикоти се тя.

— Тогава аз бях по-твърд — влезе в тона й Уорис.

Лъки се хвърли във водата — с енергично, рязко оттласкване тя скочи в басейна и преплува под вода три четвърти от дължината.

Върху бордюра изпълзя пъргаво малко зелено гущерче. Люспестото му тяло заблестя на яркото слънце.

— Олеле! — изпищя Олимпия. — Мразя тия пълзящи гадини!

— Няма да те изяде — успокои я Пипа.

— Разбира се, че няма, но ще ти изкара ангелите — засмя се Уорис.

— Знам — сряза го Пипа и побърза да предложи: — Какво ще кажете да си спретнем тук едно парти довечера?

— Парти ли? — изуми се Олимпия. — Но ние не познаваме никого.

— Затова пък аз познавам — успокои я Пипа. — Аз познавам всички. Всички забавни хора.

Очите на Олимпия заблестяха от възторг.

— Наистина ли?

— Разбира се. Дори познавам една група… момчетата ще се съгласят да свирят без пари, само срещу храна, пиене и приятно прекарване.

— Страхотно! Откъде обаче ще вземем пиене и ядене? Малко съм притеснена с парите… — призна тя, — очаквам да ми преведат…

Пипа скочи на крака.

— Ти не се безпокой за нищо. Остави всичко на мен. Мога ли само да ползвам колата?

— Естествено, но…

Пипа се усмихна.

— Аз ще уредя всичко — успокои я тя. — Ти си лежи тук и спокойно се печи на слънце — през това време облече една свободна оранжева плажна рокля. — Тръгвам!

— Брей! — възхити се Олимпия. — Тая лейди е наистина върха.

Уорис побърза да смъкне горнището на банския й костюм. Очите му се впиха в голите й гърди.

— Също като теб, мила моя, също като теб.

Очите на Олимпия пък се плъзнаха одобрително по изрязаните му бели бански гащета.

— Я ми покажи какво си приготвил за едно малко момиченце.

Той се изправи и я хвана за ръката.

— Ще направя нещо по-добро от това — искам да ти покажа какво съм приготвил за едно голямо момиче. Само ела вътре с мен.

Лъки изобщо не обръщаше внимание на това, което ставаше около нея. Преплува басейна няколко пъти — просто се движеше като автомат.


Пипа караше бързо мерцедеса по тесния, виещ се път. Дори не усещаше, че си тананика. Съдбата отново й се усмихваше. Само един поглед й беше достатъчен да разбере как стоят нещата. Момичетата бяха избягали. Дори и малоумен можеше да го разбере. Нямаха пари. Нямаха планове. Обитаваха къща, която очевидно не беше тяхна — навсякъде беше прашно, повечето от мебелите бяха покрити с калъфи. Да, бяха избягали. Нямаше никакво съмнение. От къщи… от училище… Сигурно ги търсеха вече… Някой съвсем сигурно…

Джино Сантейнджело. Дори само като си помисли за него и я побиха тръпки. Дали търсеше дъщеря си? Беше твърде вероятно. А ако беше така, кой по-добре от Пипа Санчес можеше да му каже къде да я намери?

Щеше да й бъде благодарен. Може би толкова благодарен, че да финансира нейния филм…

Усмихна се, изпитала за миг съжаление към Уорис. После реши, че е най-добре, ако въобще не му казва нищо. В края на краищата той се оказа по-заинтересован да чука момичето на Станислопулос… Но кой можеше да го обвини за това?

Усмивката на Пипа стана по-широка. Всичко стана толкова лесно. Остави всичко на мен. Мога ли да взема колата? Сега те бяха във вилата. Сигурни като в капан. Без никакви средства. Вместо да урежда парти, тя отиваше да предупреди Джино Сантейнджело. А той щеше да долети тук, където и да се намираше. Тогава тя щеше лично да го отведе при Лъки.

Такъв съвършен план!

Усили звука на радиото и натисна докрай педала на газта.

Беше време да помисли за предстоящите важни неща.

Кой актьор да изберат за ролята на Джино Сантейнджело. Най-подходящият! Марлон Брандо? Тони Къртис? Пол Нюман? Какво върховно удоволствие е да имаш властта да определяш състава. Да. Марлон ще пасне съвършено — най-доброто съчетание на сексапил и твърдост. Най-добрият…

Пътят пред колата възви в остър завой. Рязък и остър като ръб на длето. Завари я неподготвена. Караше с бясна скорост. А английските туристи срещу нея караха в средата на платното.

Мерцедесът и ситроенът се удариха челно. Трясъкът от връхлетелите една срещу друга коли се разнесе на мили разстояние.

Пипа Санчес почина на място. Мечтите й останаха несбъднати.


Джино, 1966

Джино отлетя за Париж сам. От Лас Вегас пристигаха съобщения, че госпожа Питър Ричмънд прави главозамайващи заявки. Беше заминала един ден след Джино, оставила Крейвън сам да следи за изпълнението на инструкциите във връзка с предстоящата гала вечер. Но звънеше от Вашингтон през един час.

— Тая жена е полудяла — каза му Марко по телефона. — Иска официално вечерно облекло за половината от гостите. Иска специални храни и цветя за украса, каквито не можеш да си представиш! Тая вечер ще ни струва цяло състояние!

Джино беше с вързани ръце. Беше се съгласил да й преотстъпи „Мираж“ за тази нейна гала вечер и не можеше да пристъпи думата си. Въпреки това тя го правеше на глупак. Дали не бе замислила чукането на кокалестото й тяло да послужи за изплащане. Едно шибано чукане! На каква цена!

— Прави всичко, което иска тя — каза той на Марко. — Ще се върна веднага, щом мога.

Но госпожа Ричмънд ще бъде научена, че нещата не са толкова прости. Джино Сантейнджело не е бунак. Щеше да има своята гала вечер — точно каквато я искаше. Но един ден щеше да си плати. Когато и както той поискаше да стане разплащането.

— Някакви новини за Лъки? — попита Марко.

— Ако има, ще съобщя — лаконично обеща Джино.


— Цигара, Дарио? — предложи Ерик.

— Благодаря — момчето взе цигарата, запали я и легна на дървената скара за слънчеви бани, която заемаше голяма част от тясната тераса на Ерик.

Малкият апартамент беше на няколко мили от училището, в Сан Диего. Дарио пристигна в събота сутринта с автобус. Ерик го посрещна на автогарата. Прекараха чудесно. Поразходиха се с кола из града, обикаляха магазините и правеха дребни покупки, разглеждаха книги и списания в книжарниците. Разгледаха няколко художествени галерии.

Сега, в апартамента, Ерик се суетеше около него като грижовна майка.

Дарио трябваше да признае, че всичко му е много приятно. В училището се сблъскваше само с враждебно отношение. У дома, когато Лъки си беше вкъщи, тя беше в центъра на вниманието на всички.

— В училище се говори, че баща ти е Джино Сантейнджело — нервно каза Ерик и се покашля, за да прочисти гърлото си. — Вярно ли е?

Дарио кимна утвърдително. Ерик продължи:

— Не мисля… е, искам да кажа, че не бих си помислил, че ти ще… но… ъ-ъ…

Дарио се ухили. Внезапно се почувства по-зрял, разбиращ. Почувства се много образован, светски мъдър.

— Не се безпокой, Ерик. Няма да му кажа, че съм ти гостувал.

Ерик дълбоко пое дъх и въздъхна шумно, с облекчение.

— Просто…

— Няма нужда да ми обясняваш.

Ерик стисна ръката му — първият им физически контакт. Дарио не издърпа ръката си, когато Ерик я задържа в дланта си. Сърцето му започна лудо да бие. Знаеше какво иска Ерик. Не беше наивник. Но дали щеше да му позволи да направи нещо, беше друг въпрос.

— Ти си толкова красиво момче — сподавено, с тръпнещ от вълнение глас произнесе Ерик. — Забелязах те още в първия ден, когато дойде в моя клас. Щом те зърнах и си помислих: „Това момче е различно. Това момче е преживяло много болка и много тъга.“ Прав съм бил, нали?

Ръцете им бяха топли, леко овлажнели, със сплетени пръсти. Дарио не изпита желание да отдръпне своята. Усещаше силна възбуда — същото тръпнещо вълнение, което се бе надигнало в душата му, когато бе видял Мирабел Блу в леглото със своя баща. Когато крадешком беше наблюдавал как Лъки се съблича. Когато беше оглеждал другите момчета в банята.

— Да — потвърди той, а пред очите му изплува романтично видение — той самият, изпитал голяма болка и тъга. Е, не беше далеч от истината, нали? Животът му беше самотен… и тъжен.

Устата на Ерик се озова върху неговата. Дарио не почувства никаква погнуса. Само странно, неясно любопитство.

— Мисля, че мога да обичам момче като теб — каза Ерик, последните му думи прозвучаха глухо и неясно.

Дарио прие доброволно целувката. Прие доброволно и това, което последва.

За първи път в живота си почувства, че е обичан, желан и защитен.


Димитри Станислопулос имаше голям нос — като човка на граблива птица, гъста бяла коса и някак диви, неспокойни очи. Освен това имаше дразнещия навик да започва всяко изречение с „Аз мисля…“

Петнайсет минути след срещата им Джино вече беше отегчен до смърт от мислите му.

Заедно отидоха в къщата на Димитри в Париж и разпитаха икономката. Беше възрастна, мрачна и дръпната жена, едва-едва разбираше английски, а когато Джино и Станислопулос започнаха да я разпитват, загуби ума и дума.

Тогава Димитри заговори бързо на френски, жестикулираше и размахваше ръце като перки на вятърна мелница.

Тя отговори. Някакво троснато, дрезгаво и сърдито мърморене.

— Гъска! — оплака се Димитри. — За нищо не става. Иде ми да я изритам оттук.

— Какво каза? — нетърпеливо попита Джино.