Глух шум в слушалката. Джино беше затворил.


По-рано същия ден Дарио беше получил същото известие по телефона. Беше също толкова изненадан, колкото и Лъки.

В общи линии баща му го беше оставил да се оправя сам в живота.

— Изучи се добре и ще хванеш Господа за рогата! — обичаше да му казва Джино.

И Дарио послуша съвета му. Остана в училището, докато взе диплома. Беше на седемнайсет години. После убеди Джино да му позволи да учи в Сан Франциско — в Академията за приложни изкуства.

Отначало баща му се отнесе скептично:

— Изкуство? Какво образование е това? — но в същото време беше горд, че неговият син очевидно има артистични наклонности.

— Ще оставя хлапето да се позабавлява — сподели той пред Коста. — Да прави каквото си иска. Може да чука наляво и надясно в тази академия, да чука всички момичета, които поиска. И после, когато стане на двайсет и една, ще го науча на всичко, което знам — това ще бъде добър край на образованието му. Един ден ще поеме в ръце империята Сантейнджело. Не искам да го вкарвам вътре, преди да е готов.

И Дарио получи разрешението на Джино… и свободата си.

С неограничени средства, щедро осигурявани от Джино, той си нае апартамент в Сан Франциско и се настани там с Ерик, който заряза работата си в училището и Сан Диего, за да бъдат заедно.

Дарио беше щастлив със своя приятел. Ерик го любеше ежедневно. Чувстваше се много добре просто да си седи и да бъде обожаван. Никакви съмнения, че е ненормален или че пътят, който е поел, е погрешен и ще свърши зле. Единствената вина, която понякога му разваляше настроението, беше свързана с баща му. И по-точно, ако баща му открие истината. Но това беше невъзможно.

Двамата с Ерик живееха изолирано. Не се смесваха с шумното и скандално хипарско общество, нито пък посещаваха клубовете на хомосексуалистите. Въобще не влизаха в контакт с никакви други хора. Това беше мечтата на Ерик. Той не искаше друг да докосва Дарио.

В университета момичетата го преследваха. Не го оставяха на мира. Но Дарио просто не им обръщаше внимание. Ерик задоволяваше всичките му нужди.

Времето летеше бързо. Дарио виждаше рядко баща си. На Коледа, няколко седмици през лятото — посещение на синовна преданост в Лас Вегас — няколко пътувания до Ню Йорк. И това беше всичко.

Един път, във Вегас, Джино направо му беше бутнал в ръцете някакво странно момиче.

— Това е Джени. Нова е тук. Искам да изведеш и Криси — тя наскоро скъса със своя приятел и е добре да се поразвлече.

Дарио послушно излезе с тях, накрая дори ги целуна за лека нощ — в случай, че баща му случайно се поинтересува. Ерик щеше да го убие, ако разбереше!

Да целува момичета не беше нищо особено. Дори не му се гадеше. Но мразеше мазното усещане от червилата им и натрапчивата гадна миризма на пудра и грим. Мисълта за гола жена го отвращаваше. Цялата тази мека плът. Огромни гърди. Срамни места. Спомняше си голата Мирабел Блу и потръпваше от погнуса.

— Защо трябва да заминеш за Ню Йорк? — попита го Ерик.

Дарио старателно решеше косата си и се питаше дали не трябва да я подкъси малко, преди да се срещне с Джино.

— Някаква семейна среща — разсеяно отговори той.

— Какво означава това? — заяде се Ерик.

Дарио сви рамене.

— Не знам. Там ще разбера.


Джино, 1970

Джино чакаше децата си да пристигнат. Беше неспокоен. Лъки идваше първа — полетът й траеше само два часа. После Дарио — трябваше да кацне на „Кенеди“ около седем и четвърт. Колко неприятно, мислеше си Джино, че момчето не е по-голямото от двете деца. Някак по-подходящо е мъжкото дете да е първо. Е, какво да се прави. Но поне характерите им да бяха разменени. Защо Лъки не приличаше на Мария, а Дарио да бъде мургав и мъжествен? Не че Дарио не беше мъжествен. Джино беше виждал сина си в действие — да преследва момичетата във Вегас и очевидно си прекарваше дяволски добре в оная Академия по приложни изкуства във Фриско.

Колко се гордееше! Синът му следваше в академия!

Усмихна се широко и му се прииска — както всеки ден — Мария да беше жива, да види децата им пораснали. Какво ли щеше да направи тя с Лъки?

Чувстваше, че е направил мъдър избор да я омъжи за избран от него съпруг дори на такава млада възраст. Сродяването с Ричмъндови беше истинско предимство за нея. Един ден Питър Ричмънд щеше да се кандидатира за президент.

Всичко беше станало толкова лесно. Не никак трудно да манипулираш хората. Стига да знаеш как. Да убеди семейство Ричмънд да приемат Лъки за снаха, му струваше само един кратък разговор с мек тон, пари и споменаването на компрометиращите снимки и магнетофонни ленти на Питър с Мирабел.

Бети Ричмънд беше побесняла. Дори му се беше предложила с надеждата, че кокалестото й тяло може да го убеди да се откаже от идеята си. Исусе Боже! Каква наивност.

Беше я разкарал, както тя беше постъпила с него. Равен резултат.

Седмица по-късно Лъки и Крейвън бяха женени. Само времето щеше да покаже дали е постъпил правилно. Не я виждаше често, но когато я видеше, тя изглеждаше много добре. Може би само малко напрегната. Защо ли още нямаха дете? След като дойдеше детето, тогава той можеше със сигурност да каже дали е постъпил правилно, или не. Взе решение да разговаря с нея, да й каже, че ще бъде безкрайно щастлив, ако има внуче. В края на краищата времето си минаваше. Той не ставаше по-млад.

При него в стаята влезе Коста. Много състарен след смъртта на любимата му Дженифър миналата година. Рак. Болестта я отнесе безмилостно бързо.

На Джино му беше жал за Коста. Без деца. Без семейство. Единствата останала жива беше Леонора — една безнадеждна алкохоличка, както всички казваха. Не искаше дори да си спомня името й. Не искаше да си спомня деня, когато го отврати до дъното на душата. Как се отнасяше с Мария — с единственото си дете. Кучката дори не си бе направила труда да дойде на погребението на Дженифър… А през всичките тези години дори не беше направила опит да види Лъки и Дарио. Не че той щеше да го позволи. Никога.

— Ред тръгна за летището — каза Коста. — Ще има достатъчно време да доведе Лъки тук и после да се върне за Дарио.

— Добре — Джино прокара ръка през гъстата си разрошена коса. На шейсет и четири години косата му оставаше гъста както на младини. Можеше да чука, когато поиска. Само стомахът му изневери. Проклетата язва! Направо го влудяваше. Понякога болката беше толкова нетърпима, че виеше и се въргаляше по пода.

— Нещо мирише на хубаво — Коста подуши миризмата.

— Ами наеми си добра готвачка, че да напълнееш малко. Няма нищо по-лошо от дърт мършав козел.

— А какво ще кажеш за дърта мършава кучка?

Джино се разсмя.

— Прав си! Но аз трудно се хващам с по-стари от двайсет и девет. Подхващат смрадливи разговори, но пък вратлетата им са крехки!

Винаги му се искаше да успее да накара Коста да ходи с жени. Когато на мъжа му увисне оная работа и спре да му става, все нещо му се случва. Коста беше живият пример пред него. Някак сив, прегърбен, смачкан. Година откак Дженифър беше погребана. Какво още чакаше?


Водеха безгрижен разговор. Джино на централното място на масата, Коста срещу него, Лъки от лявата, а Дарио от дясната му страна.

Гордееше се с децата си. И двете бяха хубави и приятни по свой особен начин. Е, косата на Дарио беше доста дълга, но днешната младеж е превърнала модата в свой стил на живот. Все пак не можа да се сдържи:

— Трябва да си подстрижеш косата, Дарио, приличаш на някое от ония хипита… или на член в някоя рокгрупа.

— А пък на мен ми харесва — побърза да помогне на брат си Лъки. Винаги го беше правила, когато бяха деца.

— Да, на теб — с лек укор в гласа отбеляза Джино. — Но аз не харесвам нещата, които ти харесваш. Винаги е било така.

— Така ли? — Лъки искрено се изненада.

— Така. Нали, Коста?

Коста побърза да кимне утвърдително.

Лъки се засмя.

— Тогава аз съм безсилна, щом винаги харесваме различни неща.

Чувстваше се прекрасно — на една маса с Джино и Дарио. Беше й приятно да бъде със семейството си. Не можеше дори да си спомни последния път, когато са сядали да се хранят заедно. Баща й изглеждаше добре. Значи не здравето му е причината за това събиране.

Замисли се за физиономията на Крейвън, когато му бе казала, че заминава в Ню Йорк и той не може да дойде с нея.

— Защо не? — веднага беше започнал да хленчи той, а помадата около устата правеше лицето му още по-смешно и глупаво.

— Семеен бизнес — небрежно му отговори Лъки. — Сам знаеш колко е важно!

Беше хубав, бърз удар от нейна страна, прицелен и попаднал точно в ташаците му. Неговото семейство управляваше техния живот. Шефката Бети и Палавия Питър. Така ги наричаше мислено. Ако Питър Ричмънд се кандидатираше за президент, щеше да бъде свършен като политик. Според нея нямаше никакъв шанс. Не можеше да се сравнява с Кенеди. Освен това имаше нея за снаха, което всъщност щеше да се превърне в най-големия му недостатък.

Агнешкото задушено беше превъзходно. След него поднесоха традиционния сладкиш с плодове и сметана — любимия на Джино. Той лакомо ядеше, загребваше пълни лъжици и ги пъхаше в устата си. Касатата беше вкусна, но не беше същата както в старите дни. С носталгия си спомни касатата, която приготвяше и поднасяше Дебелия Лари: богата на захар и сметана, с големи сочни парчета плодове.

Когато след десерта сервираха кафето, Джино стана от масата, отвори вратата, за да се увери, че никой не подслушва, затвори я и се върна на мястото си.

— Знам, че и двамата се чудите защо ви извиках да дойдете тук — каза той.

Лъки хвърли бърз поглед към Дарио. Да се чуди! Мили Боже, тя умираше от любопитство.

— Трябва да отида малко на почивка — продължи той. — Извън страната.

Какво толкова чудно имаше в това? Лъки се пресегна, взе си цигара и я запали.

— Може да отсъствам няколко седмици, може да са няколко месеца. Трудно е да определя точно колко.

— Защо? — попита Лъки, която веднага застана нащрек.

Джино вдигна рамене.

— Защо ли? Добър въпрос — допря пръст до избледнелия белег на бузата си, който вече едва личеше. — Хайде, Коста, искаш ли ти да кажеш на децата как стоят нещата?

Коста кимна и се поизкашля, сякаш щеше да произнася реч.

— Вашият баща трябва да напусне Америка за известно време — суховато започна той. — За кратко време, надявам се. Всичко зависи от… определени обстоятелства.

— Да, това ни стана ясно — прекъсна го неспокойно Лъки. — Трябва да замине. Но защо?

Джино се намръщи.

— Млъкни и слушай.

Коста отново се изкашля. Лъки забеляза, че ръцете му треперят и й стана жал за него. Изглеждаше двайсет години по-стар, откакто леля Джен почина.

— Вижте, нещата стоят така — рече той. — От няколко години Държавната данъчна инспекция е по следите на Джино заради това, което те наричат плащане на намалени данъци заради укрити приходи. Всичко това е по-стара история, но вие знаете, че данъчните власти никога не забравят…

— Мръсни копелета! — прекъсна го рязко Джино. — Платил съм толкова шибани данъци, че с тях може да се издържа Белия дом двайсет години!

— Нещата са достигнали критична точка — продължи Коста, без да обръща внимание на прекъсването на Джино. — Няма да ви отегчавам с подробности, но знаем с абсолютна сигурност, че е определен специален съдебен състав за разследване на данъчните му отчисления. Ще го призоват и това със сигурност означава ефективна присъда.

— Но щом е платил данъците си… — каза Лъки озадачено. — Не разбирам…

— Не бъди толкова тъпа! — изстреля Джино. — Мислех, че си умно момиче. Наистина си плащам данъците. Повече от достатъчно. Но има още много, които не съм платил. Много.

— Тогава, ако ги платиш сега…

Двамата мъже се засмяха.

— Не е така просто, Лъки — внимателно каза Коста. — Твърде сложно е за теб, дори да се опитам да ти го обясня. Просто ти съобщавам голите факти. Ако започна да навлизам в подробности, ще ми отнеме цяла седмица.

— Така е — съгласи се Джино. — Но това не е нещо, за което не може да се намери решение. А аз нямам намерение да се скапя в някой шибан затвор, докато нещата се уредят. Заради това заминавам.

— Къде? — попита неспокойно Лъки.

— Може би в Лондон — там имаме голям дял акции в доста казина. Може би във Франция. Още не знам.

Очите й започнаха да искрят. Изведнъж видя своя път за спасение.

— Мога ли да дойда с теб, татко? — не беше се обръщала така към него с години.

— Какви ги приказваш? Да дойдеш с мен! Ама че идея. Ти имаш свой живот тук. При това доста добър.

— Ти го казваш — промърмори тя мрачно.

Без да й обръща внимание, Джино заговори на Дарио, който си играеше с лъжичката от кафето.

— Хей, много си мълчалив, хлапако. Нямаш ли някакви въпроси.

Дарио подскочи. Беше изключил. Не го интересуваше дали Джино ще напусне страната. Той и без това не го виждаше.