— Че не знае нищо. Олимпия взела колата в понеделник. Казала й, че отива на гости при майка си.

— Това е станало преди пет дни, за Бога! Досега все са пристигнали някъде.

— Аз мисля, че детективската фирма, която наех, днес най-късно ще издири колата. По-добри от тях няма. Две хубави млади момичета в скъпа кола — няма да е трудно да ги проследят.

В три часа следобед детективската фирма на Димитри наистина получи сведения за колата.

Белият „Мерцедес“ беше катастрофирал. Колата беше потрошена. На тесен път над Кан. С труп на неидентифицирана жена.

След час Джино и Димитри летяха за Южна Франция.


Лъки, 1966

Небето бързо се покри с облаци. В причудливи, бързо менящи се форми те затъмниха слънцето. Започна да духа пронизващ вятър.

— Мистрал — каза нервно Уорис. — По дяволите! Ще ни съсипе партито.

— Защо? — нацупи устни в капризна гримаса Олимпия.

— Защото, мила моя, ще ни връхлети силна буря. Мислиш ли, че някой ще пожелае да се качи тук, сред хълмовете?

— Как не ги е срам! Така се надявах да стане фантастично парти. Ти също, нали, Лъки? Лъки!

— Какво? — подскочи Лъки. Беше се замислила за Бел Еър. Огромната прохладна къща с разкошни градини. Нейната стая — голяма, светла, с телевизор. Колекцията й от грамофонни плочи и книги… и нейните играчки от детството. — Май ще е по-добре да се прибера вкъщи — безгрижно каза тя.

— Каквооо? — очите на Олимпия щяха да изскочат.

— Ъхъ, така ми се струва.

— Я стига! Защо?

Лъки сви рамене.

— Не знам… Изведнъж ми се прииска.

Сега Олимпия присви очи.

— Няма да го направиш!

— Защо?

— Защото няма, затова! Започнахме това приключение заедно, нали? Предполага се, че трябва и да го завършим заедно, нали?

Лъки се намръщи.

— Не е задължително.

— Но тази сутрин ти ми обеща, че ще останеш.

— Не съм обещавала. Искам да си отида.

— Ти си егоистка! — заключи нацупена Олимпия.

Да бе, как не! Тя била егоистка. Ха! Цяла сутрин Олимпия и Уорис бяха прекарали заключени в спалнята. Показаха се чак към два следобед. Беше й писнало да бъде петото колело на колата.

— Виж — категорично заяви Лъки, — тръгвам си. Не можеш да ме спреш.

Уорис наблюдаваше двете момичета. И внезапно очите му се отвориха за Лъки. За първи път видя колко поразяващо красива е. Преди никога не се беше вглеждал в нея, но под къдравата маса смолисточерна коса и маслинената кожа се криеше волна, уникална, трудноуловима хубост. Помисли се как е живял в една къща с нея и през цялото това време изобщо не я е забелязал. Изобщо не можеше да се сравнява с Олимпия, която без дългата руса коса и големите цици беше едно обикновено, незначително момиче. В Лъки обаче нямаше нищо обикновено.

— Заболя ме главата от тебе. Ще отида да дремна малко — отегчено каза Олимпия. — Вразуми я, Уорис, обясни й, че ако се върне, ще я набутат в някое друго тъпо училище. Кажи й! — отегчението й отстъпи място на гнева, тя се втурна в спалнята и тръшна вратата.

Уорис и Лъки останаха във всекидневната. Беше притъмняло от наближаващата буря. Безмълвно впериха очи един в друг.

— Защо искаш да си ходиш? — най-накрая попита той.

— А защо да остана? — кисело го попита тя. — А и тя не ме иска тук…

Уорис се изправи и се протегна.

— Когато Пипа се върне, ще те откарам с колата до летището, ако искаш. Имаш ли пари за билет? Мога да ти дам.

— Ще видя, когато пристигнем там — замълча, после подозрително го изгледа. — Наистина ли ще ме закараш?

Той бавно се приближи до нея.

— Разбира се. Съмняваш ли се.

Тя небрежно се беше отпуснала на пода — с разперени ръце и дълги, почернели от слънцето крака. Беше по шорти и спортна риза, завързана отпред на възел.

Той застана прав над нея и протегна ръка.

— Ставай! Все ще намерим начин да ти платим билета.

Тя хвана ръката му, а той я издърпа, докато се изправи на крака.

— Как?

— Не знам. Ще трябва да помисля.

Не пусна ръката й. Придърпа я към себе си и преди тя да успее да му попречи, започна да я целува.

— Хей — тя го отблъсна от себе си. — Защо не зарежеш тая работа?

— Защо? — той плъзна длани по тялото й. — Забелязах как ни гледаше с Олимпия. Мислиш ли, че не съм разбрал, че ме искаш и ти?

— Ти си едно голямо лайно!

— Кажи го, когато те опъна на пода и ти го вкарам, когато…

Заби коляното си в слабините му. С всичка сила. Той мигновено я пусна и се преви, почти изгубил съзнание от силната болка. Ръцете му инстинктивно се сключиха върху тестисите му, като че ли животът му зависеше от това.

— Кучка!

Тя го гледаше. Искаше й се да се изсмее, защото той наистина изглеждаше много смешен. Не се изсмя. Ритна го отново. Знаеше, че това ще го вбеси. Освен това беше и предпазна мярка — знае ли човек какво може да направи това нищожество.

Той се срути на пода и остана така — превит, със сгърчено от болка лице.

— Я върви на майната си с твоето летище — измърмори той. — Защото аз няма да те закарам — няма начин да те закарам, по дяволите! И колкото по-скоро се разкараш, толкова по-добре.

— Ама ти какво си мислиш, че ще направя — че ще отида дотам пеша?

— Изобщо не ми пука какво ще правиш ти!

Очите й внезапно се напълниха със сълзи. Как можа да се забърка в тая каша? В тая вила във Франция, с Олимпия и с този ужасен мъж! Ако не беше той, двете щяха да си прекарат повече от весело. Тоя шибаняк развали всичко. Тя се загледа навън през остъклената врата и се замисли какво да направи. Беше започнало да вали, от натежалите черни облаци се изливаше порой. Прииска й се до болка отново да бъде малкото момиченце, някой да се грижи за нея и да й казва какво да прави.

— Не се коси — пренебрежително подхвърли към него тя. — Тръгвам. Веднага щом спре дъждът, се махам оттук.

Остави го да лежи на пода и отиде да събере багажа си.

Майната му! Майната й и на добрата приятелка Олимпия. Майната на всичко. Тръгваше си оттук и никой не можеше да я спре.


Мислите, които се въртяха в главата на Джино по време на полета до Южна Франция не бяха приятни. Ами ако този неидентифициран труп на жена беше на Лъки? На неговото малко момиче?

Опита да си припомни последната им среща. Апартаментът в Ню Йорк. Обилният, ненужно официален обяд. Той — с едно око заковано в телевизора. Тя — мърмореща, че не иска да ходи пак в училище. Не я слушаше. По-добре да се беше вслушал в думите й. Още на следващата сутрин я откараха с голямата черна лимузина. Сама. Без него. Дори не я придружи. Е, какво толкова? Нали все още й беше ядосан заради Швейцария. Можеше ли да постъпи по друг начин — да я целуне, топло да я прегърне и да преглътне факта, че са я заварили гола с момче в леглото. На петнайсет години. На петнайсет, за Бога!

Димитри Станислопулос седеше тихо до него, също дълбоко замислен. Чудеше се защо Господ го беше наказал с тая дъщеря, единственото му дете, което беше проблем, по-голям от всичките му шест досегашни жени, взети заедно.

Накрая частният самолет се приземи на летището в Ница. Поръчаната предварително кола ги чакаше на пистата, до самолета. Валеше като из ведро, силният вятър завихряше и подмяташе черните, буреносни облаци. Джино погледна часовника си. Седем вечерта. Червата му къркореха, а стомахът го присвиваше — не беше сложил хапка в устата си през целия ден. Но кой би се сетил за храна в такъв момент.

Качи се колата със свито сърце. Не можеше да се отърси от ужасната мисъл какво ги очаква в края на пътя — в моргата.


Лъки все още се колебаеше какво да направи. Беше приготвила багажа си, после седна и чака цял следобед Пипа да се върне или дъждът да спре. Стана седем. Дъждът се обърна в порой, а Пипа все още я нямаше никаква.

Олимпия благоволи да се появи някъде към четири и започна припряно да събира калъфите против прах и да приготвя чаши за партито. И тя, и Лъки упорито не си говореха.

Уорис спеше на канапето. Хъркаше. Това дразнеше еднакво и двете момичета.

В шест часа Олимпия запали свещи из цялата къща, събуди Уорис и го попита:

— Къде, по дяволите, е шибаната ти приятелка?

Уорис беше в лошо настроение. Изобщо не му беше до разговори — топките още го боляха от коляното на Лъки.

— Ще дойде — изломоти той.

— Да бе, кой знае къде си развява байрака.

— Казвам ти, че ще дойде!

Стана от канапето и двамата отидоха в спалнята, като хлопнаха вратата зад себе си.

Лъки остана сама, загледана през прозореца. Навън проблясваха мълнии, а дъждът се лееше из ведро и наводняваше цялата градина. И тя беше в лошо настроение. Не й стигаше това, че се чувстваше измамена и излъгана, ами сега направо беше хваната в капан.

Накрая с облекчения видя запалените фарове на кола, която приближаваше вилата. Ако Пипа откажеше да я закара на летището, просто щеше да се качи в мерцедеса и да си тръгне. Колко му е!

Вдигна сака си, решително отвори входната врата и бързо излезе навън.

Дъждът я заля и след миг тя приличаше на мокра мишка. Изобщо не обърна внимание на това, затичана към колата.

Твърде късно разбра, че това не беше Пипа. Не беше мерцедесът. По дяволите! Беше Джино. Нейният баща!


Стивън, 1967

Зизи обичаше да танцува. Затова ходеше по дискотеки. Стивън предпочиташе да си стои у дома и да слуша музика. Предпочиташе джаз, понякога рок, но истинската му страст беше соул-джазът. Можеше да седи с часове, надул стереото до дупка, потопен в изпълненията на Айзък Хейс, Марвин Гей, Арета Франклин.

Зизи предпочиташе бумкащата, разтърсваща дискомузика и латиноамериканските ритми. Постоянно се биеха каква плоча да пуснат на грамофона.

— Мразя тия лайна, които ти обичаш — оплакваше се тя. — Няма никакъв ритъм. Няма огън. Хайде да излезем и да отидем някъде да потанцуваме.

Любимото й заведение беше „Испанският Харлем“ — малко, претъпкано, шумно. Винаги ставаше център на внимание. Стивън я наблюдаваше как се върти по малкия дансинг с най-различни партньори и отвътре нещо го изгаряше. Бяха женени от година, а продължаваше да я ревнува с неотслабваща сила.

Това доставяше огромно удоволствие на Зизи. Присмиваше му се, кефеше се, когато той губеше самообладание и се нахвърляше с юмруци върху някой натрапник.

— Тая жена те съсипва — каза му Джери по време на една обедна почивка. — Кой адвокат, за Бога, се бие с хората като теб? Май сам ще свършиш в някоя от твоите съдебни зали. И как си мислиш, че ще погледне на това съдията?

— Имаш право. Но какво да направя? Тя направо се е просмукала в кръвта ми, Джери. Луд съм по нея. Обичам я.

— Обичаш я? Хич не ми ги разправяй тия! Напипала е слабото ти място и те изнудва!

Стивън само бодна вилицата си в салатата.

— Разговарял си с Кери…

— Разбира се, че съм разговарял. Знаеш ли как се чувства тя?

— Проблемът с майка ми е, че е прекалено праволинейна. Ако се водех по нейната свирка, трябваше да се оженя за някоя двайсетгодишна чернокожа девственица, с колеж и с диплома по домакинство и кулинария и от добро семейство.

— Ей, намират ли се още двайсетгодишни девственици с колежанско образование?

Стивън отряза парче от стека си.

— Виж, иска ми се да поговориш с нея, може би ще успееш да уредиш да се видим…

— Ще опитам — обеща Джери.

Знаеше обаче, че среща между Кери и Стивън засега е невъзможна. Виждаше как с всяка следваща седмица Кери ставаше все по-твърдо решена да няма нищо общо със сина си, докато той не се отърве от „оня боклук“, както тя наричаше Зизи.

— Ще ти бъда много благодарен — каза Стивън. — Знаеш ли, понякога изпадам в такова настроение, че ми се струва, че съм останал без приятели.

— А аз какъв съм? Сандвич с пиле?

Стивън се засмя.

— Ти си добър приятел. Единственият, който имам.

Докато го казваше, осъзна, че точно такава е истината. Имаше своята работа. Имаше Зизи. Това беше.

— Ти успя ли да помислиш върху моето предложение? — попита Джери, малко преди да приключат с обяда, бяха им донесли току-що кафето.

— Да. Размислих… Поласкан съм, но ми се струва, че частната практика някак не ме влече.

— Все пак не бива да я отхвърляш, преди да си опитал.

— Не че я отхвърлям. Само казвам, че не е за мен.

— Може би ще промениш решението си — Джери даде знак за сметката.

— Днес плащам аз — бързо каза Стивън.

— Я стига! — Джери бръкна за кредитната си карта. — По-платежоспособен съм от теб.

— Нищо, че съм служител в градската администрация — стегнато възрази Стивън, — все още мога да си позволя да платя един обяд.


— Харесва ли ти? — попита Зизи.

Стоеше пред бюрото на Стивън в малкия им апартамент. Той работеше съсредоточено върху някакви документи, умът му беше изцяло ангажиран с подготовката за делото на следващия ден. Едва успя да се откъсне от работата си. Разсеяно я погледна.