Беше се облякла с рокля от златиста коприна, с деколте до пъпа.

— Хубава е, нали? — просто преливаше от възторг.

Беше най-отвратителната рокля, която беше виждал. Лъскава. Курвенска. Евтина.

— Не. Ужасна е.

Възторгът й се смени с глуповато недоумение. Лицето й почервеня.

— Струва ти сто и двайсет долара — изфуча тя. — Така че по-добре я харесай.

Умът му все още беше зает с предстоящото дело, затова разсеяно каза:

— Върни я и си вземи парите обратно.

Яростната й реакция го завари съвсем неподготвен. Тя побесня — разхвърля всичките документи върху бюрото, одра лицето му с дългите си нокти.

— За теб е отвратително всичко, което правя! — изкрещя тя. — Критикуваш ме постоянно, ебалник такъв. Защо си мислиш, че си неотразим?

Той успя да я озапти, едва когато притисна ръцете й към тялото.

— Какво ти става… — започна той, но в същия миг я пожела. Нямаше по-надървен пич от него на тоя свят. Поне такъв се чувстваше.

Задърпа златистата коприна и смъкна роклята й до кръста, без да обръща внимание, че я къса. А тя го насърчаваше — извиваше се възбуждащо в ръцете му, издаваше гърлени стонове и въздишки.

Джери беше прав. Можеше да прави с него каквото си иска. И най-важното — знаеше го!


— Погледнете тук, госпожо Баркли. Така. Прекрасно, мила! Великолепно. А сега се усмихнете… да видя прекрасните ви зъби… Само с устните, мила… не толкова широко. Да, така. Готово!

Фотографът щракаше кадър след кадър. Кери послушно следваше наставленията му. Израз на лицето. Съответната поза. Беше се превърнало в нейна втора природа. Правеше го отдавна.

Беше забавно. Популярност, име, ставаш знаменитост — без въобще да правиш нещо. Не беше нужно дори да имаш талант. Само пари, стил и подходящ съпруг.

Беше омъжена два пъти за подходящи съпрузи, но от тях само Бърнард беше сърдечно и всеотдайно човешко същество, докато Елиът беше сноб без чувство за хумор. Често я удивляваше фактът, че се е оженил за нея. Тя беше чернокожа, а той ненавиждаше негрите. Считаше ги за низша раса. Но никога не забеляза цвета на нейната кожа. Виждаше единствено нейния стил, външния й облик и осанка. Тя беше неговата африканска принцеса. Господи! Ако Елиът някога узнаеше истината за нейното минало, навярно щеше да убие и нея, и себе си.

Не обичаше Елиът и никога нямаше да го обикне. Но харесваше стандарта, който той й осигуряваше.

— Последни снимки — весело обяви фотографът. — Дали да не облечете нещо на Ив Сен Лоран? Съгласна ли сте?

Разбира се, че беше съгласна. Отиде в гардеробната на фотостудиото, придружена от две дизайнерки по облекло, фризьор и художник гримьор.

Те започнаха да се суетят около нея. Помогнаха й да се облече. Тя се огледа в огледалото и за пореден път се удиви. Кога се бе превърнала от незначителната чернокожа проститутка в елегантното, модно създание, което виждаше пред себе си?

Кога ли? Когато Бърнард я взе при себе си. Всъщност, той я беше създал.

— Изглеждаш божествено, мила — похвали я фотографът.

Нямаше място за излишна скромност. Изглеждаше наистина изумително. Но не й беше лесно да го постигне.


Лъки, 1966

Месец по-късно Южна Франция се беше превърнала в далечен спомен. Реалността включваше единствено Бел Еър. Затворът Бел Еър по-точно. Откакто Лъки се върна тук, за свобода изобщо не можеше да става дума. На сцената се появи икономка на име госпожица Дрю. Не изпускаше за миг Лъки от погледа си.

Онази нощ във Франция с проливния дъжд се вряза в паметта на Лъки. Шокът от пристигането на Джино. Разгневеното му като буреносен облак лице. Беше я сграбчил за рамената, забил пръсти в плътта й и без да продума дума, я беше разтърсил толкова силно, че зъбите й изтракаха.

Беше истински кошмар.

Бащата на Олимпия слезе от колата и завика:

— Знаех! Знаех, че са тук!

Тримата под проливния дъжд. Мокри до кости. И Лъки, която се чудеше как да предупреди Олимпия, която сигурно беше в леглото с Уорис — нали така прекарваха по-голямата част от времето си.

После всички влязоха в къщата. Джино здраво държеше ръката й, не я пускаше, сякаш се страхуваше, че отново ще изчезне нанякъде. И Димитри с неговите възмутени викове:

— Мили Боже! Съсипали са дома на сестра ми!

Точно в този момент бурята отново връхлетя — заслепиха ги светкавици, последвани от мощен, кънтящ грохот.

И докато Джино се надвикваше с гръмотевиците: „Как Пипа Санчес се оказа с вас?“, Димитри блъсна портала към спалнята и видя Олимпия. Всичките й прелести бяха като изложени на показ — гола, с високо вдигнат закръглен задник, точно в мига, когато съсредоточено се беше навела между разтворените крака на Уорис и го даряваше с едно от най-изкусните духания, които някога бе преживявал.

Настъпилата тишина беше противна, нарушавана единствено от мляскащите звуци, излизащи от устата на Олимпия.

Без да се колебае, Димитри с две крачки стигна до леглото и с всичка сила я шамароса по задника. За нещастие точно тогава Уорис беше започнал да се изпразва и щом Олимпия подскочи като ужилена и изкрещя: „Какво става?“, Уорис изстреля спермата си в дъга точно върху ръката на Димитри.

— Божичко! — изкрещя Димитри.

— Божичко! — изкрещя Уорис.

Новината за смъртта на Пипа Санчес само временно успокои положението. Уорис, седнал на един стол, държеше главата си и се вайкаше:

— Мили Боже! Не мога да повярвам.

— Какво правеше тя тук? — настойчиво го питаше Джино.

— Тя не беше с нас. Просто беше моя приятелка, взе за малко колата… нищо повече.

Гневът на двамата мъже беше неописуем. Едновременно се нахвърлиха върху Уорис.

— Изчезвай, по дяволите, от тази къща! — изгърмя Димитри.

— Разкарай се бързо! — добави Джино. — Докато си още жив.

След това настъпи раздвижване, изпълнено с викове и крясъци. Олимпия истерично обвиняваше всичко и всеки, Уорис беше принуден да си събере багажа и да си тръгне в нощната буря с чанта във всяка ръка.

Лъки за втори път предприе едно безмълвно пътуване с баща си. Лицето на Джино беше като изсечено. После самолетът, с който отлетяха до Лос Анджелис, после къщата в Бел Еър. Никакъв разговор.

Защо не й продумваше дума? Защо не можеха да общуват?

Дори не я наказа. Само дето я остави сама. На другия ден Джино замина и Лъки остана с госпожица Дрю — трийсетгодишната яка госпожица Дрю, която и за миг не се отделяше от нея.

Чудеше се какво ли е било наказанието на Олимпия. Вероятно поредното училище, в поредната държава, в поредния град. Един ден двете отново щяха да избягат и Олимпия пак щеше да измисли къде да се махнат. Когато се опита да й се обади по телефона, установи че всички номера — до един — са сменени.

— Вашият баща не желае да разговаряте с госпожица Станислопулос — важно обяви госпожица Дрю.

Очевидно!

На своя шестнайсети рожден ден, още щом се събуди сутринта, Лъки откри, че Джино се е върнал. Когато слезе на закуска, завари го седнал във вътрешния двор, близо до плувния басейн, с усмивка на лицето и чаша кафе в ръката. Както винаги!

Искаше да го попита за толкова много неща. Как я беше открил във Франция? Какво си беше помислил? Беше ли се зарадвал?

— Здравей, татко — опипа почвата тя.

Той се обърна към нея, широко усмихнат.

— Реших нашия проблем, миличка.

Нашият проблем ли? Какъв беше шибаният наш проблем? Поредното училище ли? Ако това беше нашият проблем, тя отново щеше да офейка.

— Имаш ли хубава рокля? — попита я Джино.

Е, все пак добре я познаваше. Тя мразеше роклите и никога не носеше рокля.

— Защо? — тя застана нащрек.

— Защото двамата с теб ще направим малко пътешествие. Искам да те запозная с едни мои приятели.

— Къде?

— Във Вегас. В „Мираж“, където давам за госпожа Питър Ричмънд голяма благотворителна вечер.

— Вегас? — лицето на Лъки засия. Вегас беше място, където с радост искаше да отиде. — Наистина ли?

— Да. Качваме се на самолета и след час сме там. Иди си приготви нещата.

Тя не можеше да повярва на късмета си.

— Ама честно?

Той се засмя.

— Честно! Вземи някакви по-свестни дрехи. Не искам да те виждам с ония скапани дънки и оная стара размъкната тениска, с която вечно се мъкнеш.

— Веднага — хукна по стълбите, влетя в стаята си и отвори гардероба.

Във Вегас беше Марко. Трябваше да облече нещо наистина сензационно.

Госпожица Дрю застана до вратата, надникна в стаята и се усмихна едва доловимо.

— Разбрах, че ще отсъствате няколко дни.

Няколко дни! Опа-ла! Ставаше все по-добре и по-добре.

— Даа — проточи Лъки. — Джино… ъ-ъ… татко ме взема с него в Лас Вегас.

— И на теб ти харесва?

— И още как!


— Честит рожден ден, детко! — Джино вдигна чашата си с шампанско и с приятен звън я чукна в нейната. После й подаде малко пакетче.

Изведнъж й се стори, че животът й е прекрасен. Беше вече на шестнайсет. Седеше в „Мираж“. В Лас Вегас. До нея беше баща й, който й отделяше нужното внимание.

А срещу тях на масата седеше Марко. Мургавият замислен Марко сега изглеждаше много по-добре, отколкото си го спомняше. Единствената сянка, която помрачаваше настроението й, бяха дрехите, с които беше облечена. Но щом на Джино му беше приятно…


Когато пристигнаха в Лас Вегас, той настоя тя да отиде в козметичния салон на хотела, където да се погрижат за нея. Фризьорката беше получила строги инструкции от баща й каква прическа да й направи. Прическа на млада госпожица. Ужас! Джино каза, че изглежда прекрасно.

Лично беше избрал рокля за нея. Розова. С набор около врата и талията. Пълна отврат! Джино отново каза, че е прекрасна.


Сега тя трескаво разкъса опаковката и зяпна от удивление, когато отвори малката кутийка, подплатена с кадифе. Диамантени обици! Хвърли се на врата на баща си, прегърна го силно, с цялото си сърце.

Той внимателно свали ръцете й от врата си, засмян до уши.

Сякаш с магическа пръчка мечтите й се сбъдваха. Щеше да се пръсне от щастие.

Марко каза:

— Страхотни обици.

Лъки взе по една във всяка ръка и ги вдигна до ушите си.

— Хайде, отиди в дамската тоалетна, сложи ги и се огледай. Тя е там, отзад — предложи й все така широко усмихнат Джино.

Тя издимя от масата.

— Каза ли й вече? — попита Марко, който проследи с поглед отдалечаващата се Лъки.

— Още не. Ще стигнем и до това.

— Как мислиш, че ще го приеме?

Джино се облегна на стола, черните му очи внезапно сурово заблестяха.

— Всъщност това не ме интересува. За нейно добро е. Един ден ще ми бъде благодарна.

Марко кимна, не беше убеден.

— Надявам се — каза той.

— Сигурен съм — заяви категорично Джино.


Бети Ричмънд беше облечена и готова. Съпругът й Питър все още се суетеше пред огледалото.

— Хайде, побързай — недоволно го подкани тя. — Знаеш, че мразя да закъснявам. Особено за моята вечер.

— Вечерта на Джино Сантейнджело искаш да кажеш.

— Казах моята вечер!

Питър нагласи вратовръзката си и сви устни.

— Нали знаеш старата поговорка — „Стъпиш ли в лайно, няма начин да не се омажеш.“ Както е тръгнало, мила моя, и двамата сме в лайната.

— Ако трябва да бъдем точни, Питър, ти цял живот тънеш в лайна — отговори язвително Бети. Ако не беше така, сега нямаше да изпаднем в тази патова ситуация.

— Защо не млъкнеш, за Бога!

— Хайде. Не искам да закъсняваме.


В тоалетната Лъки разгледа внимателно подаръка на Джино. Диамантените обици бяха зашеметяващи. Тя енергично разреса косата си — от подредената й прическа не остана и спомен. Не можеше да направи нищо с роклята. Е, майната й. Извъртя очи срещу отражението си в огледалото, после се нахили и изплези език. Много важно! Марко сигурно можеше да види каквото трябва въпреки тая гадна рокля.

Бързо се върна на масата. Всички столове бяха заети. Марко го нямаше. Там, където седеше той, вдясно от Джино, видя няколко познати лица. Имаше няколко семейни двойки, по-възрастни и явно много богати — жените бяха накичени с бижута с блестящи скъпоценни камъни, а от устата на мъжете димяха скъпи пури. Погледът й обхвана залата. Стори й се, че в другия край вижда Елвис Пресли и Том Джонс, Тина Търнър и Ракел Уелч. Ега ти, беше пълно със знаменитости!

— Страхотно е! — прошепна тя на Джино.

— Е, не е лошо — нехайно каза той. — Доволен съм, че ти харесва.

Сенатор Ричмънд и съпругата му тържествено влизаха в залата. Лъки беше виждала техни снимки в списанията по различни поводи. Сенаторът винаги отдаден на някакъв спорт — или играеше поло, или караше кану, или се състезаваше с моторни лодки. С бронзов тен, в отлично здраве. Съпругата му също.

Когато приближиха, Джино стана и представи Лъки.

— Това е моята дъщеря. Лъки — гордо каза той.